Дейвид Гибинс
Мисия Атлантида (14)

12.

Двата прожектора от двете страни на аквапода хвърляха ярка светлина върху морското дъно; лъчите им бяха под ъгъл и се събираха в една точка пет метра по-долу. Светлината се отразяваше от милиони дребни частици увиснала във водата тиня и сякаш минаваше през полупрозрачен воал. Самотни камъни по дъното се появяваха и изчезваха зад тях, защото апаратите се движеха напред с максимална скорост. Отляво дъното пропадаше в бездънна пропаст и унилата сивота се плъзваше в непрогледен мрак, в който не се забелязваха никакви следи от живот.

Интеркомът изпука.

— Джак, тук „Сийкуест“. Чуваш ли ни? Край.

— Чувам ви силно и ясно.

— Автономният апарат се натъкна на нещо. — Йорк бе явно развълнуван. — Трябва да излезете на неговата позиция след около петстотин метра, като поддържате сегашната траектория. Изпращам ти координатите, за да ги програмирате.

По-рано същия ден островът малко по-малко бе изпълвал хоризонта като митично привидение. Малко преди пристигането на „Сийкуест“ морето притихна и корабът остана да се полюшва на вълни, които сякаш черпеха енергия от нищото. После вятърът отново набра сила, издуха мъглата към голия бряг и всички се почувстваха като изследователи, случайно попаднали в изгубен свят. С пълното отсъствие на растителност и голите си канари островът изглеждаше крайно необичайно — камениста пустош, доведена от времето до първичната си същност. От друга страна… ако инстинктът не ги лъжеше, тук бе коренът на първите надежди на човека.

„Сийкуест“ бе спрял на две морски мили западно от острова. Разузнаването на подводните части на склоновете му бе направено от безпилотен хидролокатор вместо от ДУП, чиито възможности бяха ограничена само до визуално наблюдение. Цели три часа показанията на хидролокатора не донесоха нищо необичайно, след което се взе решение да се спуснат и двата аквапода. Бързината се превръщаше в основен фактор.

Джак даде знак с палци нагоре на Костас, който кръстосваше по контура на 140 метра дълбочина, в близост до дъното. Всеки от двамата просто физически усещаше вълнението на другия и думите бяха излишни. От мига на телефонното обаждане, когато Хибермайер за пръв път бе споменал онази дума от папируса, Джак знаеше, че съдбата ще ги запрати на прага на още по-голямо откритие. През целия старателно проведен процес на превод и разшифроване той бе изпитвал абсолютната увереност, че този път всичко е истинско, че това е големият удар, че не е възможно звездите да не се подредят по най-добрия за тях начин. И все пак скоростта, с която се развиваха нещата от момента на разгадаването на кода, не им бе оставила много време за размисъл. Само преди няколко дни той бе изпитвал неземно блаженство от минойската находка. А ето че сега бяха на прага на едно от най-великите археологически открития на всички времена.

Акваподите забавиха ход и двамата продължиха в мълчание на няколко метра един от друг — но всеки можеше да види в полумрака другия зад плексигласовия купол.

Скоро пред тях започва да се оформя панорамна картина с призрачни форми. Бяха разглеждали изображенията на неолитното село край Трабзон в очакване на точно този момент. Но нищо не можеше да ги подготви за великия миг на влизане в място, оставало загубено за света почти осем хиляди години.

А сега, изведнъж, това бе реалност.

— Забави — прошепна Джак. — Виж!

Онова, което досега бе изглеждало като вълнообразно набраздяване на дъното, доби нова форма, когато Джак изстреля струя от дюзата си, за да разчисти утайката. Докато вдигнатата мътилка бавно се слягаше, видяха зейналите гърла на две огромни глинени делви, изправени една до друга. Нова струя разкри други две… а пред погледа им се простираха безчислено множество подобни издатини.

— Трябва да е склад, може би на зърно — каза Джак. — Също като онези „питои“ при Кносос. Само че тези са четири хиляди години по-стари.

Изведнъж пред тях се изпречи нещо голямо. За момент им се стори, че са стигнали до края на света. Намираха се в основата на огромна скала — стена всъщност, в която можеха да се различат первази и пукнатини, като в каменна кариера. Виждаха се странни правоъгълни „кръпки“ от абсолютна чернота, част от тях на равни интервали и на една и съща височина.

