Тери Брукс
Елфите на Шанара (9)

ГЛАВА IX

Рен Омсфорд не можеше да си спомни време, когато силно да се е страхувала от каквото и да било. Това просто не бе в природата й. Дори когато бе малка и светът беше за нея все още нов и чужд и почти всичко в него беше или по-голямо и по-силно, или по-бързо и по-лошо от нея, тя изобщо не се страхуваше. Независимо от опасността, колкото и да бе неопределена, Рен бе сигурна, че винаги ще намери начин да се защити. Тази увереност й бе вродена и представляваше смес от желязна воля и самоувереност, които й даваха особена вътрешна сила през целия й живот. Когато порасна, особено след като отиде да живее със Скитниците и започна да я обучава Гарт, тя придоби необходимите умения и опит, които потвърждаваха, че нейната самоувереност винаги е била на място и че никога не бе превишавала способностите й.

Всичко това се бе променило, когато тръгна да търси елфите. Два пъти, откакто бе започнала търсенето, откриваше, че е неочаквано уплашена. Първият път беше, когато Шадуинът, преследвал ги през Западната земя, накрая се бе показал през първата нощ от запалването на сигналния огън, а тя бе открила за свой ужас, че е безсилна срещу него. Цялото й обучение и умение не й помогнаха с нищо. Трябваше да знае, че ще бъде така. Пар я бе предупредил, разказвайки й подробностите за своите собствени срещи с ужасните същества. Но кой знае защо Рен бе помислила, че при нея ще бъде различно или може би просто не бе мислила по този въпрос. Във всеки случай тя беше там, лишена от помощта на Гарт — Гарт, който тя вярваше, че е по-бърз и по-силен от всичко — лице срещу лице с нещо, което никаква увереност и способност не можеха да преодолеят. Рен щеше да умре тази нощ, ако не беше в състояние да призове на помощ магията на Елфовите камъни. Само магията беше в състояние да ги спаси и двамата.

Сега, когато следваше своя път заедно с другите от малката им група през мрака и мъглата на Мороуиндъл, когато пълзяха бавно напред в един кошмарен свят от сенки и чудовища, тя откриваше, че отново е уплашена. Опитваше се да намери рационално обяснение на това, да привежда доводи срещу него, но нищо не помагаше. Рен знаеше истината за тези неща, а истината беше същата, както и през онази нощ при развалините, когато се бе сблъскала с Шадуина. Увереността, умението, опитът и присъствието на нейния защитник Гарт, макар и чудесни в повечето случаи, бяха слаба подкрепа тук. Мороуиндъл бе един котел с непредсказуема магия и безсмислено зло и единственото притежавано от нея оръжие, което вероятно щеше да се окаже ефективно срещу злото, бяха Елфовите камъни. Единствено магията запазваше елфите живи между стените на Арборлон. Магия, обаче погрешно насочена, очевидно бе събудила злото, което ги обсаждаше. Магията бе променила завинаги острова и живеещите на него същества. Рен нямаше никакво основание да мисли, че ще може да оцелее твърде дълго на Мороуиндъл без да прибегне до своята собствена магия.

