Дейвид Гибинс
Мисия Атлантида (2)

Пролог

Старецът направи последна провлачена крачка, спря и вдигна глава, изпълнен със същото благоговение, което бе изпитал при първото си изправяне пред храма. В родната му Атина все още нямаше нищо подобно. Високо над него монументалният портал сякаш носеше цялата тежест на небесата, а колосалните му колони хвърляха сянка далеч в пустинята. Пред него започваха редици огромни колони, извисяващи се в просторното преддверие, чиито излъскани повърхности бяха изписани с йероглифи и покрити с високи човешки изображения, едва различими под трепкащата светлина на факлите. Единственият намек за онова, което се намираше навътре, бе шепотът на студения вятър, носещ тежката сладникава миризма на застояло, сякаш някой за миг бе открехнал отдавна запечатаната врата на гробница. Старецът неволно потръпна пред ирационалния страх от неизвестното, страх пред боговете, които не можеше да умилостиви и които не се интересуваха от благоденствието на неговия народ.

— Ела насам — изсъска нисък глас от тъмнината. Храмовият служител запали факлата, която носеше, от една от тези на входа и пламъкът й освети гъвкавото му жилесто тяло: беше само по набедрена препаска. Старецът тръгна напред; Както обикновено, служителят спря на входа за светилището и нетърпеливо го изчака. Не изпитваше нищо, освен презрение към този хеленос, този грък с плешива глава и рошава брада, с досадните му безкрайни въпроси, който го бе карал да го чака в храма всяка нощ дълго след определеното за посещения време. На всичко отгоре гъркът непрестанно пишеше в пергамента си, което бе право само на свещенослужителите.

Но този път презрението на служителя се бе превърнало в отвращение. Тази сутрин брат му Сет се бе върнал от Навкрат, оживено пристанище недалеч оттук, където кално кафявите води на Нил се втичаха в Голямото средно море. Сет бе унил и нещастен. Преди време бяха оставили на грижите на гръцки търговец товар дрехи от магазина на баща им във Фаюм, но търговецът беше заявил, че е загубил товара по време на корабокрушение. Това подсилваше подозренията им, че коварните гърци ще опитат да се възползват от невежеството им в търговията. Случката само бе превърнала лошото им предчувствие в омраза, защото това бе последната им надежда да избягат от живота в немотия, на каквато ги обричаше работата в храма — не живот, а съществуване не много по-добро от това на павианите и котките, които се криеха в сенките зад колоните.

Прислужникът се вгледа злобно в приближаващия старец. Наричаха го Законодателя.

— Сега ще ти покажа — прошепна той на себе си — какво мислят моите богове за твоите закони, жалък грък такъв.

Нищо не можеше да контрастира по-рязко на страховитото великолепие в преддверието от сцената в светилището. Хиляди светли точки, подобно на светулки в нощта, надничаха от глинените маслени лампи из криптата, изсечена в твърдта на скалата. От тавана се спускаха сложно изработени бронзови кадилници, димът им се стелеше из помещението. По стените имаше безброй вдлъбнатини, като ниши за погребални урни в некропол, само че тук те бяха запълнени не с увити в савани сбръчкани трупове или урни с пепел, а с високи отворени съдове, от които стърчаха краищата на навити папируси. Двамата тръгнаха надолу, където димът се сгъстяваше, а тишината се нарушаваше от все по-ясно доловим, но неразбираем шепот. Стигнаха до две увенчани със статуи на орли колони и величествена двукрила врата между тях.

Зад вратата в геометрично правилни редици бяха насядали мъже, някои само по препаски, с кръстосани крака на изплетени от тръстика рогозки — но всички до един прегърбени над ниски маси. Някои копираха от папируси, други записваха онова, което жреци в черни роби тихо им диктуваха — това бе източникът на напевния шепот, който се бе засилвал със слизането им по стълбището. Тук бе скрипториумът — залата на мъдростта, необятното хранилище на записано и запомнено знание, предавано от жрец на жрец от зората на историята, много преди да се появят строителите на пирамиди.