Изведнъж със смайване осъзнаха какво виждат.

Това беше необятен конгломерат от стени и плоски покриви, начупен от прозорци и входове, всичко забулено от утайка и тиня. Беше като неолитното селище, но в несравним гигантски мащаб. Сградите се издигаха на четири или пет етажа, най-горе имаше плоски покриви, свързани със стълбища и мостове.

Спряха миниподводниците си и загледаха изумени, насилваха мозъците си да възприемат този образ, образ по-близък до фантазията, отколкото до реалността.

— Това е като огромен жилищен блок — успя да каже Костас. В гласа му звучеше истинско уважение.

Джак затвори очи и пак ги отвори. Неспособността да повярва постепенно отстъпваше пред истината, а заедно с това и пред удивлението от тази картина на несъмнена човешка дейност.

— Хората са се качвали на тези покриви през отворите в тях. — Сърцето му биеше силно, устата му бе суха, но той полагаше усилия да говори с безпристрастността на професионален археолог. — Всяко от тези жилища е подслонявало голямо семейство. С умножаване на членовете му са започвали да строят нагоре и са добавяли нови етажи от греди и кирпич.

Двата аквапода започнаха бавно да се издигат и Джак и Костас видяха, че във вътрешността на сградите има истински лабиринт от проходи. Цялата структура приличаше на средновековните пазари на Близкия изток.

— Тук сигурно са развивали трескава дейност занаятчии и търговци — предположи Джак. — Няма начин тези хора да са били обикновени земеделци. Очевидно са били сръчни занаятчии, дърводелци и ковачи. — Той спря и погледна през плексигласовия купол към вещо, което му изглеждаше като витрина на партерен магазин. — Някой тук е изработил онзи златен диск.

През следващите няколко минути минаха покрай нови високоетажни сгради с плоски покриви. Тъмните прозорци ги гледаха като очи, хванати в блясъка на прожекторите. В мрачината пред тях — на двайсетина метра напред — се различаваха очертанията на следващ комплекс, а под тях имаше празно пространство, по-широко от преплетените улички.

— Това е път — каза Джак. — И вероятно слиза до някогашния бряг. Предлагам да навлезем във вътрешността и да подновим първоначалния курс.

Завиха на юг и поеха над бавно изкачващия се път. Двеста метра по-нагоре той се пресичаше от подобен път в направление изток — запад. Завиха и поеха право на изток, поддържаха височина двайсет метра над дъното, за да избегнат сградите от двете страни.

— Невероятно! — развълнувано каза Джак. — Тези блокове са разделени от геометрично правилна мрежа улици, която е хилядолетия по-стара от всичко подобно.

— Някой е планирал това място.

Гробницата на Тутанкамон, дворецът в Кносос, възпетите стени на Троя, всички знаменити открития на археологията изведнъж бяха започнали да изглеждат безлични и обикновени, просто стъпалца към чудесата, които се простираха под тях.

— Атлантида! — не се сдържа Костас. — Като си помисля, че само преди няколко дни не вярвах в съществуването й. — Той хвърли поглед към Джак под другия плексигласов купол. — Знаеш ли, малко благодарност няма да е излишна.

Джак се усмихна, макар вниманието му да бе погълнато от чудесата под тях.

— Окей. Имаш я. Плюс един джин с тоник.

— Това получих и последния път.

— В такъв случай обещавам ти, че до края на живота ти черпя аз.

— Става.

След няколко секунди сградите от двете им страни изчезнаха, дъното също се скри от погледите им. След нови петдесет метра не можеха да видят нищо, освен мътна вода.

— Дълбочинният ми хидролокатор показва, че морското дъно е пропаднало с почти двайсет метра под нивото на пътя — възкликна Джак. — Дай да се спуснем и да се върнем до мястото, където сградите изчезнаха.

Апаратите плавно се спуснаха и след малко прожекторите отново осветиха дъното. Беше равно и голо, нямаше и следа от вълнообразните неравности, осеяли пътя към западния край на града.

След няколко минути се върнаха на мястото, където бяха видели за последно следи от сгради. Пред очите им дъното рязко се издигна под ъгъл от 45 градуса и скоро стигнаха до основата на последната сграда по пътя.

