Дейвид Гибинс
Мисия Атлантида (24)

22.

Първите няколко метра Джак трябваше буквално да драска с нокти, за да се промуши през тесния тунел. В един момент усети как назъбените ръбове на застиналата лава разкъсват костюма му. Погледна назад, за да се увери, че лентата не е скъсана, и бързо продължи напред с изпънати ръце, стиснал фенерчето.

Усещаше плавното изкачване на оформения от стичалата се лава тунел. Превъртя се с лице нагоре и видя по тавана светещи петна — местата, където изпуснатият от регулатора на Костас кислород се бе събрал в джобове. Минута след като бе поел последното си вдишване, опря устни в една вдлъбнатина, която му се стори по-дълбока. Вдиша бързо три пъти, като едновременно с това провери показанието на дълбокомера и извади химическа факла „Саялюм“ — остави я да плува под кислородния джоб като пътеуказател за Катя и Костас.

„Три метра дълбочина — каза си. — Дреболия“.

Отдръпна лицето си от джоба и с няколко махвания на плавниците отново се устреми напред в прохода. Почти веднага стигна до разклонение. Знаеше, че единият път води към спасението, а другият продължава по пукнатината, по която лавата бе стигнала дотук. Решението бе на живот и смърт и това се отнасяше не само до него, но и до другите двама.

Пое нагоре по левия проход, като изпусна въздуха от гърдите си, та дробовете му да не се пръснат от понижаването на налягането. Пред него се появи трептяща леща светлина. Площта й бе прекалено голяма, за да е поредният джоб с кислород под тавана на тунела.

Усещаше стягане в дробовете, но продължи да се извива като змиорка в тунела. Най-сетне се изтръгна на свобода и изскочи над повърхността — и едва не си удари главата в каменния таван. Задиша с пълни гърди, после излезе от водата. Залиташе. Беше стигнал морското равнище, но все така бе дълбоко във вулкана, а проходът напред не даваше никакви признаци, че води към някакъв изход, макар да продължаваше да се изкачва.

Бяха изтекли само три минути след раздялата му с Катя и Костас, но му се струваше, че е минала цяла вечност. Заповяда си да не загуби съзнание, съсредоточи цялото си внимание върху оранжевата лента зад себе си, опъна я веднъж, после пак и отново. После легна, неспособен да помръдне.

 

 

Костас изскочи на повърхността като кит — във фонтан от пръски. Катя го последва почти веднага и бързо отиде при Джак да прегледа раната му: кръвта продължаваше да се процежда през разкъсания му костюм.

Костас свали маската си, дишаше тежко. Тъмната му коса бе полепнала по челото, а лицето му бе подпухнало и зачервено.

— Когато всичко това приключи, ми напомнете да пазя диета — запъхтяно каза той. — Към края имаше едно място, където едва не се предадох.

Изкатери се на брега и изу плавниците си.

— Нищо ти няма — отговори му Джак и успя да се надигне на лакът. — Аз се чувствам, сякаш съм минал през месомелачка.

Гласовете им отекваха в ограниченото пространство, богати на нюанси, доста непривично след дългото общуване чрез интеркома. Джак се изтегли по-нагоре по склона и изпъшка от болка.

— Прибрах раницата на Катя на входа в тунела — каза Костас. — В нея има достатъчно тримикс за двама от нас да се доберат до подводницата. Ако се наложи, разбира се. Освен това вързах края на лентата за факлата в кислородния джоб. Ако тръгнем обратно, трябва само да помним на разклонението да завием надясно.

По повърхността на водата излязоха малки мехурчета и тримата се вгледаха в тях, затаили дъх.

— Странно — каза Костас. — Изглежда ми като доста повече от останалия в регулатора кислород. Сигурно е някакво изпускане на газ по отдушника.

Вече бяха в безопасност и можеха да разгледат по-подробно мястото, където се намираха. Нагоре по наклона имаше нов правоъгълен изсечен в скалата отвор. Гледката обаче странно се различаваше.

— Водорасли — обясни Костас. — Тук сигурно има предостатъчно светлина за фотосинтеза. Изглежда, сме по-близко до външния свят, отколкото предполагах.

Пляскането на предизвиканите от тях вълни бе утихнало и чуваха шума на постоянно капене.

