Дейвид Гибинс
Мисия Атлантида (20)

18.

Докато наместваше диска във вдлъбнатината на вратата, Джак имаше усещането, че тя неудържимо го привлича към себе си, сякаш някаква първична сила се опитваше да събере двете половини на едно цяло, половини, които съдбата бе държала разделени прекалено дълго. И наистина дискът пасваше абсолютно точно и потъна във вдлъбнатината така, че се изравни с повърхността на вратата.

— Май стана! — тихо каза той.

После сложи длан върху метала и силно ритна с плавниците си, за да натисне. Дискът внезапно потъна още по-дълбоко и бързо се завъртя по посока на часовниковата стрелка. Увлечена от завъртането, водата се завихри като от витло на кораб. Щом въртенето спря, се разнесе нисък стържещ звук, дискът се освободи и крилата на вратата се разтвориха.

Имаше някакво остатъчно съпротивление и Джак натисна, за да доотвори. Гледката пред очите им бе скрита от турбулентност в мястото, където леденостудената вода вътре се смеси с водата откъм тяхната страна. Джак остро пое дъх, пронизан от внезапна болка в мястото, където раната му бе в пряк контакт с ледената вода. Двамата му спътници видяха, че го боли, но не казаха нищо: усещаха, че моментът не е подходящ за изказване на съчувствия.

Костас се плъзна нагоре и огледа механизма в ръба на вратата.

— Изумително — зашепна развълнувано. — Вратата се държи на гранитна носеща напречна греда, а двете крила частично се припокриват. Горната повърхност е издялана в издутини и вдлъбнатини като зъбно колело. Кристалът е вложен в каменен цилиндър със съответстващ релеф. Когато Джак натисна диска, колелата се зацепили.

Извади диска от кристала и го подаде на Джак.

— А как така се завъртя самичка? — попита Катя.

— В краищата на гредата е имало окачени тежести, предполагам спускащи се в кухини в касата. Когато зъбното колело е зацепило, тежестите са завъртели цилиндъра и по този начин са раздалечили крилата.

— За неуките наблюдатели подобна автоматика е изглеждала като чудо, дело на боговете — каза Джак.

— Наистина впечатляващо инженерно постижение.

— Проста идея, икономична конструкция, издръжливи материали. — Костас се усмихна под маската си. — Би спечелила с лекота първа награда в студентските конкурси в Масачузетския технологичен, поне докато учех там.

Включиха фенерчетата на пълна мощност. Водата пред тях бе кристалночиста, незамърсявана от нищо от хилядолетия.

Лъчите на фенерчетата играеха по стените. Тримата се намираха в правоъгълна камера с размерите на торпедния отсек в подводницата. Точно пред тях имаше масивен пиедестал, изсечен направо от скалата.

— Това е олтар! — възкликна Джак. — Виждат се каналите за оттичане на кръвта покрай стълбите.

— Човешки жертвоприношения? — попита Костас.

— Те имат дълга история в семитските народи из Близкия изток — обясни Катя. — Спомнете си за Авраам и Исаак в Стария завет.

— Но никога не са били масово практикувани — възрази Джак. — Историята за Авраам и Исаак е силна именно със своята изключителност. Минойците също са познавали човешкото жертвоприношение, но единственото свидетелство за това е планинско светилище до Кносос, където земетресение срутило храма по време на ритуала, поради което скелетът е останал запазен. Пък и според мен е било във връзка с катастрофа като изригването на Тера.

Придвижиха се с плавниците към центъра на камерата, лъчите на лампите им бяха насочени към жертвената платформа. Щом излязоха на нивото на горната й част, пред очите им се разкри картина толкова фантастична, че бе почти невъзможно да се осмисли — дух, който изчезна в мига, в който се приближиха.

— Какво беше това? — ахна Катя.

— Невероятно — прошепна Костас. — Костите са се разпаднали преди хилядолетия, но в абсолютно неподвижната вода калциевите соли са останали там, където са се утаили. И най-лекото раздвижване беше достатъчно, за да изчезнат като дим.

