Сесилия Джемисън
Филип и Деа (28)

XXVIII. Отец Жозеф изпраща пакета с писмата

Когато отец Жозеф, след дълги и тежки скитания из гористите области на Ню Мексико, се завърна най-после в скромната мисия Сан Мигел, той завари там писмо, изпратено му преди няколко месеца от неговия приятел, Мартин, от църквата „Света Мария“. Отец Мартин му съобщаваше за смъртта на Тоанет и за това, че Филип е осиновен от някакъв художник дошъл от север с жена си. Щом научи за това отец Жозеф веднага писа на отец Мартин, молейки го незабавно да му изпрати в Сан Мигел пакета с документи, които бил оставил у него на съхранение. Но преди да ги получи, отец Жозеф бе изпратен с ново назначение, още по-продължително и отговорно, и се завърна в мисията Сан Мигел чак на следващата зима. Пакетът документи отдавна го чакаше.

Една вечер, седейки в своята стая изморен и съсипан, отец Жозеф отвори големия чер пакет, надписан с неясен и нечетлив почерк. От пакета извади няколко документа и куп писма. Първото писмо, което отвори, беше надписано от Тоанет и той започна да го чете:

Драги отец Жозеф,

Докторът каза, че имам порок на сърцето и че мога да умра скоро. Ето защо пиша това писмо и ви давам да пазите книжата, които трябва да отворите чак след смъртта ми. Искам след моята смърт да се изясни всичко относно моето момче. От това писмо ще научите всичко. Ще кажете, че съм била длъжна отдавна да ви разкажа всичко, но не можех. Не можех да се разделя с момчето, макар да зная, че мой дълг беше да ви открия истината.

Но трябва да започна отначало и да разкажа всичко по възможност по-ясно. Аз отраснах в семейството Д’Етрава. За мен се грижеха и ме обичаха. Научиха ме да говоря английски и френски, да чета, пиша, да бродирам, а също да отглеждам дървета и цветя. Когато се роди моята господарка мис Естел, бях на тридесет години. Детето предадоха в моите ръце. От този миг тя стана моя и аз й принадлежах. Момиченцето порасна хубавица с прекрасна душа. Аз се грижех за нея и я обичах повече от всичко на света. Когато започна войната и родителите й загинаха, тя стана моя още повече отпреди. Тежко се живееше в онова време. Всеки мислеше само за себе си и никой не се интересуваше от сирачето. Аз я утешавах и крепях, когато изпадаше в униние. Тя беше мое съкровище и аз я пазех като зеницата на окото си.

До нашата плантация се намираше лагер на войските на северните щати. Младият капитан на полка беше много добър към нас. Той жалеше моята млада господарка и правеше всичко възможно за нашата безопасност и удобства. Той беше толкова добър и мил, че ние го обикнахме и му вярвахме във всичко. Знаете какво настроение царуваше тогава и как всичко трябваше да се пази в голяма тайна. Виждах всичко, което ставаше между младите хора, но не знаех как ще свърши това за моето бедно момиче. И ето една вечер те тайно се венчаха при новодошлия френски свещеник. Той беше изпратен в нашата енория на мястото на нашия кюре, който бе заминал като капелан с конфедеративния полк. Отец Жозеф, свещеникът, който ги венча, бяхте вие.

Отец Жозеф прекъсна четенето на писмото и се замисли дълбоко.

— Да — каза той най-после, — спомням си. Това беше когато живеех в енорията на църквата „Свети Йоан Кръстител“. Беше нощ, когато при мен се явиха някакви млади хора, и аз не можех да откажа на молбата им. Беше смътно време и странни неща се вършеха тогава. Да, спомням си: бледна, млада девойка и млад офицер от федералната армия… Този брак ми се стори странен, но ги венчах. Да, ето свидетелството, което им издадох!… — И той разгъна свидетелството и погледна подписа си. След това отново се залови за писмото на Тоанет.

