Сесилия Джемисън
Филип и Деа (24)

XXIV. Радостна среща

Веднъж през януари мадам Айнсуърт, облечена в кожи от главата до краката, слезе долу, за да отиде на разходка. Като минаваше през залата, тя с учудване забеляза Филип край горящата камина. Той бе доближил креслото до самата решетка, и, облегнат назад, лежеше със затворени очи, скръстил ръце на гърдите си. Имаше нещо трогателно в безпомощната поза на момчето и в неговото бледно, изморено лице. Мадам Айнсуърт помисли, че спи, но той, щом чу стъпките й, скочи малко сконфузен.

— Какво е това, Филип? — ласкаво попита тя. — Студено ли ти е, че седиш до самия огън?

— Малко ме тресе, но не много — отговори момчето, като се мъчеше да се усмихне весело.

— Ти излиза ли днес? — попита тя, като го гледаше внимателно. Чак сега забеляза колко бе отслабнал.

— Не, не съм излизал още. Днес нямам урок, но по-късно ще изляза да се разходя.

— Не искаш ли да се повозиш? Облечи си коженото палто и шапката и ела с мен.

Не за първи път през тази зима мадам Айнсуърт излизаше с Филип. Откак мисис Ван Норкъм замина, нямаше кой да я придружава и тя вземаше понякога със себе си момчето. Мисис Ван Норкъм намираше, че за нейното здраве е по-добре да живее в чужбина и реши да се настани в Париж, където скоро след раждането на новия член на семейството заведе и Люсил с кученцето, гувернантката и Хелен. Мадам Айнсуърт би отишла с тях, но я задържаше малкия внук, който, разбира се, сега беше за нея по-важен от малката наследница.

Филип доста неохотно отиде за шубата си. Той не обичаше особено тези важни разходки. Паркът сега беше скучен. Дърветата стърчаха голи. На места имаше преспи сняг. Езерата бяха замръзнали, милите му птички бяха отлетели на юг, където и той на драго сърце би полетял с тях.

Когато минаваха по една алея, близо до вратата на парка, вниманието му бе привлечено от тълпа момчета, които бяха оградили едно жалко, окъсано негърче. То стоеше гърбом към Филип, яростно търкаше с юмруци очите си и ревеше с цял глас. Тук имаше бой, и очевидно малкият негър бе пострадал. Филип се обърна, за да погледне още веднъж момчетата. Изведнъж скочи от мястото си и завика:

— Това… това е Лилибел! Томас, спри да сляза! Това е Лилибел, момчетата го бият! Спри по-скоро, слизам!

Томас спря конете и Филип, без да каже нито дума, изскочи от каляската и се завтече към групата деца.

Старата лейди нищо не разбра, докато не видя, за свое учудване и ужас, че Филип се провира през тълпата и нанася удари наляво и надясно. Да, истински удари в защита на най-безобразното негърче, каквото бе виждала до сега.

— Карай по-скоро! — заповяда тя на коларя.

Когато момчетата видяха красивото, хубаво облечено момче, което излезе от каляската и затича към тях, те се разпръснаха на всички страни, оставяйки Филип с Лилибел всред тълпа любопитни зрители. Отначало негърчето не позна спасителя си, който го отрупа с въпроси:

— Откъде си дошъл? Как се отзова тук? Кога пристигна? С тебе ли е Селин?

Лилибел едва отговаряше, продължавайки да хленчи и да си търка очите:

— Вие ли сте, мистър Филип? Не ви познах! С това палто сте същински господар. О, и какви обувки имате! — Лилибел с възхищение разглеждаше стария си приятел, треперейки колкото от радост, толкова и от студ.

— Как си попаднал тук? — нетърпеливо повтори Филип. — Разкажи, как се отзова тук?

— Пристигнах с един голям параход. Ма ми се закани да ме бие, защото… защото… й похарчих парите. Аз само отидох на цирк и си купих сладки, а тя каза, че ще ме бие, докато падна на земята… Тогава избягах и се скрих в един голям параход, и… после бях болен, едва не умрях!… — Негърчето пак захълца, като си спомни всички ужаси на своето доброволно морско пътешествие.

