Сесилия Джемисън
Филип и Деа (5)

V. Деа продава Квазимодо

Художникът от север, който беше „много, много богат“ според израза на Селин, често се спираше пред нейната количка, за да купи шепа захаросани лешници или две-три от нейните вкусни банички. Всеки път, когато се спираше пред количката, той хвърляше изпитателен поглед към децата и не малко монетки отиваха в джоба на Филип в замяна на ароматно маслиново клонче или букетче теменуги.

Той действително беше художник. Казваше се Едуард Айнсуърт и беше известен в Ню Йорк. Що се отнася до неговото богатство, това бяха само предположения на Селин, основани главно на това, че почти всяка вечер купуваше цветя. А кой, освен богатите, ще купува цветя?

През този ден Селин, горяща от нетърпеливо очакване, го видя първа, и й се стори, че иска да отмине. Но не, той се спря, и като се обърна бързо, наведе се над количката и потопи лицето си в благоухаещите цветя на Филип.

— Какъв аромат! Очарование! — прошепна той.

След това взе да избира маслинено клонче и теменуги, без да сваля очи от Филип и Деа, които бяха устремили в него големи, въпросителни очи.

В това време Селин приготви най-пленителната си усмивка, и когато купувачът сложи на масата монета за покупките, тя промълви със своя приятен, сърдечен глас:

— Пресни са, господине, пресни са. Няма ли да вземете и от баничките?

— Непременно. Благодаря ви — отговори художникът, без да откъсва поглед от децата и пое в ръце пакетчето с покупките.

— Ако позволите, господине, ще ви покажа нещо много интересно! — И Селин много внимателно взе в ръце Квазимодо.

Деа побледня от вълнение, а в очите на Филип светнаха безпокойни пламъчета. Това беше минута на най-голямо напрежение.

Художникът се усмихна. Той остави цветята и пакетчето на масата, и като взе статуйката в ръце, започна да я обръща едва ли не с благоговение на всички страни и да я разглежда внимателно.

— Кой е направил това? — попита той, като гледаше ту едното, ту другото от децата.

— Моят папа — отговори Деа.

— Твоят папа? Та той е гений! Работата е направена изключително артистично. Как се казва твоя баща и къде живее?

Деа наведе глава и не отговори. Художникът въпросително погледна Селин.

— Нейният нещастен папа е болен — отговори тя, като показа многозначително челото си. — Той не желае да се вижда с никого. Момиченцето никога не казва на чужди хора къде живеят.

— О, разбирам! — прошепна художникът. — Добре, мое дете — ласкаво се обърна той към Деа. — Можеш ли да ми кажеш кого изобразява тази фигура?

— Това е Квазимодо.

— Именно той. Безподобно, безподобно! Но какъв странен сюжет!

И той пак започна да върти Квазимодо на всички страни и да го разглежда.

— Продаваш ли го? — попита той най-после.

— О, да, господине — живо отговори Деа. — Ако го купите, бедният папа толкова ще се зарадва! Той ми каза, че трябва непременно да го продам днес, каквото и да става.

— А колко искаш за него?

— Папа поръча да го продам за пет долара. Нима са много пет долара? — смути се нещастното момиченце. — Папа казва, че това е художествено произведение, но ако намирате, че е много скъпо…

— Това е наистина художествено произведение — прекъсна я художникът, като пъхна разсеяно ръка в джоба си и извади портфейла.

Очите на Деа светнаха, но след това се покриха със сълзи.

— Можеш ли да ми кажеш, дете, колко време е работил татко ти тази статуйка? — попита той, като държеше портфейла в ръце.

— О, много време, господине! Не мога да ви кажа точно колко време, защото папа работи нощем, когато аз спя.

— Той работи нощем? А ти много ли статуйки си продала?

— Не, господине, отдавна не съм продала нито една.

— Тя не е продала нищо от Заговезни досега — намеси се Филип, който цял бе се превърнал в любопитство. — Един чужденец купи статуйка, но й даде само три долара.

