Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Хауърд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Atlantis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Дейвид Гибинс

Заглавие: Мисия Атлантида

Преводач: Иван Златарски

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: канадска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-756-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4541

История

  1. — Добавяне

5.

Джак дръпна лоста и вертолетът „Линкс“ увисна във въздуха, а воят на двигателите му утихна до разтърсващо тялото пърпорене. Дилън нагласи силата на звука в шлема си и леко настъпи педала, като едновременно подаде на задния винт къс импулс на тягата, за да обърне машината така, че да вижда по-добре завладяващата гледка долу.

На хиляда метра под тях зееше димящото сърце на Тера. Рееха се над останките на гигантския кратер, напомнящ изгребана от съдържанието си мидена черупка с назъбени краища, надничаща над морето. Скалите по ръба стърчаха застрашително. Точно под тях се намираше Неа Камени — изпепелена безжизнена повърхност. В самия център, там, където вулканът отново се надигаше от земните недра, се извиваха издайнически струйки дим. Предупредителен маяк, мислеше си Джак, предвестник на нещастието, също като бик, който мучи и рови с копита, преди да нападне.

По интеркома се разнесе глас, все по-привлекателен за Джак.

— Много впечатляващо — каза Катя. — Африканската и евро-азиатската тектонични плочи се търкат една в друга и предизвикват повече земетресения и вулкани, отколкото навсякъде другаде по земята. Нищо чудно, че гръцките богове са били така склонни към насилие. Да основеш цивилизация тук е като да издигнеш град върху врящ котел.

— Така си е — обади се Костас. — Но без тази тектонична активност варовикът никога нямаше да се превърне в мрамор. Нямаше да има нито храмове, нито статуи. — Той посочи скалите. — Ами вулканичната пепел? Невероятна субстанция. Още римляните открили, че като се прибави към варовата замазка, се получава цимент, който се втвърдява и под вода.

— Вярно — съгласи се Катя. — Освен това вулканичните отлагания се причина за образуването на най-плодородната почва. Да не забравяме, че равнините около Етна и Везувий са били житницата на древния свят.

Джак се усмихна. Костас се харесваше на жените, а двамата с Катя бяха установили, че имат обща страст — геологията, и това се бе превърнало в основна тема на разговора през целия път от Александрия.

Вертолетът тъкмо се бе връщал в Морския музей в Картаген, когато Костас бе прихванал тревожния сигнал на Том Йорк, капитана на „Сийкуест“, веднага се бе обадил на Джак и без да чака повече указания, бе поел на юг, към Египет. Бе изчакал Джак да се сбогува набързо с Дилън и Хибермайер, чието разочарование от кратката среща се бе сменило с откровено безпокойство, и бяха излетели.

Междувременно Джак научи от Катя, че тя е отличен леководолаз, така че когато тя помоли да тръгне с него, не намери причина да й откаже.

— Това е шансът ми да видя истинския живот — каза тя — и да се сблъскам пряко с предизвикателствата пред съвременната археология.

Помощничката й Олга щеше да са върне сама в Москва, където я чакаха неотложни дела.

 

 

— Ето там.

Тера вече не се виждаше, а „Сийкуест“ едва се различаваше в омарата. Колкото повече се приближаваха, толкова по-тъмно ставаше синьото на Средиземно море, сякаш навлизаха под облак. Костас обясни, че причината за това е вулканът в бездната — огромен подводен кръг.

Джак щракна ключа на интеркома и каза:

— Е, това не е точно мястото, където бих искал да започна проучвания. Вулканът е на трийсет метра под повърхността. Нещо друго е станало причина за корабокрушението.

Вече се намираха точно над „Сийкуест“ и започнаха да се спускат към вертолетната площадка на кърмата.

— Наистина имахме невероятен късмет да се натъкнем на потъналия кораб точно на това място — тук водолазите ни могат да се спускат без проблем. Странното е, че това е единственото място в радиус от много мили, където дъното е на по-малко от сто и петдесет метра дълбочина.

По интеркома се разнесе гласът на Катя:

— Казваш, че корабът е потънал през шестнайсети век преди новата ера. Не знам каква е вероятността за това, но не е ли възможно причината за корабокрушението да е била изригването на Тера?