Но въпреки всичко използуването на Елфовите камъни я плашеше не по-малко от чудовищата, от които магията бе предназначена да я защищава. Тя се схващаше като момиче Скитник и през целия й живот бе учена да разчита само на собствените си умения и тренинг и да вярва, че няма нищо, което да не може да преодолее с тяхна помощ. Ето как я бе учил Гарт и на какво я беше научил животът й със Скитниците, но по-важно от всичко бе вярата й, че светът и съществата в него се управляват от определени закони на поведение. Научи ги и ще можеш да се бориш с всякакви трудности. Научи се да разчиташ следи, да разбираш навици, да познаваш слабите и силните места на другия и да използуваш своите сетива, за да откриеш какво има там — тези бяха спасителните правила. А магията? Какво представляваше магията? Тя бе невидима, една сила отвъд природните закони, едно неизвестно, което бе трудно да се разбере. Магията беше сила без забележими граници. Как би могъл да се довериш на такова нещо? Историята на нейното семейство, на десетте минали поколения от рода Омсфорд, подсказваше, че това би било погрешно. Какво само бе причинила магията на Уил, Брин и Джеър. Как можеше да е сигурна, ако е принудена да разчита на нещо толкова непредсказуемо? Нямаше ли да й навреди използуването на магията? Наистина, тя беше я призовала достатъчно лесно при сблъсъка й с Шадуина. Магията бе изтекла така плавно от Камъните, дошла бе почти без усилие и бе ударила точно в посоката на нейните мисли. Нямаше никакво усещане, че я насочва погрешно. Всъщност като че ли силата очакваше да бъде призована, като че ли й се подчиняваше напълно.

Рен потрепери, осъзнавайки какво означава това. Елфовите камъни й бяха поверени и тя вярваше, че един ден ще й бъдат нужни. Тяхната сила й се подчиняваше.

Рен решително отхвърли тази мисъл. Тя не искаше да притежава магията. Не й бе нужно. Искаше животът й да остане такъв, какъвто си беше, а не да се промени безвъзвратно, а щеше да стане така под влияние на силата, която надхвърляше представите й и нейните нужди.

Освен ако сега — сред склоновете на Килешан, обградена от демони, от магия и тъмни намерения сред един пейзаж от огън и мъгла, където можеше да се загуби втори път, ако не…

Рен отхвърли тази мисъл и се съсредоточи в бодливото тяло на Стреса, която си проправяше път в тъмнината. Сенки се носеха наоколо, мъглата се местеше и преобразуваше, покривайки островчета храсти и голи скали от застинала лава, сякаш бе субстанцията на някакъв калейдоскопичен свят, която не можеше да реши каква форма иска да приеме. Чуваха се мърморения, безплътни и от неопределена посока, ниски и заплашителни. Те се засилваха и отново отслабваха. Рен се движеше приведена ниско в мъглата, а един силен вътрешен глас й крещеше да изчезне, да се зарови в скалата, да стане невидима, да направи всичко, за да избяга. Тя пренебрегна този повик. Погледна назад към Гарт и успокоена го откри близо до себе си. В следващия миг обаче помисли, че това няма значение, че той не гарантира напълно сигурността й, както и каквото и да е друго.

Стреса замръзна на място. Нещо тичаше през мъглата към тях, стържейки с нокти по камъка. Те зачакаха. Фавн висеше в очакване на рамото, с проточена шия и наострени уши. Кафявите му очи я погледнаха за миг и после отново се отместиха.

В каква фаза е луната? — внезапно се запита Рен. Колко ли време бе минало, откакто Тайгър Тай ги беше оставил тук? Тя учудена установи, че не знае.

Стреса тръгна отново напред. Те се изкачиха на едно възвишение с пръснати тук и там осакатени храсти без листа и свиха надолу към едно дефиле. Мъгла се разливаше върху скалистия терен и те опипваха несигурно своя път. Навлажнените бодли на Стреса проблясваха, а въздухът бе станал студен. Имаше светлина, но бе трудно да се каже откъде идваше. Рен чу пращене като че ли нещо се разцепваше, последвано от съскането на пара и газове, които излизаха на воля. Някакъв писък се чу и изчезна. Мърморенията затихваха, после отново започваха. Рен забави дишането си. Толкова много неща се случваха, а тя нищо не можеше да види. Звуци идваха отвсякъде, но бяха неразбираеми. Нямаше никакви знаци за разчитане и никакви следи за следване. Имаше само безкраен пейзаж от скали, огън и мъгла. Фавн изцвърча тихо и настойчиво.