За част от секундата бяха видели лежащ бик — гигантското му тяло бе сведено до отпечатък от бели линии подобно на избелял фотографски негатив. В ъглите на масата се виждаха дупките от халките, в които са били завързани краката му при извършване на жертвоприношението, но и те, и въжето отдавна се бяха разпаднали в ледената прегръдка на морската вода.

Джак взе кинжала, който лежеше от едната страна на масата. По каменната дръжка бе изрязан страховит звяр, наполовина бик, наполовина орел.

— Ето ви отговора — тихо каза той. — Дворът с колосалната статуя до някогашния бряг е най-старата в света арена за корида. Обречените животни са били отвеждани по пътя за процесии между пирамидите и след това докарвани по стълбите до тази маса. Гледката трябва да е била несравнима: изглед към града в равнината долу, самото жертвоприношение вероятно е било насрочено да съвпадне с първите слънчеви лъчи над двойния връх на вулкана до рогата на бика сфинкс в двора далеч долу. Целият град сигурно е застивал в страхопочитание. — Той млъкна и се обърна към спътниците си. — Току-що станахме свидетели на последното жертвоприношение, на последния отчаян опит на жреците да отблъснат надигащите се води на морето, преди вратите на тази камера да бъдат заключени за последен път.

Минаха над олтара и се насочиха към зейналата черна паст в дъното на камерата. Блещукането на фенерчетата се засилваше, понеже лъчите се отразяваха от стените, сякаш те бяха раздуващи се завеси от кристал и злато.

— „Златостенна Атлантида…“ — тихо промълви Джак.

Точно преди да стигнат до портала, Костас зави надясно и петното на лъча му се сви до малък кръг, когато се приближи плътно до стената.

— Това е пирит, златото на глупците. — Гласът му бе притихнал от благоговение. — Кристалите са толкова големи и така близко разположени, че изглеждат като злато, ако не ги разгледаш съвсем отблизо.

— Но островът е вулканичен — напомни Катя.

— Основно базалт — съгласи се Костас. — Разтопена магма, охладена прекалено бързо, за да се образуват кристални минерали. Базалтът между скалата и древната брегова линия е бил с ниско съдържание на силициев двуокис, така че се е охладил бавно, докато е текъл над варовиковата подложка. Онзи по-нагоре се е образувал от лава, богата на силициев двуокис, която се е втвърдила в мига, в който е излязла на повърхността. В акваподите видяхме пукнатини от обсидиан — черното вулканично стъкло, образуващо се при бързо охлаждане на риолитова лава.

— Остриетата от обсидиан са най-добрите известни до появата на високовъглеродната стомана — допълни Джак. — Този кинжал е от обсидиан.

— Невероятно — мърмореше Костас. — Обсидиан за сечива, туф за зидария, вулканична пепел за хоросан, сол за консервиране на храната. Да не споменаваме възможно най-плодородната земя и изобилието на риба в морето. Тези хора са разполагали с всичко нужно.

— А откъде е дошъл гранитът за вратата? — попита Катя.

— Също е местен — отговори Костас. — Но не е резултат от вулканично изригване. Гранитът е интрузивна скала, формирала се дълбоко в земната кора при бавното охлаждане на магмата, при което се образуват структури, богати на фелдшпат и кварц. Нарича се плутонична на името на гръцкия бог на подземното царство. Изтикана е нагоре в резултат на тектонични процеси.

— Това обяснява друг ресурс — намеси се Джак. — Налягането е довело до метаморфоза на варовика в морското дъно до мрамор — материал за финия камък за скулптурите отвън. Сигурно е имало оголвания в долната част на тези хълмове, както и по хребета на запад.