— Ти неин брат ли си? — попита художникът, като се усмихна на момчето.

— О, не, господине, ние не сме роднини — отговори той. — Тя ми е само другарка. Тя е малка, и аз се грижа за нея като се мъча да й помогна, с каквото мога…

Като каза това, момчето повдигна очи към художника, и в тяхната синя дълбочина сияеше такава мека светлина, че сърцето на художника трепна от някакъв смътен нежен спомен.

„Колко прилича на него — помисли си той, — същият поглед, същата усмивка и почти същата възраст! Уверен съм, че и на жена ми ще направи впечатление… Трябва да й го покажа!“

За миг той забрави къде се намира. Далечен спомен от детинството се сля със скорошна скръб. Босото момче, което късаше в реката водни лилии, момчето, което стоеше до него и следеше с любовен поглед всяко движение на четката му, и момчето, което сега се намираше пред него — му се струваха едно и също лице. Силно вълнение заличи всичко от паметта му и той замръзна в безмълвие като устреми очи в изразителното лице на Филип. Най-после се събуди като от сън, и когато заговори, в гласа му трептяха нови нежни нотки:

— Какво добро момче си ти! Щастие е за нея, че има такъв приятел. Как се казваш, миличък? Искам по-добре да се запозная с тебе.

Момчето се изчерви от удоволствие и бързо отговори:

— Аз се казвам Филип, господине.

— Филип — повтори художникът. — Не е ли странно… А как ти е презимето?

— О, всички ме наричат „Тоанетиния Филип“ и никога не съм се интересувал от презимето си. Ще попитам днес мамичка дали имам презиме.

— Тоанет майка ли ти е?

— Не, господине, тя ми е бавачка. Тя е чернокожа, а аз, както виждате, съм бял.

— Ти винаги ли си живял с Тоанет?

— Винаги, откак се помня.

— Значи нямаш родители?

— Родители? Не, мисля, че нямам. Не зная… Ще попитам мамичка.

— Къде живеете?

— Живеем на Урсулинската улица, в края на града. Мамичка е насадила там градина и продава цветя. Ние имаме чудесна градина. Няма ли да дойдете да я видите? Мамичка се гордее със своята градина и обича да я показва на чужденците!

— Благодаря, непременно ще дойда — отговори художникът. — Аз много обичам цветята, а освен това обичам картините и… но ти навярно не си виждал много!

— О, виждал съм! И много ги обичам. Виждал съм ги в черква, във витрините и… опитвал съм се да ги рисувам — прибави Филип, като понижи гласа си и се изчерви леко.

— Отлично, мое момче, аз съм художник. Рисувам картини. Искаш ли да видиш моите картини?

— Много бих искал, господине — само ако ми позволи мамичка… Аз ще я попитам и ще дойда още утре!

— Би ми се искало да доведеш и другарката си. Желая да нарисувам картина с нея — и художникът пак погледна внимателно развълнуваното личице на момиченцето, което гледаше нетърпеливо парите в ръцете му.

— Ще дойдеш ли с мен, Деа? — попита Филип.

— Не мога — аз трябва да продам и Есмералда — отговори момичето.

Художникът с усмивка погледна децата.

— Значи ти имаш още и Есмералда, а ти се казваш Деа? Къде е само Хомо, вълкът?

— Хомо спи под масата, но не е вълк, а шотландско коли.

В този миг, като чу името си, Хомо излезе изпод масата и започна да души непознатия, който ласкаво го поглади по главата. След това старото куче завъртя одобрително опашка и се върна на мястото си при Лилибел.

„Наистина — си помисли учуден художникът, — това е много интересно! И детето и кучето сякаш сега са излезли от страниците на Виктор Юго!“

В това време Селин зад гърба на Деа с изразителни жестове показваше, че скулпторът има някаква ненормална слабост към великия писател, и художникът веднага разбра положението на нещата: беден, болен скулптор, болен и душевно и телесно, с дете на ръце, което е за него всичко — и другарка и помощница.

