Тери Брукс
Елфите на Шанара (8)

ГЛАВА VIII

Гонитбата започна бавно, набирайки скорост при спускането в долината, Рен, Гарт и комбинираната котка бяха отначало сами, търсени, но още неоткрити, а техните преследвачи бяха само пръснати шумове, все още далечни и неопределени. Плъзгаха се напред бързо и внимателно, без паника или уплаха. Пейзажът около тях беше призрачен — ту гол и пуст, там където черна лава бе заровила шумата пещ своя лъскав скален килим, ту пищен, при акациевите дървета и буйната трева, при които се бореха с пустошта, за да възстановят отнетото. Мъглата висеше над всичко като огромно, свободно падащо покривало, което се въртеше и преместваше, създавайки илюзията, че всичко докоснато от него е живо. Над главите им се виждаше част от мъгливото стоманено сиво небе.

Стреса избра един криволичещ обиколен маршрут, като ги поведе първо в една посока, а после в друга. Нейното гъсто, покрито с бодли тяло се клатушкаше и подскачаше така, сякаш всеки момент можеше да се преметне. Тя не отдаваше предпочитание нито на откритото пространство със скали от застинала лава, нито на обраслата с храсталаци гора, маневрирайки безпристрастно между тях. Но не можеше да се разбере дали избира своя път по интуиция или от опит. Рен чуваше нейното тежко дишане — гърлен звук, преминаващ в съскане, когато пресичаше нещо, което не харесваше. Веднъж или два пъти хвърли поглед към тях, сякаш за да се увери, че все още са там, Тя не говореше и те също мълчаха.

Можеше да бъдат открити само по случайност. Те излязоха на откритата скална ивица, където съществото се беше спотаило в очакване. То изникна почти непосредствено пред тях, като че ли изпод земята, съскайки и пищейки. Приличаше на птица с голяма закривена човка и нокти по върховете на крилата. Ноктите му се спуснаха, за да се забият в Стреса, но задницата на комбинираната котка се сви и мигновено разпусна и една вихрушка от остри като бръснач бодли се забиха в нападателя. Съществото изпищя от болка и се строполи назад с разкъсвания по лицето си.

— Сссттт! Бързо! — извика рязко комбинираната Котка и се втурна да бяга.

Те бягаха бързо, а виковете на техния нападател се чуваха все по-слабо зад тях. Но сега други същества се бяха вдигнали на крак и се приближаваха. Звуците идеха отвсякъде — ръмжене, зъбене и пухтене. Гарт извади своя къс меч. Плъзнаха се надолу в едно плитко дефиле и нещо изскочи от храстите. Рен се сви, когато нещото прелетя и видя блясъка от меча на Гарт, който разсече въздуха. Нещото падна настрана и остана неподвижно. Излязоха от дефилето при нова ивица скали от застинала лава и изтичаха към група дървета. Вихрушка от малки четирикраки същества, приличащи на глигани, се отделиха от укритието си и ги атакуваха. Стреса се сви и разтресе и дъжд от бодли полетя към нападателите. Писъци изпълниха въздуха, а предните крака със закривени нокти се забиха в земята. Стреса ги заобиколи с изправени като копия бодли. Едно или две от съществата се опитаха да се изправят, но Гарт ги ритна настрана. После навлязоха между дърветата, като си пробиваха път през влажна трева и увивни растения и усещаха пляскането на мокрите листа върху лицата и ръцете си. Дано имаме само още няколко минути, помисли Рен, когато едно навито на кълбо тяло се спусна от дърветата, обви се около Гарт и го вдигна нагоре. Тя се обърна рязко, с изваден меч и зърна частица от грамадния мъж преди той да изчезне от погледа й, полуносен, полувлачен, борейки се с всичка сила да се освободи.

— Гарт! — извика Рен и мигновено тръгна след него.

Бе направила само дузина крачки, когато Стреса я блъсна отзад, повали я на земята и извика:

— Лягай, момиче! Ссстт! Не ставай!

Рен чу съскащ звук като от дузина змии и после звук от раздиране, когато листакът над нея се раздели на две. Стреса си проби път напред и застана до нея.

— Това беше глупаво! — изфуча грубо тя. — Погледни. Пхффттт! Виждаш ли, че за малко не стана плячка?

Рен погледна и видя един странно оформен храст, който беше бодлив колкото комбинираната котка, а бодлите му сочеха във всички посоки. Докато тя се взираше, невярвайки на очите си, листата се надиплиха около бодлите, за дати скрият и храстът придоби отново безобиден вид.

— Хсссст! Това е Стреломет! — прошепна Стреса. — Отровен! Ако го докоснеш или обезпокоиш по какъвто и да е начин, той ще хвърли своите стрели! Убодат ли те — край!