— Ние сме в съставен вулкан — продължи Костас. — Комбинация от конус от пепел и щитов вулкан, при който лавата е със слоеве от пепел и камък. Такива са Света Елена, Везувий, Тера. Вместо да натрупва напрежение под „тапа“ и да изригне експлозивно, магмата се изкачва нагоре през комини в плутоничната скала и се втвърдява като базалтов щит — и това се повтаря при всяко покачване на налягането. Предполагам, че в недрата на тази скала има кипящ казан от газ и лава, които търсят път нагоре през пукнатини и оформят истински лабиринт от подземни тунели и пещери. Дълбоко долу този вулкан е буквално насечен от огнени реки.

— А златото на глупците? — напомни му Катя.

— Необичайно плътен възел от желязо, изтласкано нагоре с гранита. Бавното охлаждане в земните недра води до образуването на големи кристали. Изключителна находка, много рядко откритие.

Обърнаха се за последен поглед към света, който напускаха. В светлината на лампите водата изглеждаше наситена с цветове поради златистите отражения от камъните.

— Тази камера е мечтата на геолога — почтително прошепна Костас. — Малко да се поизлъска и ще вземе ума на всеки наблюдател. За жреците е била като дар от бога. Внушително допълнение към пиротехниката на вулкана.

Зад силуета на олтара в края на тунела едва се различаваше корпусът на подводницата. Беше като напомняне за зловещия враг, запречил пътя им обратно към света над тях и оставил единствената надежда за спасение за Бен и Анди в черния мрак пред тях.

Преди да се изправят очи в очи със заплашителната чернота на портала, Костас се върна в центъра на камерата, извади от колана си нещо и обиколи олтара — размотаваше оранжева лента от една макара.

— Сетих се за това, когато ми разказваше легендите, идващи от времето на конфликта между микенци и минойци през бронзовата епоха — обясни той. — Когато Тезей дошъл в Кносос, за да убие Минотавъра, Ариадна му дала кълбо конци, за да не се загуби в лабиринта. Тук няма достъп до сондиращия радар и можем да се ориентираме само с компас и дълбокомер. Нишката на Ариадна може да се окаже единственото ни спасение.

 

 

Джак поведе и мина през портала, насочил лъча на лампата си право напред. След десетина метра проходът изви надясно. Джак поспря, за да позволи на двамата да се изравнят с него от двете му страни — пространството позволяваше да плуват редом.

Бяха сами в абсолютния покой на място, където от зората на цивилизацията не бе влизал човек. Джак изпита познатата тръпка на възбудата, нов прилив на адреналин, който, макар и за кратко, надви болката в раната и го тласна в територията на неизвестното.

Проходът започна да криволичи и всеки следващ завой подчертаваше отдалечаването им от входа. Изживяването бе странно объркващо — сякаш древните архитекти като добри психолози бяха разбирали тревожния ефект на липсата на прави линии върху човешката способност за ориентация.

Спряха, за да може Костас да изтегли края на лентата и да върже за него нова ролка от раницата си. В тясното пространство лампите им хвърляха ярка светлина върху стените: лъскавата им повърхност изглеждаше така, сякаш някой я бе поддържал през изминалите хилядолетия.

Джак се оттласна няколко метра напред и забеляза някаква промяна в стената.

— Има маркировка.

Другите двама се присъединиха към него.

— Дело на човешка ръка — каза Костас. — Издълбано е с длето в скалата. Също като орнаментите около онези предтечи на йероглифите, намерени от Хибермайер в древния папирус от храма, където Солон е посетил върховния жрец.

Стотици почти идентични знаци бяха подредени в двайсет хоризонтални реда, продължаващи зад следващия завой. Всеки знак представляваше символ, заобиколен от картуш — овалния орнамент, за който говореше Костас. Символите в овалите се състояха от прави линии и всеки съдържаше вертикална ос и различни „цифри“ и украшения от хоризонтални черти, разклоняващи се в двете посоки.

— Прилича на руническото писмо — отбеляза Костас.

— Не е възможно — отсече Катя. — Руните произхождат от етруската и латинска азбука в резултат на контактите между различни култури в района на Средиземноморието по време на класическия период. Шест хиляди години по-късно от епохата, за която става дума тук.