Прислужникът се оттегли в сянката на стълбата. Беше му забранено да влиза в криптата и сега му предстоеше да изтърпи дългото чакане, докато дойде време да придружи гърка по обратния му път. Но тази вечер, вместо да е ядосан от досадното чакане, той с удовлетворение предвкусваше онова, което щеше да се случи.

Старецът мина покрай него, нетърпелив да продължи започнатото дело. Това бе последната му нощ в храма, последният му шанс да проумее мистерията, която не му даваше спокойствие още от предишното му посещение. Утре бе началото на едномесечния Празник на Тот, по време на който в храма не биваше да стъпва кракът на чужденец. А и едва ли някога външно лице пак щеше да получи право да се срещне с върховния жрец.

В припряността си гъркът се препъна и изпусна свитъка и перата — те се разпиляха с шум, който за момент разсея писарите от работата им. Гъркът притеснено измърмори нещо и се огледа извинително, после се наведе, събра изпуснатите неща и тръгна на зигзаг през масите към дъното на подземното помещение. Наведе глава, за да мине под ниския свод, седна тежко на тръстиковата рогозка и само благодарение на това че не идваше тук за пръв път, усети, че в полумрака има още някой.

— Солон законодателю^[1], аз съм Аменхотеп, върховният жрец.

Гласът едва се чуваше, беше само малко по-силен от шепот и стар като боговете. След кратка пауза прозвуча отново:

— Ти дойде в моя храм в Саис^[2] и аз те приемам, търсиш знание и аз ще ти дам онова, което ми предадат боговете.

След официалните приветствия гъркът бързо намести полите на бялата си одежда върху коленете си и се приготви да записва. Седящият в тъмнината Аменхотеп се наклони напред и трепкащата светлина на факлите освети лицето му. Солон бе виждал това лице много пъти, но както винаги сърцето му за миг се сви. Лицето изглеждаше отделено от тялото, увиснало в мрака светещо кълбо, сякаш бе лице на дух, озъбил се за малко от прага на преизподнята. Лице на млад мъж, за когото времето, изглежда, бе спряло своя ход — беше като мумифицирано, кожата бе опъната и прозираше като пергамент, а очите… върху тях се бе настанила млечнобялата пелена на слепотата.

Аменхотеп бе стар още по времето, когато Солон се бе родил. Говореше се, че при него идвал Омир, още по времето на прапрадядото на Солон, и че точно той бил разказал на поета за обсадата на Троя, за Агамемнон, Хектор и Елена и за странстванията на Одисей. Солон изгаряше от желание да го попита истина ли е това, но направеше ли го, щеше да наруши даденото съгласие да не разпитва стария жрец.

Солон също се наведе напред очаквателно, решен да не изпусне нито дума, казана по време на последното му идване тук. След дълго мълчание Аменхотеп отново заговори с глас, който бе като придихание на призрак.

— Законодателю, напомни ми за какво говорих вчера.

Солон бързо размота свитъка, намери нужното място и се вгледа в гъсто изписаните редове. Започна да чете, като превеждаше гръцкия текст на египетски, защото това бе езикът, на който говореха:

— Могъща империя управлявала някога по-голямата част от света. Нейните управници живеели в огромна цитадела на брега на морето — необятен лабиринт от коридори, като нищо друго под небето. Имало изкусни майстори на злато и слонова кост, безстрашни бикоборци. Но хората предизвикали бога на морето Посейдон и един ден страшен потоп помел цитаделата, а народът на тази страна изчезнал безследно.^[3] — Солон спря да чете и очаквателно вдигна поглед. — Тук спряхме.

След мъчително дълга пауза старият жрец отново заговори. Устните му едва се мърдаха, гласът му едва се чуваше:

— Тази вечер, законодателю, ще научиш много неща. Но нека първо ти кажа за този изчезнал свят, този унищожен от боговете високомерен град, който наричали Атлантида.

