Тери Брукс
Елфите на Шанара (29)

ГЛАВА XXIX

Достигането на сушата им отне останалата част от деня. Слънцето светеше слабо, с отблясъка на сребърна стопилка, на западния хоризонт, където бреговата линия най-сетне се очерта като назъбена черна стена на фона на настъпващата нощ. Мракът се спусна, а луната и звездите изгряха, докато те кацнаха върху скалата с широка площадка, гледаща към изоставеното Летящо крило. Телата им бяха схванати и уморени, а очите натежали за сън. Летните миризми на листа и земя ги облъхнаха от гората зад тях, когато се разположиха за спане.

— Пхфффттт! Започвам да харесвам тази ваша земя, Рен Елф — каза й Стреса точно преди Рен да заспи.

Призори потеглиха отново на път — на север по крайбрежието. Тайгър Тай бе яхнал Дух близо до лъскавата му глава, бе вперил поглед напред и не говореше с никого. Той бе хвърлил строг поглед на Рен, когато тя беше му казала къде иска да отиде и оттогава не бе я погледнал. Те се носеха с въздушните течения на запад през Ирибис, Скалистия хребет и към Саранданон. Теренът проблясваше под тях — зелени гори, черна земя, лазурно сини езера, сребърни реки и преливащи във всички цветове на дъгата поля с полски цветя. Светът отдолу изглеждаше безукорен и изваян. От тази височина не можеше да се забележи болестта, която Шадуините бяха донесли. Часовете се нижеха бавно, мързеливо един след друг, изпълнени със спомени за Ездачите на Рокове. Сърцето й се свиваше от копнеж по тези дни на съвършенство, безкрайно й се искаше те да продължават вечно, но същевременно съзнаваше, че утре ще бъде различно, че животът не даваше много надежди.

По пладне кацнаха в една ливада в южния край на Саранданон. Там ядоха плодове и сирене и пиха козе мляко, осигурено от Тайгър Тай. Между дърветата прелитаха птици, а дребни животни се шмугваха по клоните и в дупките. Фавн наблюдаваше всичко като че ли го виждаше за пръв път. Стреса душеше въздуха. Котешкото й лице се набръчкваше и потрепваше. Трис беше вече достатъчно добре, за да може да седи и стои без чужда помощ, макар все още да бе с превръзки и шини, а лицето му — покрито с белези и натъртвания. Той често се усмихваше на Рен, но погледът му оставаше тъжен и сдържан. Тайгър Тай продължаваше да бъде затворен в себе си. Рен знаеше, че той размишлява върху това, което й предстоеше. Искаше му се да попита, но се въздържаше. Тя откри, че Тайгър Тай е един твърде любопитен мъж.

След като се нахраниха, те продължиха своето пътешествие, спускайки се по долината към Рил Сонг. До средата на следобеда следваха коритото на реката на север, спускайки се бавно и непрекъснато към залеза. На здрачаване достигнаха Каролан. Скалната стена се издигаше съвсем отчетливо от източния бряг на реката към огромна, гола отвесна скала. Тя бе издадена навън от една защитна стена от внушителни дървета с твърда дървесина и даващи подслон канари, които се издигаха още по-високо. Стръмната скала бе отгоре камениста и гола — едно неравно парче земя, върху което растяха само изолирани островчета хилава трева.

Там бе мястото, където някога е бил построен Арборлон. Бяха изминали повече от сто години от преместването на града.

Тайгър Тай насочи Дух надолу и гигантският Рок се спусна плавно в средата на скалата. Ездачите слязоха един след друг. Застанали един до друг, Рен и Тайгър Тай мълчаливо отвързаха Стреса и я свалиха на земята. Те останаха известно време събрани на куп, взирайки се през пустата равнина в гористия тъмен изток и към отвесната страна на скалата на запад. Местността отвъд бе замъглена от сенки, а небесата бяха обагрени в пурпур и злато.

— Сссттт! Какво е това място? — попита неспокойно Стреса, оглеждайки неравната повърхност на скалата около себе си.

— Моят дом — отвърна разсеяно Рен, вглъбена някъде дълбоко в себе си.

— Дом! Ссспппх! — Комбинираната котка беше поразена.

— Какво ще правим тук, ако мога да попитам? — озъби се Тайгър Тай, неспособен повече да се сдържа.

— Това, което ме помоли духът на Аланон — отвърна Рен.