В същия момент Стреса внезапно спря. Бодлите й щръкнаха, а тромавото й тяло се сниши към земята. Рен се приведе и посегна към своя къс меч, сепвайки се от лекото докосване на Гарт. В мъглата отпред имаше нещо тъмно. Стреса отстъпи назад и потърси друг път. Но тук дефилето беше тясно и нямаше пространство за маневриране. Тя настръхна и се обърна рязко. Тъмното петно се очерта и започна да приема форма. Нещо на два крака вървеше към тях. Гарт се отдръпна настрана, мълчалив като сенките. Рен освободи меча от канията и притаи дъх.

Фигурата излезе от мъглата и забави ход. Това беше мъж, облечен изцяло в тесни дрехи със землист цвят. Дрехите бяха измачкани и износени, със следи от пепел и мръсотия и без никакви метални закопчалки или катарами. Ботушите от мека кожа, които завършваха точно над глезените му, бяха протрити и горната им част бе прегъната надолу. Самият мъж приличаше на дрехите си. Той бе среден на ръст, но изглеждаше по-висок, защото беше прекалено слаб. Продълговатото му лице с орлов нос и без брада беше небръснато, а тъмната му коса бе покрита в по-голямата си част от странна, наподобяваща чорап шапка. На пръв поглед той приличаше на нещо, което е било безнадеждно смачкано и избеляло, защото е било дълго време сгънато и захвърлено.

Не изглеждаше изненадан, че ги вижда. Нито уплашен. Без да каже нещо, той допря показалец до устните си, погледна за миг през рамо и после им посочи назад пътя, по който бяха дошли.

В продължение на една минута никой не се помръдна, все още не знаеха какво да правят. Тогава Рен видя това, което бе пропуснала преди. Под шапката и разрешената коса имаше островърхи уши и наклонени вежди. Този мъж беше елф.

След толкова много време, помисли Рен. След толкова много усилия. Чувство на облекчение премина през нея и в същото време тя усети някаква странна слабост, която не можеше да определи. Изглеждаше някак си странно да се срещне накрая лице в лице с един от тези, които толкова бе търсила. Тя стоеше като вкопана и гледаше втренчено, погълната от чувствата си. Той отново повтори жеста, малко по-настойчиво от преди. Беше по-стар, отколкото изглеждаше на пръв поглед, но бе така очукан, че Рен не бе в състояние да разбере каква част от негово остаряване бе естествено и каква — резултат от трудния живот.

Най-после тя дойде отново на себе си и привлече вниманието на Гарт като със знак му показа, че трябва да изпълнят молбата на елфа. Рен се извърна и тръгна обратно по пътя, по който бе дошла, последвана от останалите. Елфът мина на дузина крачки пред тях, една очевидно лесна задача за него, и ги подкани да го последват. Той ги преведе обратно през дефилето и ги изведе от него. Те пресякоха гола ивица застинала лава и накрая навлязоха в горичка осакатени дървета. Там той се приведе ниско, а те го наобиколиха в кръг.

Елфът се взря в Рен с проницателните си сиви очи.

— Коя сте вие? — попита шепнешком той.

— Рен Омсфорд — отвърна шепнешком Рен. Това са мои приятели: Гарт, Стреса и Фавн. — Тя посочи всеки един подред.

Елфът изглежда намери това забавно.

— Каква странна компания — каза той. — Как попаднахте тук, Рен?

Той имаше приятен глас, сипкав и износен като останалата част от него и уютно познат като стари обувки.

— Един Летящ ездач на име Тайгър Тай ни доведе тук, мен и Гарт, от сушата. Ние идваме, за да намерим елфите. — Рен направи пауза. А вие ми приличате на един от тях.

— Няма никакви елфи — отвърна с усмивка другият, при което бръчките му станаха по-дълбоки. — Всеки го знае. — Шегата го забавляваше. — Но ако настоявате, мога, предполагам, да призная, че съм един от тях. Аз съм Орин Страйът. Всички ме наричат Бухала. Може би се досещате защо?