— Абсолютно — съгласи се Джак. — Още по-странното е, че изглежда, пак това обяснява великолепното състояние, в което се е запазил. Корабът е потънал буквално за секунди на цели седемдесет метра.

Костас се намеси:

— Много е възможно конкретната причина да е била земетресението няколко дни преди да изригне вулканът. Знае се, че жителите на Тера са били предупредени отрано и са успели да напуснат острова с по-голямата част от покъщнината си. Изригването със сигурност е унищожило всичко на голямо разстояние. Но това е било само началото. После е нахлула вода, за да запълни калдерата, след което всичко се е лашнало в обратна посока и е предизвикало вълни цунами с височина поне стотина метра. Намираме се доста близко до Тера, така че цунамито е помитало всичко наред с цялата си мощ, което означава, че всякакъв кораб на пътя му би бил натрошен на трески, тоест че от него биха останали само отломки. Нашата находка е оцеляла на морското дъно само защото по случайност се е залостила в пукнатина под долното ниво на въздействие на разрушителните вълни.

Вертолетът увисна на трийсетина метра над палубата на „Сийкуест“ и зачака разрешение за кацане. Джак се възползва от възможността да огледа с критично око обекта на своята гордост и радост. От другата страна на площадката за кацане и надуваемите лодки „Зодиак“ се намираха каютите, даващи подслон на двайсет учени. „Сийкуест“ бе дълъг седемдесет и пет метра и бе направен по поръчка в известната финландска корабостроителница, построила забележителните яхти клас „Академик“ за нуждите на Руския институт по океанология. Също като тях, „Сийкуест“ разполагаше с двигатели на носа и на подвижно окачване, позволяващи динамично позициониране, както и със система за автоматично регулиране на водата в резервоарите за баласт, допринасяща за повишената стабилност.

Джак натисна лоста напред… и в този момент вниманието им бе привлечено от тъмен силует на хоризонта на няколко километра от „Сийкуест“. Беше друг плавателен съд, с ниско газене, зловещо неподвижен.

Знаеха какво виждат. Тъкмо това бе причината за спешното извикване на Джак от Александрия. Всички се смълчаха, мислите им се прехвърлиха от възбудата на археологията към отрезвяващите проблеми на ежедневието. Джак стисна зъби, съсредоточен върху това да направи перфектно кацане в центъра на оранжевия кръг на площадката. Привидното му спокойствие с нищо не издаваше яростта, която се надигаше у него. Знаеше, че няма начин да запазят разкопките в тайна, но в никакъв случай не бе очаквал да се разбере за тях толкова скоро. Противниците им имаха достъп до съвременна руска техника за сателитно наблюдение, позволяваща да се разпознае човешко лице от орбита на височина четиристотин километра. „Сийкуест“ бе идеален обект за наблюдение от безоблачното лятно небе над Средиземноморието и нямаше никакво съмнение, че бе привлякъл внимание с неподвижността си през последните няколко дни.

 

 

— Вижте това. Извадиха го вчера, преди да отлетя.

Костас водеше Джак и Катя през лабиринта от маси в лабораторията на „Сийкуест“. Лампите, монтирани в носещата греда над главите им, хвърляха заслепяващо ярка светлина. Лаборанти в бели манти се занимаваха с почистването и описването на скъпоценни артефакти, извадени пред последните два дни от развалините на минойския кораб, подготвяха ги за консервация. Костас спря пред една ниска маса и внимателно вдигна покривката от някакъв предмет с височина около метър.

Катя ахна. Находката бе глава на бик с естествени размери, изваяна от черен стеатит от Египет, очите бяха лазурити от Афганистан, рогата — масивно злато, обсипано с блестящи рубини от Индия. Зейналата уста подсказваше, че това е ритон за възлияние при поднасяне на жертвоприношения на боговете. Ритон с такова великолепие със сигурност бе използван единствено от висшите жреци при възможно най-свещените церемонии в минойския свят.

— Разкошен централен експонат за всяка изложба — каза Костас.

— В Морския музей ли? — поинтересува се Катя.