Тя се пресегна към хамута на Дух и освободи жезъла Рухк. Ореховата дръжка беше обезобразена и изцапана, а лъскавата някога повърхност — потъмняла и издраскана. Закрепен между зъбците в единия край, Лоденът светеше с мрачна упоритост на отслабващата светлина.

Рен постави Жезъла с долния му край върху земята и го хвана пред себе си с две ръце. Очите й бяха вперени в камъка, а мислите й пътуваха отново назад към Мороуиндъл, към безкрайно дългите дни на мъгли и мрак, на демони и Шадуини, на чудовищата и клопките и на породения от магията на елфите ужас. Островният свят се надигаше от спомените и я прибираше в себе си, един обезумял, обречен любовник, твърде опасен, за да бъде държан от когото и да е. Лицата на мъртвите дефилираха пред нея: Еленро Елеседил, на която бе предоставена грижата за елфите; Еоуен, която бе видяла твърде много от бъдещето; Орин Страйът, който беше неин приятел; Гавилан Елеседил, който можеше да й бъде близък; нейните защитници Корт и Дал и Гарт, който въплъщаваше всички тези неща. Рен ги приветства мълчаливо и почтително, обещавайки на всеки от тях, че ще се отблагодари за всички жертви, че тя ще оправдае даденото й доверие, каквото и да й струва това.

Рен затвори очи и изключи миналото, после ги отвори и се взря в лицата на тези, които бяха се събрали около нея. Усмивката й заприлича за момент на усмивката на нейната баба.

— Трис, Стреса, Тайгър Тай и ти, мъничък Фавн, сте сега най-добрите ми приятели и ако можете, аз бих желала да останете с мен, да бъдете с мен толкова дълго, колкото пожелаете. Аз няма да ви задържам, теб също, Трис. Няма по никакъв начин да ви задължавам. Моля ви вие свободно да решите.

Никой не проговори. Неувереност и леко смущение се четеше в техните очи. Фавн излезе бавно напред я задърпа тревожно за крака.

— Няма да те оставя, мъниче — каза тя и махна ръка на другите. — Елате с мен.

Те прекосиха Каролан — момичето, елфът, Летящият ездач, неговият Рок и двете същества от Мороуиндъл — оставяйки своите сенки в праха зад себе си.

Птича песен се разнесе от дърветата и стръмните скали, когато се стъмни, а Рил Сонг се пенеше непрекъснато отдолу. Когато достигнаха ръба на отвесния скален масив, Рен се обърна и се отдалечи на няколко крачки, така че другите да останат зад нея. Тя беше се обърнала назад към гората в другия край на скалния масив, назад към настъпващата нощ. Над дърветата започнаха да се появяват звезди, като ярки точици на фона на сгъстяващия се мрак. Ръцете й стиснаха по-здраво жезъла Рухк. Дни наред Рен бе очаквала този момент и сега, когато беше вече тук, тя откри, че не е нито неспокойна, нито въодушевена, а само уморена. Някога беше се питала дали ще бъде в състояние да събуди магията на Лодена, когато му дойде времето, какво щеше да реши, как щеше да се чувствува. Напразно съм се съмнявала, мислеше Рен. Тя не чувствуваше вече никакво колебание. Вероятно винаги е знаела, че ще може. Или въпросът бе намерил своя отговор някъде по пътя. Във всеки случай това вече нямаше значение. Рен беше вътрешно спокойна. Знаеше дори как действува магията, въпреки че нейната баба никога не беше й обяснявала. Дали защото не беше необходимо или защото обяснението бе инстинктивно? Рен не беше сигурна. Достатъчно беше, че тя трябваше да призове магията и че най-сетне бе решила да го стори.

Рен издишваше топлия въздух, сякаш рисуваше в слабата светлина и се вслушваше в биенето на сърцето си. После тя удари жезъла Рухк в земята, завъртайки го в ръцете си и забивайки го по този начин в почвата. Земна магия, беше й казала Еоуен. Цялата елфова магия беше земна и силата й се извличаше от земните недра. Каквото беше дошло оттам, трябваше непременно да бъде върнато.

Погледът на Рен беше взрян във фацетките на Лодена. Светът около нея стана тих и неподвижен.

Ръцете й разхлабиха хватката около Жезъла, а пръстите й докоснаха леко чворестото полирано дърво като с любовна милувка. Рен знаеше, че е достатъчно само да ги повика. Само да си помисли за това, нищо повече. Само да го пожелае и да отвори съзнанието си за факта на тяхното съществуване, за техния живот в затвореното пространство на Камъка. Не го премисляй, не се съмнявай в него. Призови ги. Върни ги обратно. Покани ги.