— Дъждовна вода — каза Костас. — Вулканът сигурно е подгизнал след бурята. Сега над него сигурно има облак като след взрив на атомна бомба.

— Поне на „Сийкуест“ няма да имат проблем да ни открият — каза Джак и се надигна на колене. Обогатеният с кислород въздух го бе поддържал по време на промъкването през тунела, но сега тялото му работеше на пределни обороти, за да изхвърли излишния азот от кръвта. Той се изправи и залитна. Знаеше, че изпитанията не са свършили. Беше спечелил надпреварата с времето, но сега трябваше да се пребори с болката без анестезиращия ефект на ледената вода.

Забеляза загрижените погледи на Катя и Костас.

— Спокойно, наред съм. Костас, тръгваш напред.

— А… насмалко да забравя — каза Катя. Матовата й кожа и черната й коса блестяха от стичащата се по тях вода. — Надписът на корниза. Погледнах го пак, докато чакахме да минеш. Първият символ е „мохиканска глава“ — сричката „при“. Сигурна съм, че вторият е житен сноп — „ал“ или „ла“. Няма никакво съмнение, че целият надпис е бил „Атлантида“. Това беше последният ни пътепоказател.

Джак кимна: бе прекалено изтощен, за да говори.

Тръгнаха нагоре. Бяха захвърлили раниците и не разполагаха с лампите на челата си — те бяха част от системата в шлемовете. Фенерчетата бяха създадени с идеята с тях да се присвятква в случай на критична ситуация, така че постоянното им включване означаваше бързо изтощаване на батериите. Едва бяха тръгнали нагоре и те в унисон започнаха да примигват и помръкват.

— Време е за химическите илюминации — каза Костас.

Прибраха фенерчетата и Костас и Катя запалиха светещите палки. Комбинирани с наченките на естествена светлина, те създадоха призрачна аура, сияние, наподобяващо резервното осветление, което бяха активирали в подводницата.

— Държим се един до друг — предупреди Костас. — Вярно е, че тези неща издържат часове, но едва осветяват пода. А не знаем какво да очакваме.

Стигнаха първия завой и острата миризма, която бе подразнила носовете им още щом излязоха от водата, стана особено гадна. Топло течение носеше в лицата им противно сладката миризма на разложена плът, сякаш мъртъвците на Атлантида още гниеха в саркофазите си далеч долу.

— Серен диоксид — каза Костас и сбърчи нос. — Неприятен, но не е токсичен, поне ако не се задържим тук твърде дълго. Някъде наблизо има активен отдушник.

Продължиха и видяха друга пукнатина, през която се бе изляла лава — беше трошлива и не беше образувала препятствие на пътя им като предишния поток. Около дупката имаше паяжина от пукнатини и цепнатини — източник на противната миризма, която се засилваше с всяка следваща стъпка.

— Тези пукнатини са относително скорошни — каза Костас. — Вероятно от след потопа: иначе жреците щяха да наредят тунелът да се почисти.

— Подобни изригвания сигурно е имало и по време на Атлантида — обади се Катя. — Този вулкан е много по-активен, отколкото си мислят геолозите. Имам усещането, че се намираме в бомба със закъснител.

Джак се беше борил с болката, но вече не издържаше — бе като забиване на нож в гърдите му, всяка стъпка — агонизиращо разтърсване, което го довеждаше го ръба на колапса.

— Вие… продължете. Трябва да се свържем със „Сийкуест“ колкото се може по-скоро. Аз ще ви следвам, както мога.

— Не се хаби да говориш. — Костас никога не бе виждал приятеля си да признае поражението си и знаеше, че Джак ще се държи на крака, докато го слушат, независимо от вероятността за оцеляване. — Ако се наложи, ще те нося.

Джак събра остатъка от силите си и мъчително бавно продължи да се влачи след Костас и Катя през застиналата лава. Придвижването всъщност не бе особено трудно, понеже наклоненият под се превърна с поредица от ниски стъпала. На двайсетина метра след лавата проходът зави на юг, а геометричните му форми постепенно се размиха в поредица естествени образувания, явен резултат от вулканична дейност. Тунелът отново започна да се стеснява и им се наложи да продължат в колона по един, Костас водеше.

— Виждам светлина — внезапно каза той. — Май стигнахме.