— Джак е запазил един от навесите за триреми за своя отдавна бленуван потънал минойски кораб. Само че там вече е пълно, макар разкопките едва да започват.

Средиземноморската база на МУИМ бе на мястото на някогашен Картаген в Тунис, където бе реконструирано древно кръгло военно пристанище на финикийците. Навесите, използвани някога от галерите, сега бяха отделени за древните находки, изваждани от морето.

Изведнъж Джак почувства пристъп на трудно удържим гняв. Възможността безценен артефакт като този да попадне в ръцете на престъпници от подземния свят бе просто непоносима. Дори предлаганата от музея безопасност вече изглеждаше неприемлива. Вече бяха решили редовните совалки с вертолета да се прекратят. „Линкс“-ът можеше да лети с форсиране на двигателя, което му позволяваше да избяга на къса дистанция на практически всеки друг хеликоптер, но беше уязвим за лазерно управляемите ракети. Противникът щеше да засече мястото на падането с GPS система и после щеше да извади останките с дистанционно управляеми подводни роботи. Всеки случайно оцелял член на екипажа щеше да бъде ликвидиран на място, а артефактите щяха да изчезнат като плячка на нападателите.

Ставаше дума за съвсем нова и смъртно опасна форма на пиратство в открито море.

Джак и спътниците му отидоха в каютата на капитана на кораба Том Йорк, набит белокос англичанин, приключил успешната си кариера във флота като капитан на самолетоносач. С Йорк беше и Питър Хау, мъж, излъчващ сурова красота и с внушителна физика, шлифована в националния отбор по ръгби на Нова Зеландия. Хау бе посветил двайсет години от живота си на служба като кралски морски пехотинец и в австралийските специални военновъздушни сили и сега беше старши офицер по сигурността към МУИМ. Предната нощ бе долетял от щабквартирата на МУИМ в Корнуол, Англия. Бе приятел на Джак от ученическите години. И тримата бяха служили заедно в морското разузнаване.

— Колко е красиво — прошепна Катя. — Пикасо веднага щеше да го нарисува.

На масата лежеше УКВ радиостанция за връзка и карта на Адмиралтейството за района на Егейско море. Костас и Катя седнаха до Йорк и Хау. Джак остана прав. Високата му фигура изпълваше рамката на вратата, гласът му бе рязък.

— Така… Какво знаем?

— Нов е за нас — отговори Хау. — Казва се Аслан.

Катя потрепери.

— Аслан! — Гласът й едва се чуваше.

— Познаваш ли го? — Джак я погледна.

— Да — каза тя и продължи неуверено: — Аслан… означава „лъв“. Той е… — Тя се поколеба. — Той е главорез, гангстер.

— И е от Казахстан, ако трябва да сме точни — съобщи Том Йорк, извади една снимка и я плесна върху картата. — Получих това с имейл от прес агенцията на МУИМ в Лондон буквално преди минути.

На снимката имаше група мъже. Фонът представляваше пустинен пейзаж от изгорени от слънцето клисури и сипеи. Всички държаха калашници, а земята пред тях бе затрупана с оръжие от ерата на Съветския съюз, като се започне от тежкокалибрени картечници и се стигне до гранатомети.

Но не внушителният арсенал привличаше погледа — все пак подобни гледки се смятаха за нещо обичайно от времето на муджахидините в Афганистан, — а човекът в центъра. Бе мъж със страховито телосложение, опрял ръце на коленете си, така че лактите му предизвикателно стърчаха встрани. За разлика от кафявите униформи на останалите, той бе облечен в свободна бяла роба и носеше прилепнала шапка. Намек за мустак. Лице, преди време вероятно с фини черти, може би дори по мъжки красиво. Орловият нос и високите скули издаваха като предци номадите от Централна Азия. Черни, надничащи от хлътналите орбити очи, пронизващ поглед.

— Аслан — представи го Йорк. — Истинско име: Пьотър Александрович Назарбетов. Баща — монголец, майка от Киргизстан. Действа основно в Казахстан, но има база на Черно море в Абхазия — отцепила се от Грузия провинция. И ако щете вярвайте, съветски академик и професор по история на изкуството.

Хау кимна. Това вече беше в неговата сфера на компетентност.

