Сесилия Джемисън
Филип и Деа (8)

VIII. Скулпторът на восъчни фигури

Като дотича до малката къщица на улица Вилер, където бе прекарала по-голямата част на своя кратък печален живот, Деа стремително отвори скърцащата пътна врата и заедно с Хомо се завтече по плочите на двора към къщи.

— Папа, папа! — извика тя, като допря устни до ключовата дупка. — Аз съм, Деа, отвори ми!

След няколко минути нетърпеливо очакване отекнаха бавни, тихи стъпки, и момиченцето чу как слабата трепереща ръка завъртя ключа. Вратата тихо се отвори и се показа бледно, обрасло с брада лице, с хлътнали очи и разрошени коси.

— Папа, ах, папа! Погледни само какво нося! — извика Деа, като се провря ловко през вратата. — Аз продадох Квазимодо и ти донесох ядене!

Бащата я погледна с недоумяващо безпомощно изражение, като допря ръка до челото си, сякаш се мъчеше да се опомни.

Момичето едва дишаше от бързото ходене, но все пак заключи вратата, постави на пода кошницата и побърза да отвори капаците на прозорците, понеже в стаята беше съвсем тъмно. После, като приближи едно кресло до голямата маса, затрупана с книги, хартии и недовършени восъчни статуйки, тя разчисти единия й край и постави на него салфетката с храната от Селин. Като приготви скромната закуска, тя се обърна към баща си, обхвана го с ръце, заведе го до масата и грижливо го настани в креслото.

Известно време той мълчаливо гледаше храната, а сълзите се търкаляха по сухите му страни.

— Това за мен ли е? — пошепна най-после той.

— Да, папа, за тебе. Всичко е за тебе.

— Не, не, ти трябва да ядеш, Деа! Ти си гладна.

— Аз вече ядох, това е за тебе. Опитай, ще видиш колко е вкусно — настоя момиченцето, като взе съблазнително късче и го държеше пред баща си.

— Не съм гладен, не мога да ям. Аз съм толкова болен, че не съм в състояние да се храня.

— Мили, драги татенце, опитай! Аз купих това за теб. Продадох Квазимодо. Погледни, мили, виж парите! — Тя обви с ръка шията му като държеше пред него монетата. — Не е ли чудесно това? Погледни само, пет долара, двадесет и пет франка! Ние няма да гладуваме вече. Миличък, сладък татко, ела на себе си! Помъчи се да забравиш за своята нещастна глава, почни да ядеш и всичко ще се поправи!

Деа притисна своето загрижено личице до главата му и нежно го целуна. Известно време той гледа парите и неговото слабо тяло се разтърси от ридания.

— Него го няма вече! — простена най-сетне той. — Аз го работих денем и нощем. Това беше най-хубавото нещо, което съм създал до сега, а тази малка монетка е всичко, което ми остава от него.

— О, папа! — извика детето с нежно съчувствие, — не мисли за това! Ще създадеш друго нещо, не по-лошо от него. Помисли за мен, радвай се заради мен, бъди здрав заради мен! Аз те обичам, обичам те! Помъчи се да хапнеш, опитай се! Ето вкусен хляб, а ето любимото ти сирене — и ласкаво, като на болно дете, тя късаше парченца от храната и ги слагаше в устата му.

Той не се противеше и послушно ядеше, но явно без никакъв апетит. Когато привърши, Деа събра трохите и ги даде на Хомо, който следеше тази сцена с голямо внимание и като че ли недоумяваше с кучешката си душа, как може господарят му да се отказва от ядене. След това Деа донесе чиния, в която постави остатъка от храната и я прибра. После отиде в своята стаичка, свали шалчето си, облече голяма престилка и се залови да почисти изоставените стаи. Момиченцето беше толкова малко и слабо, че метлата в ръцете му изглеждаше огромна, но то боравеше с нея твърде сръчно. Деа измете стаите, избърса праха и постави всичко на мястото му. След това се върна в стаята, където седеше баща й, все още загледан в парите с тъжно разочаровано лице.

— Дай да ги скрия сега, папа — каза Деа, — а утре ще ти купя всичко необходимо. Искам да ти наредя масата и да избърша книгите.

Скулпторът имаше много книги с разнообразни подвързии: кожени и платнени, някои само с книжни, а други съвсем неподвързани. Между тях имаше големи и малки, стари и нови, но на първата страница на всяка от тях стоеше името на Виктор Юго. Няколко книги бяха разкошно илюстрирани, и тези илюстрации бяха послужили за образци на някои от статуйките и скиците. Не малко скици бяха нарисувани и боядисани от самия художник, и всички те бяха направени извънредно талантливо. На една масичка в рамки стояха няколко изящни групи, а на стената висяха медальони с миловидно женско лице в разни положения, както и много скици на дете, приличащо на Деа. Лесно беше да се досети човек, че майката на Деа бе служила за модел на тези скици.