Костас насочи апарата си напред, така че баластните му резервоари да се отпуснат на дъното. Точно преди да поеме стръмно нагоре. Насочи мощна струя от дюзата към склона и после се оттегли до Джак.

— Точно както си мислех.

Под разчистената тиня се виждаше стъпаловидна тераса като в амфитеатър. Между пода и основата на терасата имаше вертикална стена, висока три метра.

— И това е изсечено в скалата — забеляза Костас. — Туф, нали? Същият тъмен камък, който са използвали в древен Рим. Лек и шуплест, но здрав, лесен за добив в кариерите, но издържащ на натоварване.

— Но не видяхме никаква зидария — възрази Джак.

— Сигурен съм, че наблизо ще намерим и масивни постройки — убедено зави Костас.

Джак внимателно разглеждаше това, пред което се намираха.

— Мисля, че става дума за нещо повече от каменоломна. Да проследим терасата и да видим къде ще ни отведе.

За двайсетина минути обиколиха трите страни на голям хлътнал двор, около километър дълъг и половин километър широк. Докато пътят следваше линията на древния бряг, на места успоредно на нея, в други места — перпендикулярно, дворът като цяло бе ориентиран югоизточно, под ъгъл. Бяха го обиколили в посока на часовниковата стрелка и сега се намираха на югоизточната му страна, срещу мястото, откъдето бяха тръгнали. Над тях пътят и сградите продължаваха точно както бе от другата страна.

— На мен ми прилича на стадион — промърмори Костас. — Нали каза, че дворовете в Крит били за борба с бикове, жертвоприношения и други ритуали.

— Минойските дворове са по-малки — отговори Джак. — Дори арената в Колизеума в Рим е с диаметър само осемдесет метра. — Той помисли. — Признавам, че е само хрумване, но преди да се върнем на пътя, искам да видя какво има срещу мястото, където сме сега.

Насочиха подводниците на запад. След около 150 метра спряха. Пред тях имаше купчина скрити под тинята камъни с неправилна форма, което не бе характерно за каменоломна.

Костас ги разчисти и куполът му буквално се скри под вдигнатата утайка. След секунди гласът му се разнесе по интеркома:

— Това е скален откос, оставен както си е бил, след като са свалили от него каквото е могло.

Джак бавно обикаляше на югоизток, по дължината на издадена част, излизаща на двайсетина метра от скалата. Тя свършваше в заоблен перваз около два метра висок и пет метра широк. Костас дойде при него, двамата внимателно разчистиха тинята и под нея се разкри гола скала.

Замряха вцепенени пред това, което се показа. Съзнанията им бяха неспособни да приемат съществуването му.

— Господи!

— Това е… — Джак се запъна, неспособен да продължи.

— Това е лапа — прошепна Костас.

— Лапа на лъв — уточни Джак, вече възвърнал хладнокръвието си. — Трябва да е било гигантска статуя, поне сто метра дълга и трийсет висока.

— И ти ли мислиш същото?

— Да. Сфинкс.

Спогледаха се смаяни. Накрая Костас каза:

— Изглежда невероятно, но тук май всичко е възможно. Каквото и да е том обаче, то е доста встрани от основния път, по който влязохме, и попаднахме на него по случайност. Искам да проверя.

Джак остана на място, а Костас се издигна нагоре и бавно се отдалечи, докато не се превърна в едва различима светла точка. Тя също бе на път да изчезне, когато като че ли спря да намалява, увиснала на трийсетина метра над дъното.

Джак неспокойно чакаше да чуе гласа му. След минута тишина вече не можеше да се сдържа.

— Какво виждаш?

Гласът, който се разнесе, бе странно потиснат:

— Я ми напомни… Сфинксът има тяло на лъв и човешка глава, нали така беше?

— Така.

— Я да видим тогава какво ще кажеш за тази разновидност…

И Костас включи прожекторите на пълна мощност. Образът, който се появи, бе внушителен и страховит, образ, изваден от кошмарен сън. Сякаш светкавица в бурна нощ разкри огромно чудовище, извисено над тях. Чертите му се размиваха в призрачно тъмнозелено и се виждаха сякаш изпод облаци.