— В тази част на света най-различни хора са били изкушавани от голямата печалба чрез престъпление. И нека не забравяме, че един специалист по история на изкуството най-добре би знаел къде да търси антики и каква е тяхната стойност. — Той хвърли поглед към новодошлите. — Сигурен съм, че всички сте запознати със ситуацията в Казахстан. — Показа картата на стената зад себе си. — Обичайната история. След разпадането на Съветския съюз Казахстан получава независимост. Но правителството се оглавява от бивш шеф на комунистическата партия. Корупцията процъфтява, демокрацията е фарс. Въпреки петролните запаси и чуждите инвестиции, налице е задълбочаваща се криза във вътрешната сигурност. Безредиците в страната дават на руснаците повод да изпратят армията, която се изтегля след кървава война. Националистичните сили се сериозно отслабени, възцарява се анархия.

— И се появяват главорезите — вметна Костас.

— Именно. Въстаниците, които някога се сражавали срещу руснаците, сега се изправят едни срещу други, за да запълнят вакуума. На място на някогашните идеалисти идват бандити и религиозни екстремисти. Най-жестоките сред тях убиват и плячкосват из цялата страна. Заграбват територии подобно на средновековните барони, създават свои собствени армии и започват да трупат богатство от наркотици и продажба на оръжие.

— Четох някъде, че Казахстан е основният производител в света на опиум и хероин — отбеляза Костас.

— Точно така — потвърди Хау. — А този човек контролира по-голямата част от това производство. И може да се каже, че е способен да омайва журналистите, поканени да се срещнат с него: представя се за учен, нагърбил се да издирва и колекционира предмети на изкуството и антики в смайващ мащаб. — Хау поспря и огледа събралите се. — Само че освен всичко това той е и неизлечим и смъртно опасен психопат.

— От колко време ни наблюдава? — поинтересува се Джак.

— Появиха се преди едно денонощие, веднага след като Костас ти се обади в Александрия — отговори Йорк. — От SATSURV вече ни бяха предупредили за възможната поява на неприятел, морски съд с конфигурацията на боен кораб, който не се отзовава на международни позивни.

— И тогава сте сменили позицията. — „Сийкуест“ сега се намираше от другата страна на атола, на две морски мили от мястото на корабокрушението.

— Не и преди да минираме площадката — съобщи Йорк.

Катя погледна Джак въпросително.

— Става дума за изобретение на МУИМ — обясни той. — Миниатюрни контактни мини с размер на топка за тенис на маса, свързани една за друга с тънка нишка, така че да се образува нещо като екран от мехурчета. Задействат се от фотоелектрически датчици, настроени да различават движение на водолази от това на подводни апарати.

Костас погледна Йорк и попита:

— С какви възможности разполагаме?

— Каквото и да предприемем, може да се окаже безсмислено — каза Йорк тихо, в гласа му нямаше никакви емоции. — Получихме ултиматум. — Той подаде на Джак лист с току-що получен имейл. Джак бързо прегледа текста, лицето му остана безизразно.

„До «Сийкуест», от «Вултура»[1]. Изтеглете се до единайсет нула нула или ще бъдете унищожени“.

Костас се надигна и също прочете имейла.

— Поне може да му се признае, че не увърта.

И сякаш думите му бяха сигналът, защото над тях се разнесе силен звук, като от нисколетящ самолет, последван от оглушителен гръм дясно на борд. Том Йорк се извърна към най-близкия илюминатор и видя стълб вода да облива стъклото отвън. Снарядът за малко не ги бе улучил.

— Мръсници! — каза Йорк през стиснати зъби, в гласа му вече звучеше яростта на флотски офицер, безсилен да реагира по подобаващ начин.

В същия момент изпращя радиостанцията и Йорк гневно натисна бутона на интеркома, за да могат да чуват всички, и изръмжа:

— Тук „Сийкуест“. — Едва се сдържаше. — Какво искате? Край.

След секунда се разнесе нисък гърлен глас с отчетлив руски акцент.

— Добър ден, капитан Йорк. Майор Хау. И предполагам, доктор Хауард, нали? Нашите благопожелания. Тук „Вултура“. — Пауза. — Това беше предупреждение.

