Сесилия Джемисън
Филип и Деа (33)

XXXIII. В родния град

Когато влакът се приближи до гарата, Филип едва го дочака да спре — толкова му се искаше по-скоро да скочи.

— Най-напред ще отидем на Кралската улица да потърсим Селин — радостно каза той на умърлушения Лилибел, който съвсем нямаше онзи горд изглед, който би трябвало да има след такава успешна борба с множество препятствия и неприятни приключения.

— Мисля, че ма ще ме пребие, задето избягах. Страх ме е да отида при нея. По-добре да отида на брега и да почакам, докато минат първите минути.

— Селин няма да ти направи нищо — отговори уверено Филип. — Тя много ще се зарадва като те види.

— Ма е уверена, че съм умрял — каза Лилибел, който все още се съмняваше, че ще го посрещнат добре. — И аз мисля, че ще й стане лошо, като ме види жив.

Филип се засмя с предишния си весел смях.

— Ела, ела, не бой се! Селин е толкова добра, тя няма да помисли да те бие.

Като поблагодари набързо на огняря, той се понесе като стрела от гарата, през Елисейските полета, към Кралската улица, почти без да спира да почива. Филип не беше вече жалък, дрипав скитник. Той вече не мислеше за своята слабост, за скъсаните, прашни дрехи, за сплъстените коси и загоряла кожа. След дългите дни на очакване, мъки, умора и вълнения той отново беше Тоанетиният Филип, който тича по Кралската улица към Селин.

Като мина покрай църквата, той се спря за миг да погледне в градината. Колко хубаво беше там! Да, ароматната маслина беше разцъфтяла и жасминът блестеше със своите бели звездички, а на китните лехи цъфтяха теменуги. Като притисна слабото си личице до желязната решетка, той жадно вдъхна познатия аромат.

— О, колко е хубаво да бъдеш у дома си! — извика той с лъчезарна усмивка. — Какво ли ще каже Селин? Колко ще се зачуди, като ни види!

Филип беше толкова уверен, че ще намерят Селин на старото място, че дори не помисли, че тя може да не бъде там. Когато се приближи до входа на старата банка и не видя ни Селин, ни нейната количка, не повярва на очите си. Той застана изумен, гледайки празното място — това място, дето тя винаги седеше и още отдалеч го посрещаше с приветлива усмивка. Но сега тук нямаше нищо, ни следа от нейните вещи. Високите колони и красивата врата изглеждаха малки и жалки без Селин. Цялото място беше пусто и скучно и видът на студения сив камък накара сърцето на Филип да се свие.

— Къде е моята ма? — прошепна Лилибел, като облещи от учудване очи. — Тя си е отишла, няма я тук — и той въздъхна, отчасти с облекчение. Наказанието се отлагаше за известно време.

Филип мълчеше. Той нямаше думи да изрази скръбта си. Като изтри горещите си сълзи, отиде в съседното дюкянче да пита за Селин. Едно време всички наоколо я познаваха, но в дюкянчето имаше нов стопанин. Той беше тук от една година и през това време не бе виждал никаква количка пред входа на старото здание. Филип излезе опечален и зададе същия въпрос на други съседи. Да, имало едно време една негърка, но повече от година вече я нямало тук и не се знае къде се е дянала. Ето всичко, което можаха да му съобщят.

— Може би моята ма е умряла? — захленчи Лилибел. Той не можеше да измисли друга причина, която би могла да накара майка му да се раздели със старата си количка.

— О, не говори така! — каза Филип. — Тя не е умряла, само си е отишла от тук и ние трябва да я намерим!

След кратко мълчание той почти спокойно продължи:

— Ти иди у вас и виж дали Селин е там, ако я няма постарай се да научиш къде е, а аз ще отида до църквата „Света Мария“ да попитам дали се е върнал отец Жозеф. Ще те чакам на стъпалата. Тичай по-скоро и доведи Селин.

Лилибел не чака втора заповед и се спусна да тича, за да изпълни по-скоро поръчката на Филип. Пък и сам той се безпокоеше дали не бе се случило нещо с неговата ма.

