Сесилия Джемисън
Филип и Деа (21)

XXI. Бедната кукла припада

Мина зимата и настъпи ранна пролет. Филип започна да се безпокои и да тъгува за дома си. Мистър Айнсуърт каза, че през март ще отидат на юг, и Филип броеше дните до настъпването на този месец.

Веднъж на урок по рисуване — Филип всеки ден се занимаваше от началото на зимата и постигна успехи, които докарваха във възторг мистър Айнсуърт — той изведнъж прекъсна работата и попита с тревога в гласа:

— Скоро ли ще заминем, татко? Вече е март, а вие казахте, че през март ще тръгнем.

— Нима не ти харесва тук, Филип? Тук е хубаво. Мен не ми се иска да заминавам, докато времето е такова хубаво.

— Но, татко, отец Жозеф сигурно се е върнал, а аз трябва да бъда у дома при неговото връщане.

— А защо трябва?

— Защото у мен са „децата“ и аз трябва да му ги предам. Той ми ги остави само до завръщането си и не е хубаво да ги задържам повече. Освен това искам да го попитам за нещо.

— Какво, Филип? За какво искаш да го питаш?

— За баща ми и майка ми. Мамичка каза, че той всичко ще ми каже, че у него се пазят някакви документи за мен.

— Наистина ли? Тя ти каза това? — учуди се мистър Айнсуърт. — Защо не си ми казал за това по-рано?

— Не ми е дошло на ум, татко. Но това би било безполезно, когато него го нямаше. А сега, ако се е върнал, ужасно ми се иска да го видя и да го попитам.

— И аз искам да го видя, миличък. Ще пиша на свещеника на църквата „Света Мария“, отец Мартин, струва ми се? Той ще ни съобщи дали се е върнал отец Жозеф и къде можем да му пишем.

— Да, отец Мартин трябва да знае това — поде нетърпеливо момчето. — А не можем ли да го попитаме и за Деа? Боя се, че парите й са се свършили и тя пак не може да продаде статуйките си. Необходимо е да се върна и да й помогна.

— Мили мой, имам да ти съобщя приятни новини за Деа — каза мистър Айнсуърт, като се усмихваше и гледаше зачервеното лице на момчето. — Тази сутрин получих писмо от мистър Д’Етрава. Помниш ли, че ти разказвах за моя приятел? Той отиде в Ню Орлиънс предполагайки, че бащата на Деа е неговият брат, когото отдавна търси. И излязъл прав. Сега Деа е добре осигурена, чичото много обикнал своята малка племенница.

На лицето на Филип се изписа изумление и радост.

— Колко се радвам, че има кой да се грижи за Деа! — извика той. — Сега тя вече няма да гладува, както по-рано, клетичката. И за баща си тя ще може да купува всички книги, които му трябват. Колко трябва да е щастлива! Ах, как ми се иска по-скоро да я видя, за да й кажа колко се радвам за нея!

— Скоро ще я видиш, миличък. Ако отец Жозеф се е върнал, ще заминем на юг след една-две седмици.

Филип беше силно възбуден. Да се върне в старата си къща, да види Деа и отец Жозеф… Само мисълта за това му доставяше безгранична радост. Той се смееше и бъбреше непрекъснато и беше толкова възбуден от приятните новини, че едва можеше да си учи уроците. В последно време той никак не беше весел. Откак се случи злополучния епизод на урока по танци, мадам Айнсуърт се отнасяше с него много сурово, а Люсил го гледаше с такова пренебрежение, че той разбра колко сериозно я е обидил. Но сега нямаше защо да тъжи. Той скоро ще си замине и ще си отиде у дома!

„И не трябва! — мислеше си той. — Тя никога няма да ме обикне. Тя се отнася с мен по-зле, отколкото с кученцето си.“

Веднъж, когато момиченцето се върна от разходка в лошо настроение, Филип седеше в стаята на слугата, криейки се зад притворената врата с много тайнствено изражение. Изведнъж от залата се разнесоха пронизителни викове. Те изпълниха цялата къща и извикаха на стълбата мадам Айнсуърт, бледна и трепереща от ужас. Гувернантката беше се покачила на един стол, повдигнала полите най-безцеремонно, а Люсил се катереше на масата. Косите й се развяваха, а шапката и беше паднала на гърба. С безумно разширени от страх очи тя непрекъснато издаваше диви викове. Най-храбра от всички се оказа Хелен, която гонеше някакъв малък предмет, пълзящ по пода на другия край на залата. Тя се стараеше да го удари с чадъра, но не можа да го улучи, и малкият предмет изчезна в отвора на вратата, която водеше в стаята на слугата.

