Тери Брукс
Елфите на Шанара (1)

ГЛАВА I

Огън.

Той пращеше в газовите лампи, които висяха далечни и самотни зад прозорците и при входовете на хорските домове. Цвъртеше и съскаше, когато ближеше насмолените факли, поставени на вилки по кръстовища и порти. Той просветваше в пролуките между листатите клони на древните дъбове и сегуа от стъклените фенери, които очертаваха тесните улички. Пламъците, разпръснати в късчета мигаща светлина, приличаха на малки същества, които нощта заплашваше да намери и погълне.

Като нас, помисли си тя.

Като елфите.

Погледът й се насочи отвъд сградите и стените на града към мястото, където димеше Килешан.

Огън.

Той се червенееше от нащърбеното гърло на вулкана, а светлината от стопеното му сърце се отразяваше от облаците вулканична пепел, които висяха на купове в пустото небе. Килешан се извисяваше над тях, огромен и необуздан, като природен феномен, на който никаква елфова магия не можеше да противостои. Вече седмици наред кънтеше бученето от недрата на земята. Една сила, недоволна и упорита, нарастваше там и накрая щеше да се устреми към свободата.

Засега лавата ровеше и си пробиваше път през цепнатините и пукнатините в неговите стени и се спускаше към водите на океана на дълги виещи се ленти, които изгаряха джунглата и живеещите в нея създания. Тя знаеше, че един ден, твърде скоро, това странично изливане няма да бъде достатъчно и Килешан ще изригне в един голям пожар, който ще ги унищожи всичките.

Ако дотогава остане някой от тях.

Стоеше накрая на Градините на Живота, близо до мястото, където растеше Елкрис. Древното дърво се издигаше към небето, сякаш се бореше да проникне през облаците и да вдиша по-чистия въздух, който лежеше отгоре. Сребърни клони проблясваха слабо в светлината на фенерите и факлите, а червени листа отразяваха по-тъмното сияние на вулкана. Пръснати огньове танцуваха в странни шарки през пролуките между дърветата, сякаш се опитваха да образуват картина. Тя наблюдаваше как образите се появяват и изчезват, като огледало на нейните мисли и тъгата, която чувстваше, заплашваше да я завладее напълно.

Какво трябва да направя? мислеше отчаяно тя. Мога ли още да избирам?

Знаеше, че няма никакъв друг избор, освен да чака.

Тя беше Еленро Елеседил, Кралица на елфите и всичко, което можеше да направи, беше да чака.

Кралицата стисна здраво жезъла Рухк и намръщено погледна небето. Тази нощ нямаше нито луна, нито звезди. От седмици наред те рядко се появяваха. Имаше само мъгла, дебела и непроницаема, едно наметало, чакащо да се спусне, за да покрие техните тела, да ги обгърне и ги погълне навеки.

Тя стоеше неподвижно, а един горещ ветрец я облъхваше и надипляше фината тъкан на нейната дреха. Кралицата беше висока, с кокалесто тяло и с дълги крайници. Скулите на лицето й бяха изпъкнали, оформяйки черти, които мигновено можеха да бъдат разпознати. Скулите й бяха високи, челото широко, а брадичката под широката й уста с тънки устни — ъгловата и гладка. Кожата на лицето й беше опъната и то изглеждаше като изваяно. Светлоруса коса падаше до рамената й на гъсти непокорни къдрици. Очите й имаха странен пронизващо син цвят и винаги изглеждаше, че виждат неща, невидими за други те. Тя беше петдесетгодишна, но изглеждаше много по-млада. Когато се усмихнеше, което се случваше често, тя почти без усилие караше и другите да се засмеят.

Сега обаче не се усмихваше. Беше късно, далеч след полунощ и умората я спъваше като верига. Не можеше да заспи и беше излязла на разходка в Градината, за да се вслуша в нощта, за да бъде сама с мислите си и да намери малко спокойствие. Спокойствието обаче се изплъзваше, мислите й бяха малки демони, които й се присмиваха и я дразнеха, а нощта беше един голям гладен черен облак, чакащ търпеливо момента, в който най-после щеше да унищожи крехката искрица на техния живот.

Отново огън. Огън, даващ живот и огън, който унищожава живота. Образът му й шепнеше коварно. Тя рязко се обърна и тръгна през Градините. Корт вървеше след нея, мълчалив, и невидим. Ако си направеше труда да го потърси с поглед, нямаше да го открие. Тя можеше да си го представи — дребен набит младеж, отличаващ се с невероятна бързина и сила. Той беше от Личната охрана. Тези защитници на елфовите владетели бяха оръжията, които ги бранеха и даваха живота си, за да запазят техния. Корт беше нейна сянка, като се редуваше с Дал. Единият или другият беше винаги там, грижеше се за нейната безопасност. Докато се движеше по алеята, мислите й се плъзгаха бързо една след друга. Тя усещаше грапавината на терена през тънката тъкан на чехлите си. Арборлон, градът на елфите, нейният дом, беше пренесен от Западната земя преди повече от сто години, тук, при този…

Тя остави мисълта си незавършена. Липсваха й заключителните думи.