Йорк отвратено изключи приемника и отвори капака до себе си. Преди да натисне лоста вътре, погледна Джак и каза само:

— Ще се приготвим за сражение.

 

 

Само минути след прозвучаването на сирената, „Сийкуест“ бе трансформиран от изследователски на боен кораб. Леководолазното оборудване, струпано обикновено на палубата, бе прибрано още при появата на „Вултура“. Сега в трюма под носа на палубата група техници в матовобели работни комбинезони се занимаваха с бойната станция на „Сийкуест“ — двустволово 40-милиметрово оръдие „Вреда“ модел L70, модифицирано по поръчка на МУИМ. Наследник на славното зенитно оръдие „Бофор“ от Втората световна война, „Бързата четиридесетка“ имаше затвор за двустранно зареждане и можеше да изстрелва до 900 високоексплозивни бронебойни снаряда в минута. В момента я привеждаха в боен режим.

Всички без отношение към онова, което предстоеше, се бяха събрали под палубата до миниподводницата „Нептун 2“. Подводният апарат щеше бързо да се изнесе в гръцки териториални води, за да стигне, както бе уговорено, до фрегатата на гръцкия военноморски флот, която щеше да отплава от Крит след по-малко от час. Подводницата щеше да пренесе главата на бика и някои други находки, извадени след последния полет на вертолета, осъществяващ връзката с Картаген.

Йорк бързо ги поведе надолу, под ватерлинията. Зад една отворена врата се виждаше нещо с извит метален корпус, сякаш в борда на „Сийкуест“ се бе забил НЛО.

— Командният модул — каза Йорк на Катя и почука с пръст блестящата повърхност. — Двайсетсантиметрова стоманена стена, подсилена с титан. Целият модул може да се откъсне от „Сийкуест“ и да отплава незабелязано благодарение на същата стелт технология, която използваме при миниподводницата.

— Аз го възприемам като гигантски катапулт. — Костас се ухили. — Също като при командния модул на някогашните ракети „Сатурн“, които стигнаха до Луната.

— Дано само не ни изстреля в космоса — подхвърли Катя.

Йорк каза няколко думи в интеркома и кръглият люк се отвори. Вътре се виждаха излъчващи приглушена червена светлина индикатори. Всички влязоха един по един, с приведени глави, след което той затвори люка и завъртя колелото за заключване.

Няколко души от екипажа вече подготвяха ръчно огнестрелно оръжие, зареждаха с патрони пълнителите и сглобяваха автомати. Катя също взе пушка и пълнител и ловко го щракна.

— „Анфийлд SA80 Марк 2“ — каза високо. — Лично оръжие в британската армия. Пълнител за трийсет патрона, дръжка пред пълнителя, подходящо за използване в ограничено пространство. — Надникна в мерника. — Инфрачервен, с четирикратно увеличение… не е зле, но бих предпочела нов „Калашников АК102“. — Свали пълнителя и провери цевта, преди да върне оръжието на стойката.

Изглеждаше доста неестествено в елегантната си черна рокля, забеляза Джак, но нямаше никакво съмнение, че е в състояние да се държи адекватно по време на битка.

— Изненадан съм — призна той на глас. — Първо блясваш като световен експерт по древногръцки ръкописи, след това се изявяваш в ролята на инструктор по леко стрелково оръжие.

— Идвам от място, където има значение втората ми квалификация — отговори Катя.

— Трябва да решим какво ще предприемем — каза Йорк.

Джак кимна.

Йорк ги поведе нагоре по няколко стъпала до платформа с диаметър около пет метра и показа с жест разположените в полукръг въртящи се кресла, които гледаха към истински арсенал от пултове.

— Командната конзола — поясни заради Катя. — Играе ролята на команден център и мостик за работа във виртуална реалност, позволяващ ни да управляваме „Сийкуест“, като използваме външната видеосистема за наблюдение и разузнаване.

Вдлъбнат екран над главите им изобразяваше цифрова панорамна картина от мостика на „Сийкуест“. Камерите бяха с възможност за предаване на инфрачервена картина и термографски образ, така че дори навън да станеше тъмно, те щяха да продължат да показват снишения силует на „Вултура“ и избледнявалата термична сигнатура на предната му бойна кула.