Джак и Костас се отдръпнаха, за да й направят място. Тя разгледа отблизо един ред, после се отдръпна, за да добие по-обща представа, и каза:

— Не вярвам да е азбука. В една азбука има пряка връзка между графеми и фонеми, тоест между символа и звука. Повечето азбуки съдържат двайсет до трийсет символа, а само няколко езика имат повече от четиридесет различаващи се звуци. Тук обаче имаме твърде много пермутации в броя и разположението на хоризонталните черти. От друга страна, няма достатъчно логограми, както е в китайския, където всеки символ представлява дума.

— Сричково писмо? — подсказа Костас.

Катя поклати глава.

— Символите на дисковете от Фаистос са сричкови фонограми. Няма начин атлантите да са разработили две различни сричкови системи за използване в свещените си писания.

— Пригответе се за изненада. — Гласът на Костас се чуваше ясно и силно по интеркома, макар той да бе изчезнал зад завоя на прохода.

Двамата заплуваха към него и когато проследиха посоката, в която гледаше, лъчите на трите лампи се събраха в едно петно.

Символите прекъсваха рязко във вертикална линия, изсечена в камъка от пода до тавана. От другата й страна се виждаше барелефното изображение на величествен бик. Беше в естествена големина, огромната му глава с извити рога бе обърната към тях, масивното тяло върху широко разкрачени крака се намираше върху платформа. Очите бяха издълбани дълбоко, с ясно очертан ирис, и бяха свръхестествено разширени, сякаш животното бе уловено в миг на първичен страх.

— Разбира се! — възкликна Катя. — Това са числа!

Джак веднага се досети.

— Във входната камера е изобразено ритуално жертвоприношение — ентусиазирано добави той. — Символите сигурно са сметка — запис за всяко жертвоприношение.

— Това е бустрофедон. — Катя му хвърли бърз поглед. — Както знаем от новогръцкия, „бус“ означава „вол“, а „строфос“ — „въртя“. Както завива волът, докато оре! — И тя показа начина, по който всеки ред завиваше към намиращия се под него.

Очите на Костас блестяха от възбуда.

— Кога най-вероятно са се извършвали жертвоприношенията?

— Във връзка със събития, имащи отношение към жътвата и сезоните. Лятното и зимно слънцестоене, настъпването на пролетта, в знак на благодарност за събраната реколта.

— Лунен цикъл? — предположи Костас.

— Много е възможно — отговори Джак. — Интервалът между пълнолунията вероятно е бил първото точно измерване на времето в историята на човечеството. Разликата между лунната и слънчевата година е бил от значение за хора, за които е било важно да знаят точно в кой момент от цикъла „сеитба — жътва“ се намират. Синодичният цикъл и лунният цикъл са по-къси с единайсет дни от слънчевата година, така че на всеки три или четири години е трябвало да се вмъква допълнителен месец. В минойските високопланински храмове най-вероятно са се извършвали наблюдения на небето с цел изчисляване на тази разлика. Готов съм да се обзаложа, че и тук някъде има обсерватория.

Костас посочи група странно изглеждащи символи точно над бика.

— Питах заради това.

Онова, което първоначално бяха възприели като абстрактно украсяване, изведнъж бе придобило нов смисъл. Точно над гърба на животното имаше някакъв диск, широк около две длани. От двете му страни излизаха огледално симетрични образи — първо полудиск, после четвърт диск и накрая просто извита линия.

— Това е лунният цикъл — каза Костас. — Новолуние, първа четвърт, пълнолуние и после пак същото, но в обратен ред.

— Златният диск — прошепна Джак. — Той е символ на луната. Лицевата страна представлява пълната луна, а елиптичният профил изобразява луната в преминаването й през месечния цикъл.

Не беше необходимо да изважда диска, за да им покаже, че е прав, че лещообразната му форма точно съответства на вдлъбнатината на диска в скалата пред очите им.

Костас се плъзна няколко метра вляво. Надписите по стената бяха като екзотичен източен килим.

