Сесилия Джемисън
Филип и Деа (35)

XXXV. Легло от рози

Когато Деа, цялата в бяло, и прелестна като ангел, тържествено тръгвайки за първото си причастие, видя отпадналата окъсана фигурка пред вратата, тя не позна своя стар весел малък приятел. Но неговият вик: „Деа! Селин!“ беше достатъчен. В миг тя беше при него, и докато Селин задържаше падащото момче в силните си ръце, тя притисна разчорлената му главичка до гърдите си, без да обръща внимание на дантелите и изящната бяла рокличка.

Тези сълзи и целувки той усещаше на челото си, когато потъваше в блажено безсъзнание. Тази среща съвсем не беше такава, каквато си я представяше Деа. Цели месеци тя очакваше Филип и постоянно си го представяше такъв, какъвто бе го видяла последния път — щастлив, здрав и пълен с радост по случай предстоящото пътуване. Но и сега той беше не по-малко желан гост, а обстоятелството, че беше болен и се нуждаеше от нея, го правеше още по-скъп.

Когато нейният чичо, след безполезни опити да склони брата си да се пресели във Франция, започна да престроява замъка на Д’Етрава и построи красивата къща, в която те сега живееха, Деа го помоли да не разрушава къщичката и стаята на Филип, които останаха в същия си вид. Тя искаше, при завръщането си, той да намери всичко така, както го беше оставил. И когато Селин, след загубата на сина си, вярваше, че Лилибел се е удавил в реката, реши да се раздели със своята количка и да остане при Деа като икономка. Тя и нейната обожаема малка господарка намираха удоволствие в това да красят стаичката, постоянно да я чистят и приготвят за връщането на момчето, което и двете горещо обичаха. Затова, когато Филип се свести от припадъка, и се видя на своето бяло креватче, сякаш постлано с рози, той се почувства толкова щастлив. Над него ласкаво се наведе Селин, с мокро от сълзи лице, а Деа, все още с бяла рокля, гладеше сухите му загорели ръце.

Известно време Филип мълчеше, като ги гледаше с усмивка. След това попита дали се е върнал Лилибел.

При това име Селин извърна лицето си настрана. Тя както всички майки, оплакваше своя непослушен изгубен син.

— О, мистър Филип, вие не знаете, че моят беден Лилибел не е между живите повече от година. Той се удави в реката!

— Не, той не се е удавил, Селин — извика Филип, като се помъчи да се изправи и да надвие слабостта си. Той имаше толкова неща да каже, да попита, че никак не можеше да лежи спокойно. И със слаб, но щастлив глас накъсо разказа на Селин за чудесното връщане на Лилибел, не от гроба, а от Ню Йорк, а Деа и Селин го слушаха с безброй възклицания, учудване и радост.

— Помислете си само — каза Селин, като плачеше и се смееше едновременно, — аз носих дълбок траур за това момче повече от година, и сега трябва да го хвърля, а пък роклята ми е още съвсем нова!

Докато Филип със слаб глас разказваше за някои свои приключения, на вратата се чу шум и скърцане, и влезе Лилибел, придружен от Хомо, който бе познал своя стар приятел и го посреща тържествено както подобаваше на куче от богата къща.

Състоя се трогателна среща между Лилибел и майка му, а Деа и Филип гледаха усмихнати през сълзи.

— Но как ме намери ти? — попита Селин, като дойде на себе си.

— Братовчедка ми в село ми каза къде си, а като не намерих мистър Филип на стъпалата на църквата, дойдох право тук. Както виждаш, ма, аз не съм още умрял, и обещавам да бъда послушно момче, и да се държа добре! Ние двама ще се грижим за мистър Филип, понеже той е много болен, и… и… няма вече да бягам, не обичам да се возя на параход, пък и пеш не ми харесва да ходя.

Заради добрите намерения на Лилибел, го оставиха в къщата на Д’Етрава, където той след време стана внимателен и коректен слуга, а Деа гледаше на него като на герой, когато научи за неговата преданост към Филип по време на дългото и тежко пътешествие.

След като окъпаха и облякоха Филип с чисто бельо, го поставиха отново в леглото. Мистър Д’Етрава доведе лекар — същия, който съобщи на Филип за смъртта на Тоанет.

— Той е сериозно болен. Много е отслабнал, но ако се справим с температурата, ще успеем с добри грижи и силна храна да го вдигнем на крака — каза лекарят, като излезе от стаята с мистър Д’Етрава.

Филип лежеше и се усмихваше блажено. Той бе постигнал целта на своето пътуване, намери Деа и Селин, и му беше тъй хубаво да си лежи в неговото легло, в безопасност и спокойствие! След минута той заспа, а когато се събуди, видя Деа и Селин, които седяха до кревата му, и „децата“ в клетката на малката масичка до прозореца, които скачаха и играеха весело.