Наклонът стана стръмен и скоро вече трябваше да лазят на четири крака. Приближаваха към мъждивата светлина, но напредването през покриващите всичко водорасли правеше всяка стъпка истинско изпитание. Накрая Костас се плъзна през последния праг и се обърна да подаде ръка на Джак.

Бяха стигнали до канал три метра широк и три дълбок, стените му бяха изгладени от хилядолетна ерозия. По дъното му течеше плитък поток и се хвърляше надолу в тясна цепнатина. В далечината се чуваше грохот на вода, но не можеха да видят нищо поради гъстата мъгла. Отдясно каналът водеше към скала, зад която мъждееше светлината.

Костас погледна показанията на висотомера.

— Изчислихме височината на вулкана преди потопа на триста и петдесет метра над морското равнище. Сега сме на сто трийсет и пет метра над днешното морско равнище и само на осемдесет метра под върха на конуса.

Бяха проникнали във вулкана от север, а сега гледаха на запад. Формата на проходите отразяваше наклона на горните скатове. Точно пред тях тъмната уста на тунела изглеждаше готова да скочи обратно в лабиринта, макар че най-вероятно трябваше да изминат съвсем късо разстояние, за да се озоват на открито.

— Внимавайте — предупреди ги Костас. — Една грешна стъпка и този улей ще ни прати право в ада.

Бяха изгубили представа за времето, изтекло от потеглянето със СДА от „Сийкуест“ предния ден. Подводните дълбини и тунелите бяха свят на здрача, сенките и проблясващите форми. Изкачиха няколко стъпала, изсечени в скалата. Стана по-тъмно и отново трябваше да разчитат на призрачното сияние на светещите палки.

Тунелът следваше извивките на базалта. Всеки слой беше ясно различим в стените. Потокът бе подкопал заредената с газ лава в конуса, а пепелта и шлаката бяха компресирани като цимент с парчета пемза и сгурия с остри ръбове, подаващи се от основната скала. Колкото по-високо се изкачваха, толкова по-шуплеста ставаше тя, дъждовната вода проникваше между притиснатите един в друг късове. Ставаше все по-топло.

След двайсетина метра тунелът се стесни и трябваше да вървят срещу събраната като във фуния вода, която заприижда срещу тях в буен поток. Джак залитна и се сгърчи от болка. Катя го хвана и го поведе напред. Водата им стигна до кръста. Агонизиращо бавно преодоляха стеснението — Костас ги изпревари и изчезна под покривалото на мъглата. С последни сили Катя и Джак изминаха още няколко крачки… и стените внезапно се раздалечиха, а потокът се разля до безобидна бара. Костас бе спрял, мокрото му тяло блестеше в разсеяната светлина.

— Вижте! — възкликна той. — Точно под кратера сме!

Отворът далече над тях беше достатъчно широк, за да може слабата дневна светлина да разкрие впечатляващите размери на кухината. Приличаше на грамадна ротонда — поне петдесет метра в диаметър и също петдесет във височина. Стените се издигаха до отворен кръг, през който небето се виждаше като през гигантски кръгъл прозорец. Гледката поразително напомняше на Пантеона в Рим — древния храм на всички богове.

Но още по-смайващо бе привидението в центъра. От дъното до отвора се издигаше гигантска колона въртящ се газ с широчината на кръглия „прозорец“. Именно тя бе проводникът на светлина от външния свят и точно нейното бледо сияние бяха забелязали преди.

Газът се издигаше с поразителна скорост и създаваше впечатлението, че човек стремглаво пропада в огнената бездна на вулкана. Всичките им инстинкти им казваха, че би следвало да се разнася неистов грохот, но всъщност в кухината цареше свръхестествена тишина.

— Това е пара! — възкликна накрая Костас. — Това значи става с дъждовната вода, която не успява да се просмуче навън. Там долу сигурно е горещо като в доменна пещ.

Повишаването на температурата, което бяха усетили по пътя насам, явно се дължеше на конвекцията в кратера.

Намираха се на широка платформа, която заобикаляше ротондата на няколко метра над пода. По целия периметър имаше издълбани на равни интервали входове, абсолютно идентични на онзи, през който се бяха измъкнали. Над всеки имаше надписи с вече познатите им символи. А под платформата, с гръб към колоната от пара, имаше четири каменни стола, всеки с формата на рога на бик, ориентирани по посоките на компаса. Столът с лице към тях беше частично скрит от платформата, но онова, което все пак се виждаше от него, бе по-ясно от другите три. Върховете на рогата сочеха нагоре, към отвора на кратера.