Много часове по-късно, с изтръпнала от дългото писане ръка, гъркът остави перото и нави свитъка.

Аменхотеп бе свършил.

Беше пълнолуние, необходимо условие за начало на Празника на Тот, и жреците трябваше да приготвят храма за молителите, които щяха да се появят с пукването на зората.

— Това, което ти разказах, законодателю, е само за тук и за никъде другаде — прошепна Аменхотеп и се почука с кривия си пръст по главата. — Съгласно древен закон ние, висшите жреци, които не можем да напускаме този храм, трябва да запазим тази мъдрост единствено за нас. Единствено благодарение на астролога, храмовия прорицател, ти си тук по волята на Озирис. — Старият жрец се наведе още по-напред и на устните му се появи намек на усмивка. — И, законодателю, помни, че аз не говоря със загадки като вашите гръцки оракули, но в онова, което повтарям, може да има загадки. Защото аз изричам истината, която ми е дадена, а не някаква истина, до която съм стигнал сам. Ти беше тук за последен път. Сега върви… — Призрачното лице се стопи в тъмнината. Солон бавно се изправи, поколеба се за миг, взря се още веднъж в мрака, след това излезе във вече пустия скрипториум и тръгна към осветения от факлите вход.

Розовото сияние на зората вече оцветяваше източния хоризонт и се смесваше с лунната светлина, която продължаваше да танцува по повърхността на Нил. Старият грък беше сам — прислужникът бе изчезнал, както обикновено правеше, щом го изведеше от района на храма. А и Солон въздъхна с облекчение, когато колоните на храма — така различни от простата гръцка традиция, — увенчани с капители във формата на палмови листа, останаха зад гърба му. Погледна за последно Свещеното езеро с тайнствената фаланга от обелиски, сфинксове с човешки глави и колосални статуи на фараони. Радваше се да остави всичко това зад гърба си, така че тръгна доволен по пътя към селото, в което бе отседнал. Ръцете му стискаха скъпоценния свитък, а през рамо бе заметнал чанта, натежала от прибраната в нея издута кесия. Утре, преди да потегли на път, щеше да направи жертвоприношение в злато на богиня Нейт^[4], както бе обещал на Аменхотеп още при първия им разговор.

Продължаваше да се диви на онова, което бе чул преди малко. Златната епоха, време на великолепие, за което дори фараоните не бяха мечтали. Култура, постигнала върхове във всяко изкуство, оставила образци, направени с огън от камък и метал. Дело на хора, а не гиганти, не като циклопите, издигнали древните стени на Акропола. Хора, които бяха намерили свещения плод и го бяха откъснали. Цитаделата им бе блестяла като самия Олимп. Осмелили се да се опълчат на боговете и те на свой ред ги поразили.

Но не ги унищожили напълно.

Унесен в мисли, Солон не забеляза двата тъмни силуета, които се прокраднаха зад него, когато навлезе в селото, и ударът го свари напълно неподготвен. Той се свлече на земята и умът му се замъгли, но въпреки това усети, че някой сваля чантата от рамото му. Другият нападател дръпна от ръцете му свитъка, накъса го на парчета и ги хвърли на мръсната улица. После двамата непознати изчезнаха също така безшумно, както се бяха появили, и оставиха окървавения грък в безсъзнание.

Той щеше да се свести и да оцелее, но споменът за последната нощ в храма щеше да бъде изличен от паметта му завинаги. През останалите си дни — години всъщност — щеше да говори много рядко и винаги неохотно за Саис и никога повече нямаше да хване перо. Мъдростта на Аменхотеп никога вече нямаше да напусне пределите на храма и щеше да бъде загубена завинаги със смъртта на последните жреци, след което тинята на Нил щеше да погребе завинаги и храма, и ключа към най-дълбоките тайни на миналото.