— О, Лилибел, колко лошо си направил, че си избягал! — каза Филип. — Какво ще прави сега бедната Селин?

— Моята ма? Тя сигурно много се радва, че съм умрял. Тя мисли, че съм умрял, защото си оставих куртката и шапката на брега, за да помисли, че съм се удавил.

— Ах, Лилибел, колко е ужасно това! Много ми е мъчно, че си толкова лош! — извика Филип. — Но кога стана това? Отдавна ли? Разкажи ми!

— О, то беше много отдавна! Аз съм тук повече от година и през всичкото време ви търся.

— А как си живял през това време?

— Живеех ей там — Лилибел показа западната част на брега, — у една черна господарка, гостилничарка, но тя е ужасно зла! Тя ме наби, защото взех от пода една монета и не й я дадох… Аз я намерих, моя си беше. А тя ме наби и искаше да извика полиция. Тогава избягах от нея и все ходя да ви търся.

— Боже мой, колко си страдал, Лилибел! — извика Филип. — Но все пак, парите не са били твои, макар ти да си ги намерил!

— Не, мои са, мистър Филип, аз ги намерих, не съм ги откраднал!

Филип разбираше, че е безполезно да се мъчи да внуши на Лилибел понятие за разликата между свое и чуждо. Той със състрадание гледаше просяшките му дрипи и скъсаните обувки и каза:

— Добре, тръгвай с мен. Ще помоля мама да ти даде други дрехи. Но не плачи, ще се погрижа за тебе! Ела.

Филип нае кола, настани негърчето, скочи сам вътре и каза на коларя адреса.

След един час Филип, радостен и оживен, се втурна в стаята на мисис Айнсуърт, без дори да почука.

— О, мамо! — извика той. — Лилибел е тук!

— Кой е този Лилибел? — попита смаяна мисис Айнсуърт. Тя съвсем бе забравила името на смешното негърче, което донесе някога вещите на Филип.

— Мамо, не помниш ли Лилибел на Селин? — попита огорчен Филип.

— Ах, да, спомням си! Малкото черно момченце от Ню Орлиънс?

— Да, да, той същият! Тук е и няма с какво да се облече. Окъсан е и цял замръзнал. Намерих го на улицата. Избягал е от къщи и дошъл тук с параход. Скитал по улиците и все ме търсил… Момчетата бяха го нападнали, като видели, че е сам и няма кой да му помогне. Не е ли подло това, мамо, да бият безпомощен човек? Но когато ме видяха, се разбягаха като страхливци! Ако не бяха избягали, щях да им дам да разберат.

— О, Филип, нима ти би могъл да се биеш с улични хлапаци? — попита мисис Айнсуърт с отвращение.

— Да, мамо, бих се бил, ако видя, че обиждат някое дете, особено пък Лилибел! Но, мамо, може ли да му дам някой от моите костюми? Нали имам толкова много! Да помоля ли мистър Басет да му даде да хапне? Може ли да остане тук, мамо?

— Да остане тук, Филип? Не, това е невъзможно! Нямаме къде да го сложим, и дори да има място, трябва по-напред да искаме позволение от мадам Айнсуърт.

— Но той може да живее в конюшнята с Томас. Ако помоля Томас, той ще се съгласи.

Мисис Айнсуърт въздъхна, за да прикрие затруднението си.

— Право да ти кажа, миличък, не зная какво да ти отговоря, докато не поговоря с татко ти. Дай на момчето твоя черен костюм, който носеше миналата година, и можеш да кажеш на Басет да го нахрани. Колкото за това, дали може да остане тук, още не мога да ти отговоря. Засега, мисля, че може да се прибере в конюшнята.

Филип радостно отърча да търси костюма си, и много скоро Лилибел се превърна в чистичко, прилично момче. Томас се съгласи да го прибере при себе си, ако мадам Айнсуърт позволи.

Вечерта имаше шумна веселба в конюшнята. Филип отърча там веднага след вечеря и Басет видя, как той занесе кошница, покрита със салфетка.

Лилибел беше на върха на блаженството, и Филип беше напълно щастлив.