— Вие ходите на лов през нощта?

— Мога да виждам в тъмното. Ето защо съм тук, навън, отвъд стените на града, където никой друг не би си направил труда да дойде. Аз съм очите на кралицата.

— Кралицата ли? — попита Рен, примигвайки от учудване.

Бухалът отхвърли въпроса с поклащане наглава.

— Вие сте изминала целия този път, за да намерите елфите, Рен Омсфорд? За какво? Защо се интересувате какво е станало с нас? — Около очите му се образуваха бръчки. — Имате голям късмет, че ви намерих. Имате късмет, всъщност, че дори още сте жива, Или може би греша. Виждам, че вие самата сте елф. — Усмивката изчезна. — Възможно ли е…?

Гласът на елфа колебливо заглъхна. В очите му имаше нещо, което Рен не можеше да различи. Липса на вяра, на надежда, на какво? Тя понечи да каже нещо, но Бухала, й направи знак да мълчи.

— Рен, аз ще ви заведа в града, но вашите приятели ще трябва да чакат тук — каза той. — Или поточно при реката, където е поне относително безопасно.

— Не — отвърна веднага Рен. — Моите приятели ще дойдат с мен.

— Не е възможно — обясни Бухала. Гласът му оставаше търпелив и вежлив. — Забранено ми е да водя в града който и да било друг освен елфи. Бих постъпил другояче, ако можех, но законът не може да бъде нарушен.

— Пхффт. Аз мога да чакам при — хгуулл реката — измърмори Стреса. — Във всеки случай изпълних обещанието си.

Рен не й обърна внимание. Продължаваше да гледа втренчено Бухала.

— Там не е безопасно — настоя тя.

— Никъде не е безопасно — отвърна тъжно другият. — Стреса и Фавн са свикнали да се грижат за себе си. И твоят приятел Гарт изглежда достатъчно способен на това. Ден или два, Рен — това ще бъде всичко. Дотогава ще успеете да убедите Съвета да ги пусне да влязат вътре. Или вие ще можете да напуснете и да се присъедините към тях.

Рен не знаеше за какъв Съвет говореше той, но макар че бе готова да отстъпи за Стреса и Фавн, нямаше намерение да изостави Гарт. Комбинираната котка и Дървесният пискун сигурно бяха в състояние да оцелеят и сами, но този остров беше така чужд и коварен за Гарт, както и за нея и тя бе решена да го вземе със себе си.

— Тук трябва да има още един… — започна Рен.

Внезапно се чу крясък и една вълна от създания с много крайници се появи от мъглата. Рен едва успя да вдигне поглед, когато те връхлетяха върху нея. Тя мерна за миг втурналия се в нощта Фавн, свиващото се на топка бодливо тяло на Стреса и Гарт, който се втурна, за да я защити и после полетя от удар във въздуха. Тя измъкна меча си навреме, за да съсече най-близкия нападател. Шурна кръв и създанието се строполи на земята. Навсякъде гъмжеше от тела, криви и черни, подскачащи наоколо, които се хвърляха да дерат и разкъсват телата на малката група. Бодлите на Стреса полетяха към едно от съществата и го отпратиха назад. Гарт отхвърли един звяр и влезе в бой до Рен. Двамата опряха гърбовете си и започнаха да се сражават с прииждащите пълчища. Тя не можеше да ги види ясно. Виждаше само части от уродливите им тела и блестящите им очи. Рен потърси Бухала, но никъде не можа да го открие.

После внезапно го видя да изниква от земята като някаква сянка и да посича двама от нападателите преди те да схванат какво става. В следващия миг той отново изчезна, за да се появи на друго място с две дълги ками в ръце, въпреки че Рен не си спомняше да е видяла преди някакви оръжия у него. Елфът беше като фантом, който се плъзгаше сред нападателите. Показваше се и отново изчезваше, преди някой от тях да успее да го улови с поглед.

