Сесилия Джемисън
Филип и Деа (37)

XXXVII. Какво стана след няколко години

Надявам се, че моите млади читатели няма да сметнат за излишно, ако им разкажа какво стана след няколко години в гостната на мадам Айнсуърт.

Залян от светлина, срещу големия прозорец стоеше статив, на който току-що беше поставена картина. На задния план на картината бе изобразена стара градина, а в центъра момиченце с бял воал и венец на главата се спускаше по огряна от слънцето пътека.

Тази картина разглеждаха с голямо внимание мадам Айнсуърт, стройна и важна както винаги, но с кротко изражение на лицето и с по-мек глас и движения, висока изящна девойка с много хубави коси и ярка руменина на страните и друга девойка, с мило, нежно личице и свенливи маниери.

— Деа не може да бъде съдия, тя може само да се възхищава, а вие, бабо, винаги сте на едно мнение с нея — каза високата девойка с любезен, но малко капризен глас, със силен френски акцент. — Каквото и да направи братовчедът Филип, вие и двете смятате всичко за съвършенство. Но сега и аз трябва да призная, че картината е много хубава, много хубава!

— Още преди Филип да я завърши, папа казваше, че е необикновено хубава за такъв млад художник. Той я рисува, когато беше у нас миналата зима — се намеси Деа със своя сериозен мелодичен глас, който не бе се изменил от детинство.

В този миг вратата се отвори и влезе Филип, възбуден и зачервен. В ръцете му имаше вестник, а лицето му сияеше от възторг.

— Погледнете, бабо, виж, Деа, слушайте, Люсил, какво казват за моята картина. Чичо Едуард се възмущаваше, че е лошо закачена, но и там са я забелязали и ето какво пишат: „No 270. Закачена е твърде високо, което не прави чест на администрацията на изложбата…“ и т.н. „Топло чувство, вярна ръка, тънък усет за колорит, сила и размах — ето достойнства, които не се срещат често у нашите най-добри художници. Ние вече казахме, че художникът е само на осемнадесет години.“

— Браво! — извика Люсил, като ръкопляскаше.

— Това не е преувеличено, мое мило момче — каза мадам Айнсуърт.

Лицето на Деа изразяваше щастие. Но колкото по-дълбоко чувстваше, толкова по-малко говореше и затова мълчеше.

— О, тя е вече вкъщи! — зарадва се Филип, като видя картината. — Деа, по-хубава е на това осветление. Знаете ли, бях толкова отчаян, когато я закачиха едва ли не под самия таван… Но сега всичко е наред. Е, не си ли прилича Деа? Това е всичко, което ценя в своята картина!