След кратък размисъл художникът продума ласкаво:

— Мое дете, ако се съгласиш да идваш в моето ателие, ще получаваш за това заплата, а статуйките ти ще купувам и занапред. Аз няма да те задържа много време, и това ще бъде за теб по-добре, отколкото да стоиш цели дни на улицата.

— Да, мое съкровище, разбира се, че така ще направиш! — намеси се Селин. — Разбра ли? Господин художникът щети плаща и ще имаш достатъчно пари за бедния си папа!

Деа помисли и отговори нерешително:

— Страх ме е, че това няма да се хареса на папа. Аз ще го попитам, но сега трябва да си отида вкъщи. Непременно трябва да тичам веднага при папа.

— Деа не може да се реши още сега — намеси се Филип, като че искаше да я извини, — но утре навярно ще дойде. Ще се постарая да я доведа, господине.

— Благодаря. Аз живея в онази голяма къща отсреща. Попитай обущаря, който живее в двора, и той ще ти покаже къде работи художникът Айнсуърт — и като продължи да разговаря с Филип, художникът подаде петдоларова монета на Деа.

— О, господине, колко се радвам. Ще гледам да дойда. Когато папа научи колко сте добър, може би ще ми позволи да дойда. Да донеса ли и Есмералда? Ще я купите ли?

— Да, ще купя и Есмералда — отговори художникът с усмивка. — Аз ще ти бъда добър купувач, ако носиш статуйките в работилницата ми.

— Аз ще дойда утре, ще дойда! — извика решително момичето. — Сега, Селин, подайте ми кошницата. Ще тичам по-скоро при папа.

— Не се вълнувай толкова, мое съкровище, не се вълнувай — успокои я Селин, като й подаваше кошницата, — и не тичай, защото ще те заболи глава и няма да можеш да сготвиш обяд на татко си.

— Трябва, трябва да тичам, Селин! — извика Деа. — Довиждане, господине! До виждане, Филип — и с щастлива усмивка тя се завтече по Кралската улица, придружена от Хомо. Сякаш умното куче разбираше състоянието на малката си господарка, защото сега беше толкова подвижно и весело, колкото преди това беше умърлушено и безжизнено.

— О, господине, какво добро дело направихте, като купихте тази фигурка! — благодари на художника Селин, гледайки подир Деа. — Бедното дете толкова се зарадва, че не може да стои на едно място и както виждате, отърча при баща си. Той още не е закусвал днес.

— И снощи не е вечерял — добави Филип. — Деа е много потайна, но винаги зная, когато нямат какво да ядат.

— Как? Възможно ли е това? Нямат какво да ядат! Нима са толкова бедни? — извика художникът. — И нямат никого, който да се погрижи за тях?

— Никого нямат — отговори Филип. — Те са дошли тук от Франция, когато Деа била още мъничка. Майка й скоро след това умряла, а баща й боледува оттогава.

— И това нещастно дете трябва да се грижи за него! — въздъхна Селин. — Господине, купувайте по-често от това сираче!

— Непременно, непременно. Ще помисля дали не мога да направя нещо за тях — сърдечно каза художникът. — Ще поговоря с моите приятели. Доведи я при мен, Филип, и ще видя какво може да се направи — и като се сбогува, той си тръгна, притискайки грижливо до себе си Квазимодо.

Филип изпрати художника с възхитен поглед, докато високата му фигура се скри в двора на близката голяма къща. След това се обърна към Селин и каза сериозно:

— Никога не бих повярвал, че един художник, който рисува картини, ще вземе да приказва с нас! Мен никак не беше ме страх от него! Знаете ли какво? Непременно ще отида при него и ще го помоля да ме учи да рисувам!

— Той е толкова богат! Той често ще купува статуйки! — повтори Селин със също такъв възторг.