Джак изви нагоре глава, прикован от гледката, неспособен да възприеме изображението. Цялото му досегашно съществуване, макар и съпътствано от необикновени открития, бе неспособно да го подготви за това.

Бе необятна глава на бик. Огромните рога чезнеха в мрака зад осветеното от прожектора. Муцуната бе полуотворена, сякаш звярът бе готов да наведе глава и да удари с копито земята, преди да нападне.

Измина сякаш цяла вечност. Накрая Костас обърна аквапода си и насочи лъча надолу по шията на статуята, към мястото, където тя преливаше в тяло на лъв.

— Издялана е от скала… от базалт, доколкото мога да преценя — каза той. — Рогата се извисяват на поне десет метра над сградите. На това място някога лавата е скачала в морето. — Той увеличи скоростта на спускане и след малко се върна при Джак. — Гледа към вулкана — продължи Костас. — Това обяснява странната ориентация на двора. Тук е търсено подравняване по-скоро с двата върха, а не с бреговата линия, което иначе би било по-практично.

Джак бързо осъзна значението на думите му.

— Изгряващото слънце се е издигало право между рогата и двата върха. Било е гледка, която дори древните не са били в състояние да си представят и в най-развинтените си фантазии за изгубения свят на Атлантида.

 

 

Двата аквапода бавно се издигнаха над парапета. Струите от дюзите предизвикаха истинска буря от мътилка, докато се отдалечаваха от дъното на двора. Статуята на гигантския бик сфинкс постепенно потъна в мрака зад тях, но образът на увенчаната с извити рога колосална глава оставаше отпечатан в главите им.

Югоизточният периметър се оказа по-висок от останалата част и се издигаше близо десет метра.

— Това е стълбище — досети се Джак. — Величествен вход към двора.

Разделиха се и минаха от двете страни на входа — Джак отляво, Костас — отдясно. На върха имаше широк път. След като го разчистиха с дюзите, се оказа, че е бял.

— Изглежда, паважът е мраморен.

— Нямах представа, че хората са добивали камък толкова рано. — Костас бе изумен от мащаба на каменоломната дейност в двора, а сега вече имаха доказателство и за зидария с камък. — Винаги съм си мислил, че каменните кариери се появяват едва при египтяните.

Продължиха мълчаливо напред. Още не бяха в състояние да осмислят значението на находката. Зад подводниците се виеха следи от фосфоресциращ планктон. Пътят следваше ориентацията на двора и водеше от свирепия поглед на бика сфинкс право към полите на вулкана.

— Отдясно виждам сгради — каза Костас. — Пиедестали, пилони, колони. Току-що подминах една с квадратно сечение и страна два метра. Върхът й се губи в тъмнината над мен. Прилича ми на обелиск.

— И при мен е същото — потвърди Джак. — Издигнати са симетрично, също както в египетските храмови комплекси в Луксор и Карнак.

Прожекторите разкриваха поредица от призрачни форми от двете страни на предназначения за процесии път, после формите се размиваха и изчезваха като игра на въображението по време на пясъчна буря. Джак и Костас виждаха олтари и плинтове, статуи с глави на животни и издялани крайници на същества, прекалено фантастични, за да могат да се възприемат. И двамата вече започваха да губят спокойствие, усещаха, че тези подканващи стражи ги мамят в свят, който няма нищо общо с житейския им опит.

— Като входа за Хадес — прошепна Костас.

Продължиха по пътя между призрачните статуи, които сякаш ги осъждаха за дързостта да навлязат в едно царство, останало само тяхно в продължение на хилядолетия.

Най-сетне призрачната белота се разсея и пътят внезапно свърши пред две големи постройки, разделени от проход — около десет метра широк, по-малко от половината широчина на пътя, и имаше ниски стъпала, като тези, които водеха на излизане от двора.

— Виждам квадратни блокове, всеки по четири-пет метра дълъг и два метра висок — каза Костас, спря и разчисти тинята от основата на стената. После смени ъгъла, за да освети сградата във височина.

Джак вече се намираше само на десетина метра от Костас и можеше да види лицето му под плексигласовия купол.

— Този път е мой ред за разузнаване.

Издуха малко вода от баластните резервоари и се издигна, но вместо постепенно да се скрие нагоре, изчезна зад ръба ниско над тях.

