Сесилия Джемисън
Филип и Деа (29)

XXIX. Малките пътешественици

През студената мартенска нощ, когато Филип излезе на улицата с „децата“ и със своя ценен багаж, първата му мисъл беше да си отиде от тук, а втората — да стигне в Ню Орлиънс. Първата беше много лесно да се осъществи, но над втората трябваше сериозно да се помисли, понеже не всички пътища водеха към този далечен южен град.

Лилибел го чакаше на ъгъла. Той хълцаше от студ и нетърпение. В ръцете му също имаше вързопче. Филип бе дал на Лилибел пари да купи храна, която бе свита в това вързопче.

— Е, готов ли си? — бодро извика Филип.

— Да, мистър Филип, готов съм, всичко направих. Но нали ще тръгнем най-после някъде, няма да стоим цяла нощ на този студен дъжд?

— Разбира се, ще тръгне, — решително отговори Филип. — Трябва да повървим, за да се сгреем. Хайде към реката. — И без да говори повече той закрачи напред. След него се повлече Лилибел, като хленчеше и се оплакваше от студа.

Филип разбираше, че трябва да бъде водач в това пътешествие и че цялата отговорност тежи върху него. Той обмисляше какво да предприеме. Първата работа беше да напуснат града.

— Нали полицаите могат да ни хванат — каза между другото Лилибел хълцайки. — Ще ни върнат обратно, ще ни закарат в затвора за скитници и никога няма да ни пуснат!

Тази мисъл тревожеше и Филип. Въпреки пълната неизвестност, която го очакваше, той по никакъв начин не искаше да се върне и с всички сили бързаше към мястото, дето параходът пренасяше пътници през реката. Той не се намокри и не изстина, дебелото му палто го пазеше от дъжда, а сърцето му бе стоплено от надежда.

Когато стигнаха до реката и Лилибел видя парахода, който се люлееше на тъмните вълни на Северната река, той отскочи назад, повтаряйки упорито:

— Няма да се кача вече на параход, ще вървя пеш!

— Но трябва най-напред да преминем през реката! Това е само преминаване! Хайде, параходът ей сега ще тръгне. Ако не дойдеш, ще замина без тебе — заплаши го Филип.

— Няма да дойда — разхленчи се Лилибел, но Филип даде билетите и го блъсна напред в гъстата тълпа, с която минаха незабелязани.

Когато се прехвърлиха благополучно на другия бряг, Филип тръгна по-бавно. В главата му зрееше план. С несвойствена за неговата възраст съобразителност той разбра, че не трябва да задава въпроси, които биха могли да открият следите им. И реши да не разпитва за нищо, което би могло да възбуди подозрение. Той помнеше само два града, през които бе минал на път за север със своите втори родители. Единият град беше Чатануга, другият — Вашингтон. Щом са преминали през тези градове на път за Ню Йорк, то и обратно трябва да минат пак през тях. И той реши да узнае как може да се стигне във Вашингтон.

Той беше тъй пълен с решителност и надежди, че не се уплаши от дългата върволица тежки дни, седмици и даже месеци, които му предстоеше да върви.

Когато измина по голямата част от нощта, нашите малки пътници се озоваха вън от пределите на блестящия и шумен Джърси Сити, в съвсем заспало предградие. Лилибел страшно бе се изморил и заяви, че няма да направи нито крачка по-нататък.

Те седнаха на стъпалата на новостроящо се здание и се подкрепиха с парче симид и банани. След тази скромна вечеря Лилибел се сви върху купчина талаш под стълбата и скоро беше в царството на сънищата, дето няма ни студ, ни глад, ни умора.

Известно време Филип мълчаливо стоеше и гледаше звездите.

— Ето Голямата мечка — мислеше той. — Мамичка често ми я показваше. Тя блести тук толкова ярко и изглежда толкова близо, че не може да бъде далеч до Ню Орлиънс. А ето Малката мечка, тя винаги стоеше точно над питоспорума в градината… Тя си е все такава, каквато беше, и свети тук и там в едно и също време…

Седейки сам в тъмнината с „децата“, той се зарадва на познатите съзвездия като на стари приятели. Той се радваше, че ще му бъдат спътници в дългото пътуване към дома. Пътят му се струваше по-къс и по-лек, щом те ще светят над него.

Скоро му стана студено и очите му започнаха да се затварят. Пропълзя под стълбата и се настани до Лилибел, който бе си направил удобно гнезденце в талаша, а клетката с „децата“ постави между двамата.