— Максималният брой на чертите отдясно на всяка вертикална черта е шест, но често отметките продължават и от лявата страна. Фактът, че понякога има до седем от тази страна, едва не сложи край на теорията ми.

— Която е? — попита Джак.

Чуха Костас да поема дълбоко въздух през регулатора на дихателния си апарат.

— Всеки орнамент представлява година, всяка хоризонтална черта — месец. Започва се отдолу нагоре първо отдясно, след това се преминава по същия начин отляво. Така че януари е най-долу вдясно, а декември — най-горе вляво.

Джак заплува покрай стената над Костас — там повечето орнаменти съдържаха максимален брой черти.

— Разбира се — възкликна той. — Тези с допълнителната черта са тринайсет. Това явно са годините с допълнителния месец в лунния календар. Погледнете поредицата тук. Високосният месец възниква алтернативно през три и четири орнамента, точно колкото са нужни, за да се синхронизира лунната година със слънчевия цикъл.

— А как да обясним липсващите месеци? — Катя се бе спуснала на дъното и разглеждаше най-долните орнаменти. Някои от тях съдържаха само вертикалната линия, други — само по една или две черти, привидно случайно разположени по дължина на вертикалната ос.

— Повечето жертвоприношения са с цел умилостивяване, нали така? Извършват се с надежда да се получи нещо, някакъв знак на благосклонност от страна на боговете. Може ли да има по-добър механизъм за това от действащ вулкан? Изхвърляне на лава, трусове, та дори облаци от газове й пара.

— Значи в началото на лунния месец се е правело жертвоприношение — заключи Катя, схванала моментално идеята на Костас. — Ако е имало знак „свише“ преди предстоящото новолуние, тогава е била издълбавана черта. Ако не — чертата липсва.

— Именно — потвърди Костас. — В централната част пред Джак има много символи, може да се каже ежемесечно в продължение на двайсет и пет — трийсет години. След това забелязваме дълги периоди с по няколко символа. Според мен това е свидетелство за цикличност в активността на този вулкан: няколко десетилетия на активност се редуват с пак толкова дълги периоди на спокойствие. Не говорим за зрелищни изригвания, а по-скоро за нещо като котел, който прелива, а след това пак бавно се пълни.

— Ако се съди по знаците, последното жертвоприношение е станало през май или юни — точно онзи сезон, когато е станал потопът според анализа на полените, направен в Трабзон — напомни Катя. — В предходните няколко години няма никакви черти. После идва последното жертвоприношение и те като че ли са извадили късмет.

— От който са имали нужда — горчиво отбеляза Костас.

Всички загледаха последния символ — набързо издълбан знак, в ярък контраст с внимателно изработените маркировки за предишните години. Струваше им се, че долавят ужаса на хората, изправени пред невъобразима катастрофа, отчаяно търсещи някакъв знак на надежда, преди да изоставят родината си, където от началото на човешката история царяло благоденствие.

С няколко махвания на плавниците Джак се отдалечи до отсрещната стена, за да може да обхване символите с един поглед.

— Има около хиляда и петстотин орнамента. Ако броим назад от 5545 година преди Христа, това ни връща в осмото хилядолетие преди новата ера. Невероятно… Хиляда и петстотин години непрестанно летоброене, непрекъсвано от война или природни бедствия — време, когато е имало достатъчно животни за жертвоприношение на по един бик всеки месец. Атлантида определено се е развивала бавно и стабилно.

— Да не забравяме, че гледаме хронология на събитията след създаването на прохода — напомни Костас. — Първоначално това е била вулканична пукнатина, достъпна от външната страна. Но аз съм готов да се обзаложа, че това място е било посещавано много преди първото жертвоприношение.

— Трябва да продължим — каза Джак. — Не знаем какво ни чака напред.

Изображението се издължаваше и лъкатушеше към следващия завой. Когато подминаха опашката, проходът се изправи и продължи без повече отклонения поне дотам, докъдето проникваше светлината на лампите им. От двете им страни в скалата имаше издълбани ниши, в които имаше плоски каменни купи.