След една безкрайна сякаш минута гласът му прозвуча по интеркома:

— Костас? Чуваш ли ме? Това е… невероятно!

— Кое?

Пауза.

— Знаеш кои са най-изключителните паметници в Древен Египет, нали? — Акваподът на Джак се появи и се спусна обратно в прохода.

— Пирамидите ли имаш предвид?

— Позна.

— Но пирамидите са с полегати стени. Тези са вертикални.

— Това, което виждаш, е основата на масивна тераса — обясни Джак. — На десетина метра над нас тя се превръща в платформа със страна десет метра. Над нея има друга тераса, после следваща и така нататък. Минах по цялата дължина на тази страна: терасата продължава на югоизточната страна. Същата идея като при първите египетски пирамиди — стъпалообразните пирамиди от ранното трето хилядолетие преди Христа.

— Колко е голяма?

— Точно тук е разликата. Тази е огромна, по-скоро прилича на Голямата пирамида в Гиза. Бих казал на око — сто и петдесет метра в основата и осемдесет метра височина, повече от половината дълбочина до дъното. Това трябва да е най-старата и най-голяма зидана постройка на света.

— А от моята страна?

— Същата работа. Две гигантски пирамиди, отбелязващи края на пътя за процесиите. По-нататък очаквам да намерим някакъв храм или погребален комплекс, може би изсечен в стената на вулкана.

Костас активира навигационния монитор и той се издигна пред него като прицел на пилот изтребител. Джак погледна радио импулсния модем, който показа същия образ.

— Съвсем наскоро разсекретена хидрографска карта — каза Костас. — Направена е от британски изследователски кораб, извършил ръчно огромна работа веднага след разгрома на Турция в края на Първата световна война. За нещастие английският флот разполагал с крайно ограничено време, преди турците да се съвземат, а и появата на Съветската империя довела до затваряне на вратата за Черно море. Това е най-подробната карта, с която разполагаме, но при мащаб едно към петдесет хиляди показва само най-общите контури на батиметрията.

— Какво искаш да кажеш?

— Погледни острова. — Костас чукна един клавиш, за да извика увеличено изображение. — Единствените нееднородности, достатъчно големи, за да се появят на картата, са тези две подводни възвишения на северозападната страна. Странно симетрични, не мислиш ли?

— Пирамидите! — Лицето на Джак разцъфна в широка усмивка. — Големи детективи сме, няма що. Атлантида си е била на картата от осемдесет години.

Поеха бавно напред по прохода. Грамадните пирамиди, перфектно издигнати от пълно прилепващи каменни блокове, бяха едва различими в мрака от двете им страни. Както бе предположил Джак, ги подминаха след 150 метра. Стъпалата Продължаваха напред и чезнеха в тъмната вода.

Единственият звук, съпровождащ придвижването им напред, бе равномерното бучене на дюзите, които ги тласкаха на постоянна дълбочина около метър над морското дъно.

Изведнъж се разнесе приглушена ругатня — Костас бе отклонил вниманието си само за секунда и едва не се бе блъснал в нещо.

— Какво стана? — Джак се движеше на пет метра след него.

— Няма страшно — отвърна Костас. — За щастие се движим едва-едва.

Изпълни стандартната диагностика върху роботизираната ръка и се оттегли няколко метра назад.

— Правило номер едно при шофиране: винаги гледай натам, накъдето караш — напомни му Джак.

— Знам де.

— Добре… Но какво беше все пак?

И двамата се взираха във вдигнатата от дъното утайка. Рязката промяна в скоростта бе довела до намаляване на видимостта до по-малко от метър, но утайката малко по малко се спускаше и те започнаха да различават някакъв странен предмет.

— Прилича на огромно огледало за баня — обади се Костас.

Беше огромен диск, може би пет метра в диаметър, поставен на висок два метра пиедестал.

— Дали има някакви надписи? Ти издухай тинята, а аз ще обиколя да видя за нещо по-интересно.

Костас откопча една метализирана ръкавица от панела за управление, вмъкна в нея лявата си ръка и размърда пръсти. Роботизираната ръка в предната част на аквапода повтори движенията му. Той насочи ръката надолу към дюзите и избра тънка като молив тръба. Активира дюзата и започна методично да разчиства диска от центъра към периферията в разширяваща се спирала.