— Питър ще направи преглед на възможностите ни — каза Йорк и се обърна към Хау.

Питър Хау погледна останалите със съжаление.

— Няма да увъртам. Откровено казано, ситуацията е много лоша. Изправени сме срещу боен кораб, въоръжен до зъби с последната дума на военната техника, способен да потисне със стрелба всеки противник и да достигне всеки кораб на бреговата охрана, изпратен срещу него.

Джак се обърна към Катя:

— В такива ситуации МУИМ по правило разчита на приятелски разположени нации. Присъствието на военни кораби и авиация често е достатъчно застрашително дори ако те се намират извън териториални води и нямат законно основание да се намесят.

Хау чукна един клавиш и на екрана се показа карта на Егейско море.

— Гърците не могат нито да арестуват „Вултура“, нито да го прогонят. Дори ако маневрира сред гръцките острови на север, има много възможности да избере маршрут на повече от шест морски мили от бреговете, а проливите към Черно море се смятат за международни води. Руснаците са се погрижили добре и разполагат с ясен път обратно, към Абхазия. — Той насочи светлинната показалка към долната част на картата. — Още преди падането на нощта гръцката флота би трябвало да разположи свои фрегати тук, тук и тук. — Петното на лъча се плъзна на север и запад от подводния вулкан. — Най-близката ще се намира на малко под шест морски мили югоизточно от Тера, почти в зоната на видимост от „Сийкуест“. Но няма да се приближат.

— Защо? — попита Катя.

— Заради така наречената „политика“. — Хау завъртя креслото си към тях. — Работата е в това, че се намираме в спорни води. На няколко мили източно от нас има група ненаселени островчета, към които претенции имат както гърците, така и турците. Диспутът е довел нещата почти до война. Ние вече информирахме турците за „Вултура“, но от политически съображения във фокуса на тяхното внимание са гърците, а не някакви си ренегати казахи. Самото присъствие на гръцки бойни кораби в близост до зоната е достатъчно, за да изправи на нокти турското военноморско командване. Преди около час четири изтребителя F16 на турските военновъздушни сили направиха оглед на периметъра на пет мили на изток. И турците, и гърците винаги са се отнасяли приятелски към МУИМ, но в момента не могат да си позволят да се намесят. — Хау превключи образа и на екрана се върна картината отвън.

Йорк стана и тръгна между креслата, сплел пръсти зад гърба си.

— Безсмислено е да се заблуждаваме, че можем да нападнем „Вултура“ с някакъв шанс за успех. Не можем да разчитаме на външна помощ. Единственото, което ни остава, е да приемем исканията им, да се изтеглим незабавно и да се откажем от претенции върху находката.

— Първо можем да опитаме да преговаряме — напомни Костас.

— Изключено! — Йорк стовари длан върху пултовете, явно изнервен от напрежението през последните няколко часа. — Тези хора преговарят само очи в очи и на свой терен. Който и да отиде на „Вултура“, веднага ще се превърне в заложник. Не мога да рискувам живота на нито един член на моя екипаж в ръцете на тези бандити.

— Нека опитам аз — обади се Катя и всички се обърнаха към нея. Лицето й не издаваше никакво вълнение. — Аз съм единствената ви разумна алтернатива — тихо продължи тя. — Първо, неутрална съм. Аслан няма какво да спечели, ако ме вземе заложничка, а може да загуби много във взаимоотношенията си с руското правителство. — Помълча, после продължи с по-силен глас: — Неговият народ се отнася с уважение към жените. А и семейството ми има известно влияние. Мога да изброя поне няколко имена, които със сигурност биха го впечатлили.

Възцари се продължителна тишина. Джак се опитваше да анализира всички възможности. Никак не му се искаше да излага Катя на опасност, но истината бе, че нямаше особен избор.

— Добре — каза той. — Аз поканих Катя, така че, изглежда, аз трябва да взема решение. Отворете кодиран канал за връзка и ме свържете с „Вултура“.

Бележки

[1] От vulture (англ.) — мършояд, лешояд. — Б.пр.