След тръгването му Филип пое обратно. Каква жалка фигурка представляваше сега той в това светло пролетно утро. Като мина отново покрай съборната църква, той не забеляза вече ни цветята, ни благоуханието на градината. Отпуснал глава, той крачеше бавно и уморено.

Пред входа на църквата се спря, като видя свещеника, който излизаше в този миг. Той беше малко, добродушно старче, и Филип го попита дали се е върнал отец Жозеф.

— Отец Жозеф! О, не! Той още не се е върнал, но ние го чакаме всеки ден — и като погледна с безразличие дрипавото момче, свещеникът отмина.

За миг лицето на Филип светна.

„Всеки ден, всеки ден! — помисли си той. — Може и днес да се случи! Ще поседна на стъпалата да чакам Лилибел, а през това време може да пристигне и отец Жозеф!“

Отец Жозеф не дойде, но след известно време се показа Лилибел, запъхтян и развълнуван.

— Тя не е умряла — викаше той още от далеч, — но никъде я няма. Една негърка ми каза, че се изселила още преди година и никой не знае къде. Тя мисли, че ма е заминала на село. Ходих на брега и научих, че един катер заминава довечера. Ще отида в село и ще се върна със същия катер. Тази жена ми даде няколко бисквити и парче баница. Донесох и на вас малко, яжте. И за мен има, ще си хапна на катера. А вие, мистър Филип, чакайте, докато дойда с моята ма.

Тази нощ старият служащ на архиепископския дом, като затваряше вратата на градината, видя малка жалка фигурка, свита в тревата, в ъгъла на градината, и спяща дълбоко, с вързопче в ръце.

„Някакво бедно, малко скитниче — помисли си слугата. — Нека си спи!“

И Филип остана да нощува в архиепископската градина.

Щом се съмна той се събуди, измъкна се от градината, слаб телесно, но силен духом. Сутринта реши да намери Деа. Той знаеше, че тя живее на улица Вилер, но никога не бе ходил у тях и не знаеше точно къде е къщата. Все пак се надяваше да я намери, като пита във всички къщи.

На пътя към улица Вилер, той се спря да разгледа старата градина на своята мамичка. Беше още рано и нямаше кой да види учудването на Филип, когато той видя как бе се изменило старото му гнездо. Мазилката на стените беше подновена и наново боядисана. Железните украшения на вратата блестяха като нови. Непокорната лоза не се прехвърляше през стените. Дърветата бяха грижливо подстригани, а пътеките и лехите отново разчистени. И точно срещу къщата на Тоанет се издигаше красива сграда, нова, цяла бяла, с високи колони, обширни веранди и хладни сенчести беседки.

Нима това е същата стара, изоставена градина? Да, ето същите бели, счупени решетки, обвити със зеленина, същите дъбове и магнолии, и розови храсти, покрити с рози. Но къде е неговата мамичка? Къде са Майорът и Певецът? Тях ги няма тук и тяхното място са заели чужди хора. Това вече не е неговият дом… С разбито сърце той се отдели от решетката и се затече през Урсулинската улица към улица Вилер.

Дълго скита той нагоре и надолу по улицата без никакъв резултат. Той не намери никого, който да е чул за скулптора на восъчни фигурки, но най-после, когато почти изгуби надежда да ги открие в една къща получи необходимите сведения.

— Да, те живееха в съседната къща — един художник с малката си дъщеря, но те заминаха. Някакъв чужденец дойде и ги отведе още отдавна. Казваха, че заминават за Франция.

Този беше най-неочакваният и най-жесток удар за Филип. Това не бе му идвало на ум, макар да беше напълно вероятно, че богатият чичо е отвел Деа със себе си.

Като се наведе към оградата, горчиво заплака. Той съвсем падна духом. Като взе вързопчето си, уморен и разбит, се отправи към църквата „Света Мария“, неговото последно и единствено убежище.

А в това време, докато Филип седеше пред входа на църквата, изморен и болен, и сякаш изоставен от всички на света, в Ню Йорк най-близките му роднини, не по-малко измъчени и отчаяни, предприемаха всичко, което позволяваха богатството и влиянието, и което диктуваше неспокойното, разкаяно сърце, за да намерят бездомното, измъчено момче.