Сега, когато ви напомних всичко това, може би ще си спомните какво стана по-нататък. След една година вие кръстихте тяхното дете, прелестно момченце. Когато момченцето беше на около два месеца, бащата бе убит в едно сражение, а господарката ми с детето и бавачката избягаха от плантацията в градската си къща, която, както помните, изгоря същата нощ. Всички смятаха, че и тримата са загинали в огъня. Но бе загинала само младата майка, а детето и бавачката се спасиха. Аз бях тази бавачка, а детето бе Филип. Когато започна пожарът, детето спеше в ръцете ми. Аз го изнесох на безопасно място и се върнах тичешком да помогна на скъпата си господарка, но бях закъсняла… Когато чух, че в числото на погребаните под развалините смятат, че са и бавачката с детето, взех момченцето и избягах при една приятелка в другата част на града, така че никой не ме забеляза. Тя ни приюти и запази моята тайна до края на живота си. След нейната смърт аз се върнах в дома на Д’Етрава. Исках детето да порасне в собствената си къща. То не знаеше, че това имение е негово, но аз знаех, че един ден ще му принадлежи.

Помните ли колко подробно и строго ме разпитвахте за родителите на детето, когато за пръв път доведох при вас Филип? Вие не ме познахте, нито можехте да се досетите, че това момченце е синът на Естел д’Етрава и младия федерален офицер.

Може би се чудите защо толкова дълго скривах истината? Ще ви обясня. Обичах детето. То беше последното от семейството си и ми се струваше, че е мое и че раздялата с него би ме убила. Но главната причина беше тази, че бях обещала под клетва на моята млада господарка, в случай че тя умре, да не се разделям никога с детето. Няма защо да се чудите, че тя не искаше детето й да се възпита на север. Тя знаеше, че нейният мъж не е съобщил на семейството си за своята женитба, понеже между северната и южната част на страната царуваше непримирима вражда. А тя беше горда и много чувствителна в това отношение и неведнъж искаше от мен обещание, че ако умре тя или мъжът й, аз ще скрия детето, докато то порасне и бъде в състояние да се разпорежда само със себе си. Боях се, че ако открия истината, ще вземат детето в семейството на баща му, а мен ще отстранят. Те нищо не знаеха за него, може би нямаше да го обикнат, а за мен то беше единственото съкровище в живота. Не, аз не можех да го дам и няма да го дам докато съм жива…

Но да привършвам. Трудно ми е да пиша. Едва влача перото. Дни и нощи прекарвам над тази изповед, искам всичко да ви изясня…

Когато вълнението след пожара се успокои, тайно се върнах в изоставената плантация и прибрах всички книжа на господарката си, които за щастие бе забравила в бързината на бягството. Иначе и документите щяха да изчезнат в огъня. Те всички са в този пакет — брачното свидетелство, издадено от вас, и писмата на младия офицер до моята господарка. Ще видите също неразпечатано писмо, адресирано за майката на младия офицер. Той бе го дал на моята господарка, за да го изпрати на майка му, в случай че се случи нещастие с него. Предполагам, че в него съобщава за своята женитба и моли да се погрижат за жена му и детето му… Но на нея, светата душица, не потрябваха техните грижи. Тя отиде там, където преди няколко дни бе отишъл и съпругът й. Остана само момченцето, което след моята смърт трябва да предадете на родителите на баща му. О, отец Жозеф, чувствам, че когато вие ще четете това писмо, то ще бъде самотно. Аз, неговата „мамичка“, която то толкова обичаше и слушаше, ще си отиде от този свят. Ще го обичате ли вие, ще се грижите ли за него, ще го утешите ли? Оставям го на вашите грижи. Ако не правя добре, като го крия, простете ме и ме оставете на милостта и съда Божи!…

Тоанет

Като прочете писмото, отец Жозеф обърса бързо от сухите си страни неволна сълза и пак се зачете. Като прегледа внимателно всички книжа той написа от себе си няколко думи за обяснение, постави ги в нов плик и надписа адреса на мадам Айнсуърт.