Да. Ще го направя.

Лоденът блесна ярко, като фонтан бяла светлина на фона на мрака. Тя изскочи напред като огън и после нарасна с ослепителна сила. Рен почувствува жезъла Рухк да трепери в ръцете й и да се загрява. Тя го стисна здраво. Рен присви очи срещу силната светлина и после ги сведе, за да останат в сянка. Светлината се издигна и започна да се разпростира. В нея имаше форма и движение. Изведнъж се появи вятър, който изглежда дойде от нищото. Той профуча над стръмния скален масив, помитайки светлината и понасяйки я през голото пространство към дърветата и скалите и после отново обратно, разпростирайки я открай докрай. Рен се опита да погледне назад към своите спътници, за да се увери, че са в безопасност, че магията не им е навредила, но изглежда не можеше да си обърне главата. Сега ръцете й бяха вкопчени здраво в жезъла Рухк и тя беше присъединена към него, обхваната от действието на магията и предадена изцяло на нея.

Светлината изпълни плоскостта на скалния масив. Тя се усилваше все повече и се издигаше, докато дърветата и ограждащите го скали не изчезнаха напълно и докато небето не бе обвито от нея и всичко не стана сребристобяло. Чу се пукане, разчупване на земя и скали и шум от разполагането на нещо тежко. През цепките на очите си тя можеше да види как силуетите в светлината нарастват и добиват форма на сгради и дървета, на шосета и алеи, как се появяват тревни площи и паркове. Арборлон се връщаше към живот. Рен наблюдаваше неговото материализиране, сякаш го виждаше през шибан от дъжд прозорец, мъглив и неясен. В неговия център, подобно на блестяща в мъглата арка от сребрист и червен цвят, беше Елкрис. Тя почувствува, че силата й започва да отслабва, че мощта на магията я изсмукваше от нея, за да я използва и установи, че с усилие се държи на крака. Бялата светлина се вихреше и въртеше като облаци пред буря, събирайки сила и накрая й се стори, че всичко около нея ще избухне с гръмотевичен рев. После светлината започна да отслабва. Тя намаляваше постепенно, преминавайки обратно в мрак като вода, която попива в пясък.

Всичко беше завършило, Рен знаеше това. В леката мъгла тя можеше да види Арборлон, можеше дори да различи хората, които стояха на групи по края на светлината, взирайки се да видят какво има отвъд нея. Рен бе изпълнила молбата на своята баба и на Аланон и всички чужди заръки, но не и това, което сама си бе поставила за задача. Защото изобщо не бе достатъчно просто да се възстановят елфите и техният град на Западната земя, да бъде пренесен на територията на Четирите земи родът им, завръщащ се от доброволно изгнание. Не и след всичко, станало на Мороуиндъл. Не и след като знаеше истината за Шадуините. Не и докато живееше с ужаса от вероятността магията отново да бъде използвана погрешно. Животът на елфите бяха й бе поверен и в друг смисъл: тя самата трябваше да ги възкреси.

Рен стисна здраво жезъла Рухк и изпрати остатъка от неговата магия в светлината, прегаряйки надолу в земята всичко, което бе останало от нея; всичко, което някога е съществувало. Тя я пресуши с една последна ярост, която изпрати с експлозии огъня в трепкащия въздух. Той профучаваше като мълнии, като низ от светкавици. Рен не спря, докато не го изразходва докрай. Тя изпразни Жезъла и Камъка, изгаряйки енергията, докато и последната частица от нея не проблесна и изчезна.

Мракът се върна. За миг в нощния въздух увисна лека мъгла, после се разпръсна на прашинки, които започнаха да се утаяват. Рен проследи тяхното движение и видя под краката си трева, каквато нямаше преди. Тя започна да усеща и аромата на дървета и цветя, на горяща смола, на готвена храна, на дърво и желязо и на живот. Рен погледна отвъд тъмната линия на жезъла Рухк към града, към завърналия се Арборлон и към осветените от лампи сгради, улици и алеи с дървета от двете страни, простиращи се надлъж и шир като тъмни ленти.