— Това сигурно е някаква тронна зала — каза Костас, видимо впечатлен. — Зала за висшите жреци.

— Залата на предците. Погребалната камера. Сега и тронна зала — промърмори Катя; — Какво друго може да е следващото, освен светая светих?

 

 

След напускането на подводницата бяха минали през десетки опасности и бяха направили десетки открития. Сега се намираха толкова близко до сърцето на вулкана, че опиянението им бе помрачено от тревожно чувство, сякаш предусещаха, че разбулването на тайната не може да бъде постигнато, без да бъде платена някаква цена. Дори Костас се колебаеше да напусне убежището на тунела и да скочи доброволно в неизвестността.

Джак бе този, който развали магията и настоя да тръгнат. Изцапаното му лице бе разкривено от болка:

— Тук ни води текстът — каза той. — Светилището на Атлантида е някъде тук.

И закуцука напред, крепен единствено от волята си. Костас тръгна до него. Катя ги следваше, лицето й беше безстрастно.

Тронът постепенно изплуваше пред погледа им… и изненадващо бяха заслепени от ярък лъч. Заслониха очи. Зад ярката светлина се видяха две фигури, материализирали се отляво и отдясно.

Също така внезапно, както бе блеснала, ярката светлина изгасна и вече можеха да виждат по-добре. И видяха двама облечени в черно мъже, абсолютно подобни на нападателите в подводницата. И двамата държаха заплашително насочени към тях „Хеклер и Кох МР5“.

Джак и Костас вдигнаха ръце — знаеха, че ако посегнат към оръжията си, ще бъдат прерязани от автоматни откоси.

Малко по-напред се виждаше стълбище към подиума долу. До него бе поставен прожектор, насочен към тримата. Издигната пътека водеше от стълбището до скулптурата с рога на бик, чиито върхове бяха видели да се издигат над ръба на платформата. Статуята подпираше гърба на масивен каменен стол, видимо по-орнаментиран от останалите.

И… на стола седеше човек.

— Доктор Хауард. За мен е удоволствие най-сетне да се запознаем.

Джак веднага позна гласа, провлечения гърлен говор, който бе чул по радиостанцията на „Сийкуест“ по време на обаждането от „Вултура“ преди три дни.

Двамата мъже в черно грубо изблъскаха Джак и Костас по стълбището и ги изправиха пред стола.

Аслан беше отпуснал туловището си на трона и бе положил яките си ръце на облегалките. Бледото му лице, което не даваше представа за възрастта му, можеше да се приеме за лицето на някой жрец, ако ги нямаше видимите следи от поквара и жестокост по него. С широката си червена роба и ориенталските си черти Аслан беше олицетворение на източен деспот, образ, изваден направо от двора на Чингис хан впечатление, което се разваляше от присъствието на въоръжените с модерни автомати бойци до него.

Отдясно на Аслан стоеше дребна жена — в пълен контраст с останалата част от антуража му. Беше невзрачна, облечена в смачкан сив шлифер, косата й бе стегната на опашка.

— Борцева! — изсъска Катя.

— Твоята сътрудничка ни беше повече от полезна — добродушно избоботи Аслан. — Откакто се свърза с мен, държа кораба ви под постоянно наблюдение. Отдавна имам желание да посетя този остров. За щастие хората ми намериха път отвън дотук. Виждам, че сме дошли в последния възможен момент. — Гласът му изведнъж се втвърди. — Обявявам правата си над загубена собственост.

Костас не се сдържа и се хвърли напред. Устремът му бе спрян от безцеремонен удар в приклад в корема.

— Костас Деметриос Казандзакис — насмешливо изрече Аслан. — Грък. — Каза го сякаш с презрение.

Докато Костас пъшкаше и се изправяше, Аслан насочи вниманието си към Катя. Тъмните му очи се присвиха, но ъгълчетата на устните му издаваха сдържана усмивка.

— Катя Светланова. Или може би трябва да кажа… Катя Петровна Назарбетова?

Катя го гледаше с гневно предизвикателство. Джак усети, че краката му се подгъват. Тялото му вече се бе предало. Отговорът й дойде отникъде, без никаква връзка с реалността.

— Татко…