Магията на елфите, призована отново от приказното време, закриляше града, но беше започнала вече да отслабва. Ароматът на цветята в Градината беше приглушаван от острата миризма на вулканичните газове от Килешан, проникващи тук-таме през външната бариера на Кийл. Нощните птици пееха тихо от дърветата, но дори тук техните песни бяха конкурирани от гърлените звуци на тъмните създания, които се спотайваха отвъд градските стени в джунглите и блатата и чакайки, напираха срещу Кийл. Чудовищата.

Алеята, която тя следваше, свършваше в най-северната част на Градината върху един нос, от чиято височина се виждаше нейният дом. Прозорците на двореца бяха тъмни. Хората вътре спяха. Всички, освен нея. Отвъд лежеше градът — домове и магазини, сгушени зад защитната преграда на Кийл като уплашени животни, свили се в своите колиби. Нищо не се помръдваше, като че ли бяха парализирани от страх да не би движението да ги издаде. Тя поклати тъжно глава. Арборлон беше един остров, обграден от врагове. Отвъд, на изток, над града се издигаше Килешан. Той представляваше една огромна назъбена планина, образувана от скали от лава при изригванията през вековете. Вулканът дремеше само допреди няколко години, но сега беше жив и неспокоен. На север и на юг растеше джунглата, Гъста и непроходима, тя се простираше като зелена плетеница чак до бреговете на океана. На запад, под склоновете, върху които беше разположен Арборлон, лежеше Роуен, а отвъд нея беше стената на Черния корниз. Всичко това не принадлежеше на елфите. Някога, преди идването на Човека, целият свят беше техен. Някога нямаше място, недостъпно за тях. Дори по времето на друида Аланон, само преди триста години, цялата Западна земя беше тяхна. Сега териториите им бяха сведени до това малко пространство, обградено от всички страни. Те бяха затворени между стените на своята отслабваща магия. Всички, които бяха останали, бяха уловени в тази клопка.

Тя се взря в тъмнината отвъд Кийл, представяйки си какво дебне там. Мигновено си помисли за иронията на техния жребий — елфите бяха станали жертва на своята собствена магия, и мъдрост, на погрешно осъществените планове и на опасностите, които бяха пренебрегнали. Как можеха да бъдат толкова глупави? Долу, далеч от мястото, където стоеше, близо до края на Кийл, където той подпираше втвърдената лава на някой по-дълъг поток, внезапно се появи светлина — една огнена струя, последвана от бърза ярка експлозия и крясък. Чуха се кратки викове и после настъпи тишина. Още един опит за пробиване на стената и още една смърт. Сега, когато съществата ставаха все по-дръзки и магията продължаваше да отслабва, това се случваше вече всяка нощ. Тя погледна назад към мястото, където върхарите на Елкрис се издигаха над дърветата в Градината и приличаха на жив навес. Дървото беше защитавало; елфите толкова дълго време и от толкова много неща. То се обновяваше и възстановяваше. Беше му дадено спокойствие. Но не можеше вече да ги защитава и да ги предпазва от новата заплаха. Безсилно бе срещу тях самите.

Тя стисна предизвикателно жезъла Рухк и почувствува магията да избликва отвътре, стопляйки дланта и пръстите й. Жезълът беше дебел, чворест и полиран до блясък. Той беше издялан от черно орехово дърво и пропит с магията на нейните хора. Към върха му беше закрепен Лодена — бял блясък сред мрака на нощта. Тя можеше да види отражението си в неговите стенички. Можеше да почувствува влиянието му. Жезълът Рухк беше давал сила на владетелите на Арборлон повече от едно столетие. Но Жезълът не можеше да защитава и елфите.

— Корт — повика го тихо тя.

Личната охрана се материализира до нея.

— Остани за малко с мен — каза тя.

Те стояха без да говорят и гледаха към града. Чувствуваше се невъобразимо самотна. Нейните хора бяха заплашени от унищожение. Трябваше да направи нещо, каквото и да било. Ами ако сънищата не показваха вярно? Какво щеше да стане, ако виденията на Еоуен Сирайс бяха погрешни? Това, разбира се, никога не беше се случвало, но залогът беше толкова голям! Тя гневно присви устни. Трябваше да вярва. Беше необходимо тя да вярва. Виденията щяха да станат реалност. Момичето, кръв от нейната кръв, щеше да се появи при тях според предсказанието. Момичето щеше да дойде. Но щеше ли дори то да бъде достатъчно? Тя отхвърли този въпрос. Не можеше да си го позволи. Не можеше да се отдаде на отчаянието си.

Обърна се рязко и тръгна обратно през Градината по водещата надолу алея. Корт остана известно време с нея и после изчезна в сенките. Тя не забеляза кога си е отишъл. Мислите й бяха заети с бъдещето, с предсказанията на Еоуен и със съдбата на хората-елфи. Беше убедена, че нейният народ ще оцелее. Тя щеше да чака момичето докато може, докато магията държи на разстояние враговете им. Тя щеше да се моли виденията на Еоуен да се сбъднат.

Тя беше Еленро Елеседил, Кралица на елфите, и щеше да направи каквото трябва.

Огън.

Гореше вътре като в кладенец.

Обвита в бронята на своите убеждения, тя излезе от Градината на Живота в малките часове на ранното утро, за да поспи.