Нареждайки масата и избърсвайки праха от книгите Деа не преставаше да говори с тих, ласкав глас. Отначало бащата не й обръщаше никакво внимание, но малко по малко погледът му се проясни и той започна с интерес да се вслушва. От време на време той прекарваше ръка по челото си, сякаш гонеше нещо, което му пречи на очите. Изглежда, че Деа, като повтаряше по няколко пъти едно и също, пропъждаше болните му видения и насила го заставяше да я слуша.

— Разбра ли, мили папа? — повтаряше тя настойчиво. — Утре този господин ще купи Есмералда. Тогава ще имаме петдесет франка, а те ще ни стигнат за дълго, ще имаме за обяд котлети и салата, и старата Сюзет пак ще може да идва на работа у нас.

— Петдесет франка! Уверена ли си, Деа, че ще имаме петдесет франка? — прекъсна я баща й заинтересуван. — В такъв случай ще мога да купя малко бои. Тъмносинята отдавна ми се свърши, и розова трябва да купя още малко. Започнах да оцветявам няколко статуйки, а боите не ми достигнаха.

— Ще ги имаш, папа. Аз ще ги купя още утре. Сега ти ще имаш всичко, каквото ти трябва — гордо каза Деа.

— Всичко? Ти вярваш ли в това? Значи ще мога да си купя „Човекът, който се смее“ в изданието на Хашет? Там има великолепни илюстрации, които ми се ще да копирам.

Лицето на Деа се опечали и гласчето й трепереше, когато отговори:

— Не зная, папа, ще видя. Ще попитам в книжарницата на Кралската улица. Ако не е много скъпа, ще се помъча да я купя.

— Това издание струва петдесет франка — мечтателно промълви художникът.

— Но, папа, миличък, ние не можем да дадем всичките си пари за книги, когато нямаме хляб.

— Петдесет франка, петдесет франка! — повтори той тъжно. — И аз не мога да купя изданието на Хашет!

— Ще го купиш, но по-късно. Ние скоро ще забогатеем. Слушай, папа, какво ще ти кажа. Добрият господин, който купи Квазимодо, е художник, но рисува само картини, а не прави статуйки, той обеща да ми плаща, ако ходя при него да му позирам за картините му.

— Ти не трябва да ходиш при него, Деа, не трябва! — решително извика бащата.

— Той ще ми плаща, папа, и аз ще мога да купя книгата.

— Е, щом това ще даде възможност да купим изданието на Хашет, иди тогава.

Деа се извърна и леко се усмихна.

„Горкият папа! — си помисли тя. — Готов е да се съгласи с всичко заради книгата на Виктор Юго.“

— Слушай, папа — продължи тя с леко заекване, като взе дългата му мършава ръка и нежно я погали, — няма ли да позволиш на художника да дойде тук да види твоите групи? Може би ще купи някоя от тях, а пък те нали струват много повече от отделните статуйки? Може ли да дойде тук да ги види?

— Тук, Деа?… Тук, в тази къща, дето аз съм погребан? Чужд човек тук? Аз съм толкова болен и жалък. Не, не, дете, ти си обезумяла, ти нямаш милост! Няма да отворя вратата на никого, освен на тебе! — И той безпомощно се огледа наоколо, сякаш се боеше, че ей сега ще нахълтат чужди хора.

— Добре, успокой се, не мисли повече за това, мили — помъчи се да го успокои момиченцето. — Той няма да дойде щом не желаеш. Аз ще занеса групите у тях. Ти ще ги подредиш в кошницата, а аз ще ги занеса на художника.

— Добре, можеш да му ги занесеш, а сега искам да продължа да работя. — С нервни движения той постави на лампата тъмен абажур, взе восък и инструментите си и седна до масата с увеличително стъкло пред очите.

Той беше висок и хубав човек, въпреки болезнения си вид. Лицето му бе одухотворено, движенията му бяха меки и изящни, и докато работеше безшумно и ловко, Деа седеше наведена над масата и го гледаше с гордост и нежност.

Стъмни се съвсем. Деа тихо се изправи, затвори капаците и отиде в стаята на баща си, за да му приготви леглото и му донесе прясна вода.

„Бедният папа — помисли си тя, като се разхождаше из стаята. — Може би поне тази нощ ще поспи и няма да крачи и да пъшка, както вчера. Трябва да му се купи книгата. Той ще бъде тъй щастлив!“

След това тя отиде да се прости с баща си и целувайки го, му прошепна:

— Не се заседявай много до късно, папа. Постарай се тази нощ да поспиш. Нали?

— Ти си много добро дете, Деа — отвърна бащата, като я целуна разсеяно. — Иди да спиш и не се безпокой за мене. Сега трябва да поработя, а после, после наистина ще си легна да спя.

След няколко часа, когато Деа спеше дълбок детски сън, бащата влезе предпазливо в стаята й, погледна спокойното й личице и Хомо, протегнат до кревата й, и като си взе шапката с траурен креп, затвори къщата и тихо излезе на заспалата, обляна с лунна светлина улица.