Гарт атакуваше, отхвърляйки нападателите настрана с мощните си ръце. Демоните задържаха позицията си за момент, а после отстъпваха, за да се прегрупират. Викове се чуваха навсякъде в тъмнината.

Орин Страйът се материализира до Рен. Думите му бяха резки и настойчиви:

— Бързо. По този път. Всичките. Ще мислим за Съвета по-късно.

Той ги поведе през ивицата застинала лава и после отново в дефилето. Звуци от преследване идваха отвсякъде. Те тичаха, приведени ниско, през скалния басейн, като криволичеха между огромни скални блокове и минаваха по преки пътеки. Водеше ги Бухала — един фантом, който сякаш след всеки завой щеше да изчезне в нощта. Не бяха изминали голямо разстояние, когато нещо малко и рунтаво скочи върху рамото на Рен. Тя ахна и се наклони, опитвайки се да се освободи от него, но после се изправи, защото разбра, че това е Фавн, който се връщаше от някъде, където се бе скрил. Дървесният пискун се зарови в рамото й и тихо зацвърка. Секунди по-късно демоните отново ги настигнаха, излизайки още веднъж на тълпи от мъглата. Те префучаха покрай Стреса, която мигновено се сви на топка с насочени във всички посоки бодли, и се нахвърлиха върху хората. Гарт пое главния удар на атаката като стена, която отказва да се огъне, и започна да отхвърля съществата едно след друго. Рен се биеше до него, бърза и пъргава, а острието на късия меч проблясваше вляво и вдясно.

Сгушени в кожената торбичка на гърдите й, Елфовите камъни започнаха да парят.

Нападателите отново се оттеглиха, но този път не се отдалечиха много. Нощта и мъглата ги превърнаха в сенки, но техните викове бяха близки и тревожни, явно чакаха към тях да се присъединят и други. Елфът и спътниците му, събрани на куп, се биеха с всички сили, а оръжията им блестяха от влагата.

— Трябва да продължим да тичаме — настоя Бухала. — Вече не сме далеч.

Отдалечена на десетина фута, Стреса изсъска все така свита на кълбо:

— Сссспппх! Тичайте, ако трябва, но на мен ми омръзна! Пххффт! — Тя изви котешката си глава към Рен. — Аз ще чакам — рууулл — докато се върнеш, Рен. Ще бъда при реката. Не забравяй обещанието си!

После тя внезапно изчезна, като се стопи в тъмнината и се превърна в една от многото сенки наоколо.

Бухалът ги подкани с ръка. Рен и Гарт затичаха отново, като продължиха да следват кривата на дефилето. Навсякъде в мъглата около тях имаше движение, бързо и прикрито. Струи пара бликаха от земята през пукнатини в застиналата лава и воня на сяра изпълваше въздуха. Лавина от камъни се изпречи на пътя им и те побързаха да се изкатерят покрай нея. Отпред Арборлон светеше зад своята защитна стена — едно проблясване на сгради и кули сред горски дървета. В смесената светлина от магията на града и огъня на вулкана голите опустошени склонове на Килешан бяха осеяни с островчета храсти и дървета, които досега някак бяха избягнали първоначалното опустошение, но вече бяха обречени на бавно задушаване от горещината. Мъглата висеше върху пейзажа като парцалива завеса, а чудовищата, които се криеха в нея, се провираха през нейната пепелява неопределеност като досадни червеи в земята.