Колко славна, приветлива е неговата стара стая! Колко нежни и успокояващи са звуците, които нахлуват през отворения прозорец: песен на птици и шумолене на листа. Никога странник не е намирал в края на пътуването си такова тихо пристанище, обсипано с рози! Селин го гледаше като болно дете, а Деа възбуждаше апетита му със свежи плодове и вкусни лимонади, и даже художникът оставяше стаята си, за да навести болното момче.

Бащата на Деа беше все така мълчалив и такъв мечтател, както преди, но помнеше добротата на Филип към неговото момиченце в дните на страдание и нужда за тях, и искаше по всякакъв начин да изрази своята благодарност. Той му показваше хубавите си статуйки, които продължаваше да създава, макар че не ги продаваше вече, и те изпълваха всичките му стаи. Филип се радваше на всичко и се интересуваше от всичко с присъщата си деликатност. Но рядко изпадаше във възторг, рядко проявяваше предишната си разпаленост при вида на онова, което му се нравеше. Повечето време спеше и се оплакваше само от отпадналост. Понякога се смееше, но в смеха му бяха изчезнали предишните заразително весели нотки. Понякога говореше за своето бъдеще, за онова време, когато ще оздравее, какво ще прави и къде ще отиде, но се отнасяше към това доста равнодушно. Често температурата му се повишаваше, и тогава непрекъснато говореше за своето пътешествие и приключения. Деа и Селин го слушаха със сълзи и с болка в сърцето. Ако не бе заминал с онези богаташи на север, той би бил здрав и щастлив — би бил предишният весел Тоанетин Филип, а не тази слаба измъчена сянка, която лежеше пред тях.

Веднъж, когато Филип дремеше, го разбуди гореща сълза, която капна върху лицето му. Като отвори очи, той видя отец Жозеф, наведен над него. В един миг слабите ръчички на Филип се обвиха около шията на свещеника и той заплака на гърдите му.

— Дете мое! — можа само да каже отец Жозеф, като милваше изпитото му лице и галеше копринените му коси.

Като се оправи от вълнението си, Филип тъжно проговори:

— Много ми е мъчно, отец Жозеф, но нищо не можех да помогна — бедната Снежинка замръзна в планината! Цял ден я носих в ризата си, но тя не се съживи, и я зарових под едно дърво и поставих камък на гроба й.

Отец Жозеф се усмихна и избърса една сълза.

— Никога не съм предполагал, че моите „деца“ ще пътуват толкова много.

— Но останалите донесох благополучно. Обещах да се грижа за тях и направих всичко каквото можах. Аз ти ги донесох, ето ги до прозореца!

— Добре, мое дете, аз ги видях. Те са също такива весели и мили, както и преди. Добре си се грижил за тях — отговори отец Жозеф, като гладеше нежно горещата му ръчичка. — Но да не говорим повече за тях. Сега ти си болен, и има много други неща, за които трябва да поговоря с тебе.

— Аз исках да ви попитам за някои неща — прекъсна го Филип, — но сега вече не ме интересува. Аз съм само Тоанетиния Филип и няма защо да зная друго.

— Не, мило дете, ти трябва да знаеш, мой дълг е да ти съобщя това. Обещаваш ли ми да лежиш мирно и спокойно и да изслушаш всичко, което ще ти разкажа за твоите родители?

— Да, отец Жозеф, ще лежа мирно и ще слушам, но все едно — аз съм само Тоанетиния Филип и винаги ще си остана такъв.

И отец Жозеф колкото можеше кратко и ясно разказа на момчето за баща му и майка му, за бъдещото му богатство и положение. Филип слушаше равнодушно, докато свещеникът не спомена името Айнсуърт. Като го чу, момчето скочи, пламна цяло и извика:

— Не, не! Аз не съм Филип Айнсуърт. Не искам това име. Не искам пари. Нека Люсил и бебето да получат парите. Аз исках да бъда Филип Айнсуърт, обичах ги и се стараех да ме обикнат, но те не искаха! Сам чух как мадам Айнсуърт каза, че не ме обичат, че съм им дотегнал. Затова избягах от тях. Радвам се, че моята майка е била Д’Етрава, но не искам и не мога да обичам мадам Айнсуърт след това, което каза!

— Дете мое, но тя не е знаела, че си неин внук.

— Все едно, тя би могла да ме обикне. Слугата Басет ме обикна и казваше, че съвсем не съм лошо момче, а те не ме обичаха и никога няма да ме обичат! Аз се върнах, за да стана пак Тоанетиния Филип! — повтори той възбудено.

Отец Жозеф видя, че в такова състояние беше безполезно да се говори с момчето, и се постара да го успокои.

— Добре, мое дете, успокой се. Ще бъдеш какъвто искаш. Моят дълг беше само да ти кажа. Сега всичко е свършено и няма да говорим повече за това.

— Да, нито ще говорим, нито ще мислим за това — твърдо каза Филип. — Аз съм така щастлив, така доволен сега, че мисълта да замина от тук и да отида там, където не ме обичат, ми причинява болка ей тук — и той сложи мършавата си ръчичка върху разтуптялото се сърце и погледна отец Жозеф с такава гореща молба в очите, че добрия свещеник почти се разкая, че бе изпълнил своя дълг.