— За осветление, вероятно с лой — каза Джак.

— Добре е човек да знае, че от убитите бикове все пак е имало някаква полза — не се сдържа Костас.

Продължиха напред. След петнайсетина метра проходът внезапно свършваше пред три входа — един централен и два под ъгъл от двете му страни. Проходите, към които водеха, тънеха в мрака на вулканичното сърце.

— Нов тест — въздъхна Костас.

— Не е централният — каза Джак. — Би било прекалено очевидно.

Катя надничаше през входа на десния проход. Двамата се приближиха до нея. Скупчиха се пред отвора и безмълвно си кимнаха. Катя пое водачеството и се плъзна напред. Проходът бе широк колкото да минат двама души един до друг и висок човешки ръст.

Плуваха двайсетина метра между гладките стени. Костас спря да снади нова ролка лента и Джак го изчака. Пипна ребрата си, смръщи се и каза:

— Водата е по-топла. Усещам го.

Нито Костас, нито Катя можеха да усетят външната температура в непромокаемите си костюми, а до момента на никой от тримата не му бе минала мисълта да погледне показанията за температурата на конзолите им.

— Имам лошо предчувствие — каза Костас. — Изглежда, има вулканичен отдушник, който нагрява водата. Трябва да се махнем оттук.

Изведнъж осъзнаха, че Катя не им отговаря. Джак разтревожено заплува напред и причината веднага стана ясна — слушалките му се изпълниха с канонада от пращене, способно да заглуши всякаква комуникация.

— Локално електромагнитно поле — каза Костас; гласът му беше ясен само когато плуваха почти един до друг. — Сигурно се дължи на рудна жила в скалата, минерална екструзия, като „златото на глупците“ във входната камера.

Тунелът зави надясно и те заплуваха по-бързо. Повърхността на стените от полирана стана грубо издялана. Водата пред тях като че ли затрептя.

— Пари! — изпъшка Джак. — Не мога да продължа.

Бяха подминали издяланите от човешка ръка стени и сега бяха заобиколени от назъбените контури на вулканична пукнатина. Изведнъж зърнаха Катя — силуетът й призрачно премина през трептящата вода като мираж в пустиня — и в същата частица от секундата усетиха присъствието на някаква тъмна сила, някакъв обитател на морската бездна, който неумолимо се носеше към тях.

— Бягайте! — изпищя Катя. — Скрийте се в прохода!

Джак заплува към нея, но бе отхвърлен назад от сила, на която бе немислимо да се противопостави. Единственото, което можеха да направят, бе отчаяно да отбягват назъбените краища на застиналата лава, докато се преобръщаха във водата с главоломна скорост. Преди да разберат какво точно става, се озоваха между гладките стени на прохода. Мощното разтърсване ги бе отхвърлило замаяни на поне десет метра от пукнатината.

За миг, за част от секундата, някогашните страхове на Джак пак го връхлетяха, но той решително ги прогони — вече бе решил да ги остави в миналото.

— Според мен избрахме грешния проход — задъхано се обади Катя.

Костас отплува няколко метра назад, за да върже лентата — силата, която едва не ги бе унищожила, я беше скъсала. После пак влязоха в зоната на електромагнитните смущения и гласът му се разнесе, придружен от познатото пращане:

— Грунтова експлозия. Случва се при контакт с разтопена лава. Гърми като барут. — Направи пауза, за да си поеме дъх. — Тази пукнатина е като цев на пушка. Ако ударната вълна не си бе намерила изход някъде зад нас, щяхме да се превърнем в последното жертвоприношение.

Бързо се върнаха при разклонението. Отново се довериха на инстинкта на Джак и пренебрегнаха централния проход. Когато наближиха левия, Джак се отпусна на дъното, прималял от рязката промяна от изгаряща топлина към сковаващ студ.

— Няма нищо — прошепна той. — Само минутка…

Костас загрижено го изгледа и последва Катя към прохода.

— Твой ред е да водиш — каза тя напрегнато. — Аз ще остана зад Джак.