Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Хауърд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Atlantis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Дейвид Гибинс

Заглавие: Мисия Атлантида

Преводач: Иван Златарски

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: канадска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-756-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4541

История

  1. — Добавяне

Епилог

Последните лъчи на залязващото слънце хвърляха топло сияние над вълните, плискащи по кърмата на „Сий Венчър“. Морето на изток вече се сливаше с небето, на запад спускащото се огнено кълбо отнасяше със себе си последната светлина. След изригването всичко бе потънало в пастелни цветове, мястото на вулкана бе забулено във водовъртеж от прах и пара, обгърнати в сияние от оранжево и розово.

От горната палуба цялата панорама от последните няколко дни се виждаше като на длан. След необикновеното откритие от сутринта и измъкването им като по чудо всички се чувстваха изцедени, но ликуващи, и сега кротко се къпеха в топлината на отиващия си ден.

— Питам се как един древен грък би възприел всичко това — каза Костас и обърна насиненото си подуто лице към Джак.

— Вероятно би се почесал по главата, би казал: „А…“ — а след това щеше да извади свитък и да започне да записва онова, което вижда. Такъв човек е бил древният грък.

— Типичен археолог — въздъхна Костас. — Повреден до състояние на пълна неспособност да се развълнува от каквото и да било.

Районът на острова продължаваше да е скрит под облаци пара, но те знаеха, че над водата не е останало нищо. Подземният лабиринт се бе срутил под тежестта на бликналата магма. За няколко тревожни часа те бяха станали свидетели на по-малка версия на случилото се след изригването на Тера: огромните подземни камери се бяха срутили, морето бе нахлуло на освободеното от тях място, а това на свой ред бе предизвикало вълни, поставили на изпитание дори стабилизиращата система на „Сий Венчър“. Знаеха, че в момента изригването продължава вече само под вода и реките лава се стичат по древния път на процесиите и обхващат в унищожителната си прегръдка външните покрайнини на града.

— Това не означава, че разкопките са невъзможни — каза Костас. — Я вижте Помпей и Херкулан, та дори и Акротири на Тера.

— Помпей се разкопава от двеста и петдесет години и още не са стигнали доникъде — каза Джак. — При това там става дума за затрупване с пепел, а не за лава. Да не говорим, че не е под вода.

Опитваха се да се утешат с мисълта, че има и други чудеса, които чакат да бъдат открити по линията на древния бряг — идеално запазени като селото при Трабзон чудеса, които могат да отговорят на много от въпросите им за това как са живели преди повече от седем хиляди години хората на тази необикновена култура.

За Джак нямаше нищо по-важно от разкриването на истинската роля на Атлантида и забележителното й място в историята на човечеството. Ако бяха знаели, че разполагат с ограничено време, може би нямаше да влязат във вулкана, но сега минаването през лабиринта и откриването на светилището бяха като поклонение, което никога нямаше да се повтори.

Беше убеден, че опазването на подводницата и унищожаването на Аслан са предотвратили ядрена катастрофа. Постигнатото от тях бе лъч надежда, малък знак, че хората все още имат пръст в оформянето на собствената си съдба. Сега, в името на онези мечтатели от зората на цивилизацията, те трябваше да направят така, че откритието им да бъде запомнено не само като разкриване на някаква стара слава, но също и като обещание към бъдещето. Това беше истинското завещание на Атлантида.

Затихващите повеи на вятъра надипляха повърхността на морето в пъстри нюанси на оранжевото. На север се забелязваше само мазното петно, останало като единствен спомен за „Вултура“ — нейният обгорял корпус почти незабелязано се бе скрил под вълните преди около час. Малко встрани се виждаше огромният корпус на „Казбек“, а до него — спасителен руски кораб. По-навън имаше кордон военни кораби, броят им постоянно бе нараствал през деня. Никой не искаше да рискува, още повече че събитията през последните няколко дни бяха разкрили съществуването на неконтролируеми елементи, притежаващи достатъчно жестокост и дързост, за да се опитат да се противопоставят дори на международни въоръжени сили.

Ефрам Якобович говореше тихо по мобилния си телефон. С посредническите си умения, които му бяха помогнали да се нареди сред най-богатите хора на света, той вече бе договорил сделка, която предвиждаше богатството на Аслан да се раздели на три. Турците щяха да получат нужните им средства за фонда за подпомагане на пострадалите от земетресения, а грузинците — възможност да създадат достатъчно мощни сили за сигурност. МУИМ щеше да е в състояние да финансира построяването на „Сийкуест 2“, а с останалото щеше да се създаде програма за изследване на цялото крайбрежие на Черно море.

Джак погледна Костас и каза:

— Между другото, още не съм ти благодарил за АДВА. Ако не беше настоял да екипираме командния модул с него, сега щях да съм част от постоянния пейзаж на морското дъно.

Костас вдигна големия джин тоник, който все пак му бе осигурен.

— Аз пък ти благодаря, че се появи в последната възможна секунда. Защото там, където бях, обстановката определено беше напечена.

— Имам един въпрос — продължи Джак. — Какво щеше да правиш, ако не бях дошъл?