— Камъкът е с много фина структура. — Гласът му идваше от жълтеникавия ореол, единственото доказателство за съществуването на Костас, което Джак можеше да види. — Гранит или брекча, прилича на египетския порфир. Само че има зеленикави вложения като lapis lacedaemonius от Спарта. Това трябва да е местен мрамор, залят от потопа.

— Виждаш ли някакви надписи?

— Има някакви… успоредни бразди.

Водата вече се избистряше и Джак ахна.

С геометрична прецизност каменоделецът бе издълбал върху полираната повърхност хоризонтални и вертикални черти. В центъра имаше символ, подобен на буквата „Н“, като от напречната черта висеше вертикална линия, а страничните линии се разширяваха в редове от къси хоризонтални черти като градинско гребло.

Джак триумфално вдигна електролитното копие на златния диск и го размаха към Костас. Бе идентично копие, направено с помощта на лазер в Картагенския музей, където оригиналът надеждно се пазеше в хранилището, и бе доставено на „Сий Венчър“ с вертолет малко преди те да пристигнат.

— Взех го просто за всеки случай — каза Джак.

— Атлантида, а! — Костас се усмихна.

— Това сигурно е входът. — Джак бе изпълнен с удовлетворение. — Трябва да продължим по-бързичко. Вече просрочихме отделеното за оглед време и на „Сийкуест“ сигурно чакат да се свържем с тях.

Ускориха и заобиколиха от двете страни пиедестала с каменния диск — и почти веднага намалиха, понеже пред тях започваше рязко изкачване на дъното. Проходът се стесни до стръмно стълбище, не по-широко от минималното за минаването на двата аквапода. Започнаха да се издигат покрай шеметните стръмнини на склона на вулкана.

Костас насочи прожекторите нагоре и напрегнато се взря напред.

— Има нещо странно тук.

Джак се бе съсредоточил върху няколко изваяни от камък животински глави от своята страна на стълбището. Бяха на всяко стъпало и сякаш нямаха край и буквално го теглеха напред. Отначало си помисли, че са озъбени лъвове, характерни за шумерското и египетското изкуство, но колкото повече се вглеждаше, толкова по-ясно виждаше, че тези животни са с огромни кучешки зъби и повече приличат на саблезъбите тигри от ледниковата епоха. „Колко много удивителни неща, които трябва да се осмислят“, помисли си.

— Какво?

Гласът на Костас прозвуча озадачено:

— Над нас е много тъмно, почти непрогледно. От друга страна, изплувахме на сто метра и би трябвало вече да виждаме някаква дневна светлина. Всъщност трябваше да става все по-светло, а не по-тъмно. Изглежда сме под някакъв навес. Предлагам да… Стоп! — изкрещя той.

Акваподите застинаха само на метър от новото препятствие.

— Господи! — Костас издиша облекчено. — Насмалко пак да…

Гледаха зяпнали от изумление. Над тях се извисяваше нещо огромно. Беше запречило прохода, блокираше пътя им и изцяло скриваше онова, което се намираше от другата страна.

— Господи! — ахна Джак. — Виждам… нитове! Това е… корабокрушение!

Преходът от дълбоката древност към съвремието беше труден, почти непосилен, но препятствието — колкото и богохулно да изглеждаше на това място — не му оставяше избор, освен да приеме съществуването му.

— Изглежда заклещен между пирамидите и вулкана.

— Само това ни липсваше — въздъхна Джак. — Вероятно е от Първата или от Втората световна война. Из Черно море има много потопени от германски подводници кораби, чието местонахождение е останало неописано.

— Имам по-лошо предчувствие — обади се Костас, който вече се опитваше да заобиколи корпуса. — Дай ми минутка.

Отдалечи се още по-наляво и почти изчезна от погледа на Джак, после зави и се върна, без да спира и без да отмества насочените към тъмната маса прожектори. Джак се питаше какви ли поражения са нанесени и колко скъпоценно време ще им е нужно, за да отместят това ново препятствие.

— Е, какво?

Костас прошепна възбудено:

— За известно време можем да забравим за Атлантида. Току-що намерихме руска атомна подводница!