— Какво има, какво стана? — викаше от стълбата мадам Айнсуърт.

— Мишки, бели мишки! — пищеше Люсил. — Тичат по пода. Ай, ай, страх ме е!

— Мишки, навсякъде мишки! — крещеше на френски гувернантката, като повдигаше още по-нагоре роклята си.

— Къде са? Ой, къде са? Не пълзят ли по краката на масата? — викаше Люсил.

— Не са ли под стола? — стенеше гувернантката.

— Избягаха — победоносно заяви Хелен, като размахваше чадъра. — Скриха се в стаята на слугата.

— По-скоро затворете вратата, за да не излязат пак — разпореди се мадам Айнсуърт, като дотича при Люсил. — Милото ми, детенцето ми! Ах, ах, стана й лошо! Тичайте за моята вода. По-скоро, по-скоро! Дайте вода! — викаше старата, когато Люсил като подкосен сноп падна в ръцете й.

Настана невъобразимо вълнение. Момиченцето поставиха на една кушетка и изпратиха коларя за лекар.

Филип, който не бе предполагал такъв край на малката си комедия, се чувстваше истински престъпник, когато криеше някакво бяло топче в джоба си и откъсна бързо дълга черна нишка. Той беше страшно изплашен от това, което се случи с Люсил. Избяга в стаята си и се хвърли на кревата.

Когато Люсил дойде на себе си, много време преди идването на лекаря, в гостната важно влезе Басет, слугата, с непроницаемо и спокойно като маска лице и тихо попита какво се е случило.

— Те избягаха във вашата стая, Басет — строго каза мадам Айнсуърт, стояща на колене пред кушетката и продължавайки да разтрива ръцете на момиченцето.

— Кой, мадам? Кой влезе в моята стая? — попита Басет, наглед много учуден.

— Как кой? Мишките! Хелен видяла как влезли при вас и вие трябва да сте ги видели.

— Нищо не съм видял в стаята си, сега ида от там. С ваше позволение, мадам, тук има някакво недоразумение.

— Какво? Искате да кажете, че не са били тук белите мишки на онзи хлапак, който ги е пуснал в залата, за да изплаши мис Ван Норкъм?

— Да ме пази Бог, не, мадам, но белите мишки на мистър Филип никога не са били в моята стая.

— Аз ги видях, уверена съм, че видях една, може би е била само една — намеси се Хелен с лукаво пламъче в очите.

— Аз ги видях всичките, те тичаха по пода — нервно заяви гувернантката.

— А аз ги видях как се катереха по масата — простена Люсил.

— С ваше позволение, мадам, ще си позволя да кажа, че мистър Филип не пуска от клетката своите малки животинки.

— Как смеете да говорите това, Басет? Нима мис Ван Норкъм и всички останали си измислят? — строго извика мадам Айнсуърт.

— Съвсем не, мадам. С ваше позволение, може да е било онова, което се нарича „оптическа измама“ — почтително забеляза старият слуга.

— Глупости, Басет! Всичко това са възмутителни фокуси на хлапето. Това става нетърпимо…

— Позволете ми да отида в стаята на мистър Филип, госпожо? Ако мишките не са в клетката си, ще се съглася, че са били в моята стая — и Басет се поклони и излезе също тъй спокойно, както и влезе.

След няколко минути той се върна с тържествено изражение на лицето.

— Всичко е така, както предполагах, госпожо! Мишлетата спят спокойно в клетката си притиснати едно до друго, а мистър Филип си учи урока по латински.

— Това е действително много странно — каза мадам Айнсуърт в недоумение. — Но все още не съм убедена. Можете да си отидете, Басет, а когато мис Ван Норкъм се съвземе, ще разследвам тази работа.

Басет се поклони и излезе.

— Слава богу! — си каза той, като се затвори в стаята си. — Засега опазих момчето. Всичко ще бъде добре, ако камериерката не развали нещо. Тя се досеща каква е работата, но е добра и няма да издаде момчето.