Пред тях се появи падина като продължение на дефилето, чиито извивки следваха. Бухала ги подканяше да побързат, когато демоните ги атакуваха отново. Този път ги нападнаха от двете страни, материализирайки се от мрака, сякаш изникнали от земята. Бухала беше проснат на земята, а Рен бе съборена в една смесица от нокти и зъби. Само Гарт остана прав, целият покрит с демони, които го деряха и драскаха, опитвайки се да го съборят. Рен яростно разрита демоните и се освободи. Фавн, бърз като мисълта, беше изчезнал отново в нощта. Мечът на Рен сечеше без да подбира. Той удари в нещо, задържа се за миг и после отхвръкна. Тя се изкатери нагоре, но беше смъкната обратно и блъсната в скалата. Почувствува как отзад в главата и врата й зейнаха рани. Болката предизвика-сълзи в очите й. Тя се освободи и се изправи на крака. Навсякъде обикаляха демони. Нощта и мъглата бяха погълнали Бухала. Гарт беше на земята, а демоните върху него — една гърчеща се маса от черни крайници. Рен викаше и се бореше да го достигне, но уродливи ръце я хващаха грубо и дърпаха назад. Елфовите камъни пареха гърдите й като огън. Притисната от тежестта на своите нападатели, Рен започна да пада. Тя разбираше инстинктивно, че този път нямаше да е в състояние да се изправи и че това бе края на всички тях. Някъде дълбоко в себе си Рен почувствува, че вика беззвучно.

Здравият разум избяга пред нуждата, а страхът отстъпи на яростта. Навсякъде около нея имаше тела. Дращеха я нокти и зъби, а върху кожата си усещаше зловонен дъх. Пръстите й бръкнаха под туниката и освободиха Камъните.

Те мигновено оживяха, излъчвайки светлина и огън. Магията експлодира през пролуките между пръстите на момичето Скитник, твърде нетърпелива и твърде своеволна, за да чака разтварянето на шепите й. Магията премина през въздуха като разпръснати във всички посоки ножове, разсичайки свирепите същества и превръщайки ги в пепел дори преди да заглъхнат викове те им. Изведнъж Рен отново се оказа свободна. Тя се изправи на крака, протегнала напред Елфовите камъни, огънят и светлината, изтичащи от нея, се съединиха с магията на камъните и се сляха напълно. Рен отметна назад глава, когато силата премина през нея — груба, дръзка и освежаваща. Чувстваше се преобразена, а страховете й, какво ще стане с нея при употребата на магията, се разсеяха и изчезнаха. Нямаше никакво значение коя и каква беше или как бе прекарала досега живота си. Магията беше всичко. Магията бе всичко, което имаше значение.

Рен насочи своята сила към масата тела върху Гарт и тя ги удари. Бяха унищожени за секунди. Някои издържаха на яростта на атаката няколко мига по-дълго, отколкото други, но накрая всички умряха. Гарт се изправи. Беше целият в кръв. Дрехите му висяха на парцали, мургавото му брадато лице беше сивопепеляво. В какво се взира той? — запита се Рен. Удивена бе от изражението на лицето му, когато използува силата на Камъните, за да разчисти наоколо. Бухала се появи отново от мъглата и върху набръчканото му лице също се четеше страхопочитание. И страх. Те, и двамата, бяха така уплашени…

Изведнъж Рен разбра. Затвори в юмрука си Камъните и магията изчезна. Напрежението я напусна, източено за миг, и на нея й се стори, че е съблечена гола и изложена на показ. Умората нахлу в нея. Почувствува се засрамена. Магията я беше примамила. Беше я завладяла и унищожила решението й да се противопостави на съблазънта да я използва. Погазила бе всички свои обещания, че няма да отстъпи и че няма да стане още една от рода Омсфорд, зависима от нея.

Но Рен се нуждаеше от нейната сила, нали? Нали магията й спаси живота. Не беше ли съхранила и другите? Не беше ли я пожелала и дори възхитила? Какво друго би могла да направи?

Гарт беше до нея, държейки я за рамената, като я подкрепяше. Тъмните му очи се взираха настойчиво в нейните. Тя кимна неопределено, че го усеща и че е добре. Но не беше добре. Бухала също беше чам.

— Рен, вие сте тази, която тя чака и която й беше обещана — каза той. — Вие наистина сте добре дошла. Сега елате бързо, преди жестоките същества да се прегрупират и атакуват отново. Побързайте!