— Малко преди това се бях съгласил да отведа хората на Аслан през вулкана до подводницата. Помниш ли последната част на подводния тунел със стеснението преди излизане на повърхността? Е, щях да ги вкарам в другия проход.

— Право в магмата.

— Мен така или иначе ме очакваше едно и също — малко горчиво отговори Костас. — Така поне щях да взема още двама от хората на Аслан със себе си и щях да дам на Катя още малко време, а значи и допълнителен шанс. В името на доброто, както се казва.

Джак погледна смълчаната Катя. Беше се подпряла на перилата, загледана в морето, лицето й бе позлатено от залеза. Вяха направили невероятни открития през последните няколко дни, а тя бе изживяла неща, които никой не си бе представял при първата им среща в Александрия.

— Да, в името на доброто — повтори Джак шепнешком.

Дилън, който досега бе седял замислено загледан в хоризонта, пуфна със старата си глинена лула и се обади:

— Имам един въпрос, Джак. За непълния комплект листове. Коя група според теб го е получила?

Джак помисли малко.

— Разполагали са с всичко до четвъртата плоча: основите на земеделието, скотовъдството и каменоделството. Биха могли да попаднат в Западна Европа, където бронзовата епоха е започнала по-късно, отколкото в Близкия изток. Това обхваща региона на Испания, Западна Франция или Британия.

— А може би още по-далеко — подсказа Дилън.

— Някои артефакти от ранната праистория, намерени в Месопотамия и Китай, така и не са обяснени удовлетворително — каза Джак. — Развитието на урбанизма в двете Америки е съпроводено с архитектурни решения, удивително подобни на тези в Стария свят — пирамидите, вътрешните дворове и пътищата за процесии. Напълно възможно е завещанието на Атлантида да е глобално явление и може би за известно време светът е бил сплотен по-тясно, отколкото преди и след това.

Светлините за кацане на кърмовата площадка се включиха и Джак се обърна натам. Рано следобед вертолетът на „Сий Венчър“ бе докарал екип на Обединените нации за инспекция на атомните оръжия на „Казбек“, а сега се връщаше от Абхазия, натоварен със скъпоценен товар произведения на изкуството, намерени в разрушената щабквартира на Аслан, и кацаше само да зареди. Когато пак излетя, този път за Истанбул, чуха пърпоренето на двата вертолета „Уестланд“, които изчакваха реда си за кацане.

Въпреки че всички бяха изтощени, Джак знаеше, че е прав в решението си за незабавна пресконференция. Само след час репортерите щяха да изпълнят залата на МУИМ в Трабзон и новината за откритието щеше да стигне до всички кътчета на света, за да намери място на челните страници още следващата сутрин.

Първият вертолет кацна на палубата и от него се изсипа тълпа оператори. Джак стана. Суровите му черти улавяха последните лъчи на умиращия ден. Понечи да тръгне надолу по стълбите, но се поколеба, обърна се към приятелите си и каза:

— Ще остана на „Сий Венчър“, докато не прекратят издирването. Аз го доведох тук, а освен това той ми беше приятел.

— Беше и герой — добави Катя тихо. — Затова светът сега е по-добро място за живот, отколкото бе преди пет дни.

Всички я погледнаха. Тя се беше облегнала на перилата и гледаше на изток. Обърна се и погледна Джак. Вълненията от последните дни бяха оставили отпечатък върху лицето й, но медното сияние на вечерта като че ли изтриваше грижите и излъчваше обещание за по-добро бъдеще. Катя се изправи, усмихна се уморено, прекоси разделящото ги разстояние и застана до него.

Джак пое дълбоко дъх и каза високо:

— Окей, всички сте поканени да си починете — за моя сметка.

— Съжалявам, приятелю — топло се усмихна Дилън и пак пуфна с лулата. — Имам да ръководя конференция по палеолингвистика, а това малко развлечение тотално ми обърка подготовката. Утре трябва да отлетя за Кеймбридж.

— Мен пък ме чака Ноевият ковчег — безгрижно заяви Мустафа. — Само че не на Арарат, където всички са си втълпили, че се намира, а по бреговата линия, където е изплувала с корабите си южната група, преди да продължи по суша. Трябва да организирам експедицията на МУИМ.

Джак последна Хибермайер и Айша.

— А вие двамата сигурно нямате търпение да подновите разкопките на поредната скучна мумия, така ли?

Хибермайер си позволи една от редките си усмивки.

— Позна.

— Само, моля те, без повече карти на съкровища.

— Понеже сам го споменаваш, нека ти кажа, че съвсем наскоро се натъкнахме на много интригуващ отчет за откриването на елинистичния район на един некропол. Нещо свързано с Александър Велики и тайна доставка на другия край на Индийския океан в далечно планинско царство.

Всички видяха, че интересът на Джак веднага се събуди.

— А в случай че си забравил, нас пък ни чака един потънал минойски кораб. — Костас остави чашата си и започна да преглежда последните отчети в джобния си компютър. — Току-що ми предадоха, че са извадили изумителни артефакти, сред които и няколко златни листа, изписани с непонятни символи. — Той се засмя и вдигна поглед към приятеля си. — Та… кой, казваш, е следващият ни проект?