Като сложи вързопчето с имуществото си под главата си, с наслада се присъедини към спътника си в упоителното царство на сънищата.

Щом се зазори, Филип бе разбуден от писъка на „децата“. Лилибел още спеше и сигурно би спал цял ден, ако не бяха го разбутали.

— Как, мистър Филип, време ли е да ставаме? — измънка той с огорчение, като търкаше очи и се прозяваше.

— Да, време е! По-скоро ставай и закусвай. Ще успеем да заминем, преди тук да дойдат хора.

Филип даде на „децата“ малко зърна и сам неохотно изяде парче банан, а Лилибел с голямо удоволствие излапа грамадно парче торта. Като хапнаха, те изтърсиха от себе си талаша и праха и продължиха тъжния си път.

Утрото беше студено и мъгливо. Главата на Филип гореше, краката му бяха сякаш налети с олово, а трябваше да се бърза. Не трябваше да се поддава на слабост още в самото начало на пътуването. Като изминаха значително разстояние, те се спряха до една селска къщица и поискаха вода. Една добра жена, която държеше малко дете, им даде по топла питка с масло и по чашка кафе. Това ги подкрепи и ободри и те весело закрачиха по-нататък.

Вървяха цял ден, Филип много решително, а Лилибел едва влачейки се подире му. На въпросите им за пътя за Вашингтон едни се смееха, други отговаряха: „вървете все направо и след една седмица ще стигнете“. Някои им казваха, че не знаят пътя за там, че е много далеч за пешаци, че е по-добре да отидат с железницата. Филип благодареше и спокойно продължаваше да върви. Но този първи ден му се стори най-дългият в живота му.

Втората нощ ги свари до една железопътна станция при малко селце. Филип беше много гладен — нищо не беше ял от сутринта, а Лилибел се бе подкрепял през целия ден с такова усърдие, че във вързопчето бяха останали само зърната, а към тази суха храна Филип нямаше никаква охота. Когато се приближиха до станцията, товарният влак беше готов и чакаше локомотива, за да тръгне. Двама работници стояха до кухненски котел, и Филип минавайки покрай тях им хвърли завистлив поглед. Те вечеряха и до тях стоеше котле с димящо кафе. На измореното момче страшно се поиска да пие от това вкусно питие, но не обичаше да се възползва даром от чужди услуги, и като извади от джоба си монета, помоли се учтиво да му продадат малко кафе.

— Ние не държим кафене, момченце, но ще има и за тебе.

И те му наляха голямо канче с кафе. На Филип се стори, че никога в живота си не е пил по-вкусно нещо. Той с наслада изпи половината чаша, а останалата даде на Лилибел.

Негърчето гледаше тъй жадно хляба и сланината, че работниците като го забелязаха нагостиха момчетата от своята вечеря, която те унищожиха лакомо. Сега Филип вечеря с такъв апетит, с какъвто никога не бе ял на разкошната трапеза на мадам Айнсуърт. След вечерята Филип поблагодари на работниците и се приготви да продължи пътя си.

— Къде отивате, деца? — попита един от работниците.

— Отиваме във Вашингтон — отговори без колебание Филип.

— Във Вашингтон? А как ще отидете до там?

— Ще отидем пеш — безстрашно отговори Филип.

— А кога мислите да стигнете там?

— Не зная: може би утре.

— Ха, ха, ха! Е добре, елате тук при нас, ще отидете с влака. Пеш можете да стигнете там за цял месец, и освен това ще си разсипете обувките.

Филип и Лилибел възторжено се изкатериха във вагона. Работниците им отстъпиха една пейка в ъгъла, където можаха да си отспят хубаво. На сутринта, за голяма своя радост, те бяха във Вашингтон.

— Слушай, Лилибел — обърна се Филип към спътника си, — сега ние сме по-близо до Ню Орлиънс и няма защо да бързаме толкова. Аз имам малко пари, ще останем тук и ще направим почивка.

— Можем да спечелим сума пари, ако покажем мишките! — предложи Лилибел. — Уверен съм, че занапред няма вече да ходим пеш.

Филип също беше пълен с надежди. Не можеше да не се съгласи с Лилибел, дотук всичко вървеше много гладко. В края на краищата не е толкова мъчно да се отиде в Ню Орлиънс.

И те тръгнаха да разгледат града с веселостта и безгрижието на двама млади милионери, които се разхождат в празничен ден.