А пред нея стояха хилядите елфи, събрали се в края на града. Те се взираха с широко отворени очи и се чудеха. Елите Ловци стояха най-отпред с извадени оръжия. Рен се обърна към тях и видя, че погледите им са съсредоточени в нея и в Жезъла, който държеше. Тя забеляза мърморенето на невярващия на очите си Тайгър Тай, Трис, който идваше, за да застане до нея, Стреса и Фавн. Рен чувствуваше тяхната топлина по гърба си и по леките докосвания до нейната кожа.

Барсимон Оридио и Итън Шарт излязоха от тълпата и пристъпиха бавно напред. Те спряха, когато се доближиха на разстояние дузина фута. Изглежда никой от тях не беше в състояние да говори.

Рен престана да се обляга на жезъла Рухк и се изправи. Тя за първи път вдигна поглед към Лодена. Блясъкът на фацетките бе изчезнал в мрака. Магията беше се върнала в земята, а Лоденът бе се превърнал в обикновен камък.

Рен приближи жезъла Рухк до лицето си и видя, че той беше почернял, крехък и мъртъв. Тя го хвана здраво с двете си ръце, поднесе го към своето повдигнато коляно, счупи го на две и хвърли парчетата на земята.

— Елфите се завърнаха у дома — каза тя на двамата, които стояха пред нея, зинали от учудване — и ние никога вече няма да напуснем това място.

Трис мина покрай нея. Тялото му беше, все още в шини и превръзки, но очите му бяха изпълнени с гордост и твърда решителност. Той отиде до място, където всички можеха да го видят, застана близо до командира на Елфовата армия и до Първия министър и извика:

— Лична охрана!

Десетки хора се появиха мигновено, строявайки се в редици пред своя капитан. Из тълпата се разнесе мърморене. Долавяше се някакво очакване.

После Трис се обърна с лице към Рен, отпусна се бавно на едно коляно и постави дясната ръка върху сърцето си за поздрав. Зад него градските лампи премигваха като светулки в тъмнината.

— Рен Елеседил, Кралица на елфите! обяви той. — Личната охрана е строена и готова да ви служи!

Неговите елфи Ловци последваха до един своя предводител, коленичейки и повтаряйки думите в бърза последователност. Някои от тълпата сториха същото, после и други. Итън Шарт коленичи, а след моментно колебание към него се присъедини и Барсимон Оридио. Дали те сториха това, разбирайки истината или просто защото го стори Трис, Рен изобщо не можа да разбере. Тя остана неподвижна, докато пред нея не коленичи цялата нация на елфите, предадена на нейните грижи от Еленро. Рен беше намерила своя народ. Очите й се напълниха със сълзи, когато тя пристъпи напред, за да ги поздрави.

Друидският замък потрепери за последен път като тежък каменен гигант, който се размърдва в съня си и после отново притихва.

Коглин чакаше, подпрял се на масивното писалище със затворени очи и наведена глава, уверявайки се, че силата му се е върнала. Той се бе озовал отново в хранилището, където бяха затворени Друидските истории, намерил отново себе си след като бе търсил Уокър Бо и бе напуснал тялото си по древния друидски метод. Коглин беше намерил Уокър и беше го предупредил, но нямаше сили да остане при него. Беше вече твърде слаб и твърде стар — куп сковани и болящи кости. Цялата му сила беше изразходвана за това последно действие. Той зачака, но трусовете не се повториха.

Накрая Коглин се изправи, пусна ръцете си от масата, отвори очи и внимателно се огледа. Първо видя себе си — своите ръце, после своето тяло — придобило отново плът. Той долови своето дишане, потърка ръцете си една в друга и се опипа, за да се увери, че това, което вижда, е истинско. Прозрачността беше изчезнала и той отново беше от плът и кръв. Мърко беше се прилепил до него и притискаше така силно голямата си глава в неговото слабо като на плашило тяло, че заплашваше да събори стареца на земята. Пустинният котарак също бе станал реален. Той не представляваше вече смътен силует от сенки, не приличаше повече на призрак.

И стените на помещението бяха станали плътни и се виждаха ясно, цветовете се открояваха ярко, а ръбовете и повърхностите се очертаваха от материя и светлина. Коглин си пое дълбоко въздух. Уокър беше успял. Той бе възвърнал Паранор в света на хората.