Рен го последва безропотно и безмълвно. Тялото й беше някак чуждо и я носеше по пътя, докато тя го наблюдаваше сякаш отстрани. Горещината и изтощението й действуваха, но тя се чувствуваше независима от тях. Пейзажът се носеше като море от мъгла, през която плаваше странен боен ред от сенки. Дървета се издигаха към небето на групи, без листа и голи крехки стъбла, чакащи да рухнат. Отпред, блестейки като панорама зад удряни от дъжд прозорци, беше градът на елфите — едно бисерно съкровище, което премигваше с обещание и надежда.

Някаква лъжа, тази мисъл й хрумна внезапно, нелепо и беше изненадана от нейната интензивност. Всичко това е някаква лъжа.

После Бухала ги поведе през плетеница от храсти и по едно тясно дефиле, където сенките бяха така нагъсто, че бе невъзможно нещо да се види. Той клекна, разчисти купчина камъни и един капак се повдигна. Те бързо се мушнаха вътре. Въздухът беше горещ и задушен. Елфът се пресегна, издърпа капака обратно на мястото му и го залости. Тъмнината трая само кратко време, а после в тунела, който се простираше пред тях, проникна странната светлина на града. Бухала ги поведе по него, без да каже нищо, слаб и призрачен в полуздрача. Рен усети, че чувството за отделеност вече изчезва. Връщаше се отново към себе си, към тази, която беше. Тя знаеше какво се бе случило, какво бе направила, но не можеше да си позволи да мисли непрекъснато за него. Нямаше какво друго да прави, освен да продължи напред и да завърши пътешествието, което сама бе предприела по собствено желание. Градът Арборлон бе пред нея. Както и елфите, които бе тръгнала да търси. Ето върху какво трябваше да се съсредоточи.

Рен внезапно установи, че Фавн не беше се върнал при нея. Дървесният пискун беше останал отвън, бе избягал в жестокия пъкъл. Тя затвори очи за миг. Стреса също бе там, направила сама своя избор. Страхуваше се и за двамата, но с нищо не можеше да им помогне.

Изглежда вървяха през тунела безкрайно дълго, приведени ниско и без да разменят нито дума. Колкото отиваха по-напред, толкова повече просветляваше, докато накрая в скалата стана светло като ден. Светът отвъд изчезна напълно. Мъглата, горещината, пепелта и вонята — всичко бе изчезнало. Изведнъж скалата също изчезна, превръщайки се в черна и плодородна земя, която напомни на Рен за горите на Западната земя, за нейния дом. Тя вдишваше дълбоко миризмата й, учудена, че това е възможно. Магията, помисли си Рен, ме запази.

Тунелът свърши с ред каменни стъпала, които водеха нагоре до тежка, обкована с желязо порта в каменна стена. Когато достигнаха вратата, Бухала изведнъж се обърна с лице към тях.

— Рен — каза тихо той, — изслушайте ме. — Сивите му очи я гледаха напрегнато. — Зная, че съм чужденец за вас и вие нямате никаква особена причина да ми повярвате, каквото и да кажа. Но вие трябва да разчитате на мен поне този път. Когато говорите с кралицата, но само когато сте насаме с нея, трябва да й разкриете, че притежавате Елфовите камъни. Не казвайте на никой друг за тях преди това. Разбирате ли?

Рен кимна бавно.

— Защо ме молите за това, Орин Страйът? — попита тя.

Бухала тъжно се усмихна, а бръчките на изпитото му лице станаха още по-дълбоки.

— Защото, Рен, макар да искам да е иначе, но не всеки ще се зарадва на вашето идване — каза той.

После се обърна, почука рязко на вратата, почака и почука отново — три и после два пъти, три и после два пъти. Рен се вслушваше. От другата страна се чу шум. Тежките резета се освободиха и плъзнаха настрана. Вратата бавно се отвори и те прекрачиха прага.