Коглин излезе от малкото помещение през работния кабинет в коридорите на Замъка. Мърко пристъпваше след него. Слънчева светлина изпълваше коридорите, нахлувайки през високите прозорци, а във въздуха танцуваха прашинки. Старецът зърна бели облаци на фона на синьото небе. Миризми на дървета и треви се носеха в летния въздух. Беше се върнал. Жив. Коглин започна да търси Уокър по коридорите на Замъка. Стъпките му шумоляха тихо по камъка. Отпред той можеше да чуе слабия шум от нещо, надигащо се от недрата на замъка, някакъв тътнеж, някакво пухтене като… И после разбра. Това беше огънят, който подхранваше замъка от сърцето на земята, огънят, който е бил студен и мъртъв през цялото време, а сега, след завръщането на Паранор, отново бе оживял. Коглин пое по коридора, който водеше към шахтата под Замъка. Нещо се движеше в сенките отпред.

Коглин забави ход и спря. Мърко се сниши и изръмжа. От тъмнината се материализира една фигура. Тя, цялата черна и неясна, идваше от място, където слънчевата светлина не можеше да стигне. Фигурата се приближи и светлината започна да я очертава. Тя беше на някакъв мъж, закачулен и облечен в монашеско расо. Той беше висок и слаб на фона на мрака и се движеше бавно, но целенасочено.

— Уокър? — попита Коглин.

Другият не отговори. Когато се приближи на дузина, фута, той спря. Ръмженето на Мърко замря до тежко дишане. Мъжът вдигна ръка и дръпна назад качулката.

— Кажи ми какво виждаш? — попита Уокър Бо.

Коглин се взря в него. Това беше Уокър и все пак не беше той. Чертите на лицето му бяха същите, но той беше някак си по-едър и въпреки бялата си кожа изглеждаше черен като мокра пепел, а хвърляната от него сянка бе толкова тъмна, сякаш поглъщаше всяка приближаваща се светлина. Тялото му дори под дрехите изглеждаше като покрито с броня. Дясната му ръка продължаваше да липсва, а в лявата държеше Черния камък на елфите.

— Кажи ми — помоли го отново Уокър.

Коглин се взря в очите му. Те бяха унили, студени и бездънни, и той имаше чувството, че гледат право през него.

— Аз виждам Аланон — отвърна стареца.

Една тръпка премина по тялото на Уокър и изчезна.

— Той вече е част от мен, Коглин. Ето кого бе оставил той да пази замъка, когато го е изнесъл от Четирите земи; ето кой ме чакаше в мъглата. Те бяха всички там, всичките друиди — Галафил, Бремен, Аланон, всичките. Ето как те предават своето знание един на друг — като присъединяват духа към плътта. Бремен го е носил цялото, когато е останал последен от друидите. Той го е предал на Аланон, който на свой ред го предаде на мен. — Очите му светеха. В тях имаше пламъчета, неразбираеми за Коглин. — На мен! — извика изведнъж Уокър Бо. — Предадоха ми своите учения, наука, история, лудост. — всичко това, на което аз не вярвах и избягвах толкова дълго време. Аланон го даде всичкото на мен!

Уокър трепереше и Коглин изведнъж се уплаши. Този мъж, който познаваше така добре, негов ученик и понякога негов приятел, беше станал вече друг, един човек, който беше преобразен така из основи, както денят сменя ноща.

Уокър стисна по-силно Черния камък на елфите и го повдигна пред него.

— Работата е свършена, старче, и нищо не може да бъде отменено. Аланон възвърна своя друид и своя замък обратно в света на хората. Даденото ми от него поръчение е изпълнено. А той вложи душата си в мен. — Ръката му се сниши като натискаща върху земята тежест. — Той смята да преобразува друидите чрез мен. Наследството на Брин Омсфорд. Той ми предава своята сила, наука, разум, история. Дава ми дори своето лице. Погледни ме и ще го видиш. — Тъмните му очи се взираха в далечината. — Аз обаче си имам своя собствена сила, с която съм се сдобил, преживявайки подготвените ми от него ритуали и ужаса да разбера какво означава да станеш друид. Аз не бях преобразуван напълно дори в това отношение. — Уокър погледна втренчено Коглин, после пристъпи напред и постави ръка върху слабите му рамена. — Ти и аз, Коглин — прошепна той. — Миналото и бъдещето. Ние сме всичко, което е останало от друидите. Интересното е да се види, дали ще можем да бъдем по-различни от тях.

Той бавно обърна стареца и те тръгнаха заедно обратно по коридора. Мърко погледна за миг след тях, подуши пода, където бе стоял преди малко Уокър Бо, сякаш се опитваше да идентифицира миризмата и после предпазливо ги последва.