Комбинираната котка я фиксираше със своите ясни очи. Рен не можеше вече да вижда или чува Гарт. Гняв и чувство на безсилие я изпълниха. Къде беше той? Какво му се случи? Тя трябваше да го намери! Трябваше да…

В този момент Стреса се надигна и тръгна отново напред, а заедно с нея и Рен. Те си запробиваха с мъка път през гъстия листак, като се оглеждаха в мъглата и се вслушваха. Внезапно Рен отново чу шум от борба и за миг нещо пред тях се размърда. Настръхнала, Стреса тръгна тромаво напред. Рен беше на една крачка зад нея. Нещо изпищя от болка и се метна настрана. Гарт се появи за момент и после отново изчезна от погледите им.

— Гарт! — извика Рен и се хвърли безразсъдно напред.

Огромният Скитник лежеше проснат. Беше издраскан и натъртен, но иначе здрав. С каквото и да се беше сражавал, то очевидно се бе уморило от борбата. Гарт позволи на момичето да го прегърне за миг, после нежно се освободи и се изправи на крака.

Стреса ги поведе отново между дърветата, през гъстите храсти и край скалите от застинала лава. Група мълчаливи и безформени сенки мина над главите им и изчезна. Шумовете от преследване продължаваха да се засилват около тях, груби и обезпокоителни. С бърз ход вървяха по някаква равнина към една височина, която бе потънала в мъглата. Стреса ги преведе бързо по един улей към коритото на пресъхнал поток.

Нов ужас, движещ се тромаво, се показа от мъглата едно създание, което смътно приличаше на човек, но с множество крайници и лице, състоящо се сякаш само от челюсти и зъби. Стреса се сви на топка, а бодлите щръкнаха във всички посоки. Чудовището атакува без да се бави. Рен измъкна за отбрана своя меч и отскочи настрана, като се изплъзна от хватката на нетърпеливите пръсти. Гарт остана твърдо на мястото си и остави съществото да се приближи към него. После започна да му нанася толкова бързи удари, че Рен едва успяваше да следи движенията на меча му. От звяра рукна кръв, но това твърде малко го забави. Огромният Скитник отскочи назад и встрани и после отново се втурна срещу него. Рен атакува отзад, но една огромна ръка се завъртя и я прати във въздуха. Продължавайки да стиска своя меч, тя стана и видя създанието почти върху себе си. Гарт профуча бързо под него, грабна я и я издърпа. Те отново затичаха много бързо по лъщящата черна скала. Острите камъчета скърцаха под ботушите им. Гарт забави хода си без да спира и я пусна долу. Щом краката й докоснаха земята, тя мигновено започна да тича заедно р него. Рен виждаше Стреса напред, някак си отново поела водачеството и чуваше ръмженето и пръхтенето на съществото отзад.

После нещо експлодира от сенките вляво от нея и я удари. Болка премина по рамото й и тя видя кърваво петно върху ръкава си. Там имаше разкъсване от зъби и нокти. Тя изпищя и блъсна вкопчилото се в нея нещо, каквото и да беше то. Беше твърде близо, за да може да използува меча си. Гарт изскочи изневиделица, сграбчи нападателя с голи ръце и го откъсна от нея. Тя видя грозното му изкривено лице и криво тяло, когато то падна. С вик се хвърли към него с меча си и го насече на парчета.

— Грррллл! — Стреса беше до тях. — Трябва да се скрием! Сссттт! Твърде много са!

Отзад, твърде близо до тях, преследващото ги чудовище нададе триумфиращ рев. Те избягаха отново от него, скривайки се в мъглата, през плетеницата от сенки и полусенки, като се препъваха и лавираха по своя път напряко по скалата. Раната на Рен кървеше силно. Тя виждаше кръв и по Гарт, но не бе сигурна дали беше негова или нейна. Устата й бе пресъхнала, а гърдите й изгаряха щом си поемеше въздух. Силите започваха да я напускат.

Изкачиха се на върха на едно възвишение и изведнъж Стреса, която продължаваше да води, изчезна внезапно от погледите им. Бързайки към мястото, където бе паднала, те я откриха просната непохватно на дъното на една недълбока падина.

— Бързо тук! Това място е удобно за скривалище! — извика тя като фучеше и съскаше, докато се изправяше на краката си.

С мъка се свлякоха надолу и проследиха погледа й. Под една козирка в скалата имаше пукнатина, която извиваше неизвестно накъде.

— Сссстттппп! Бързо вътре! Хайде, мястото е достатъчно безопасно! — — подкани ги комбинираната Котка, Когато те не реагираха, тя се втурна заканително към тях. — Скрийте се! Аз ще отпратя създанието и ще се върна за вас! Хррггглл! Хайде! Веднага!

Стреса се обърна рязко и изчезна. Гарт се поколеба само за миг и после се пъхна в пукнатината. Рен беше на крачка зад него. Те протегнаха ръце, щом тъмнината ги обгърна, и тръгнаха пипнешком напред. Пукнатината се заспуска надолу в лавата. Когато влязоха достатъчно навътре, така че едва виждаха светлината отвън, те се свиха ниско долу и зачакаха.

Секунди по-късно чуха издаваните от техния преследвач звуци. Чудовището се приближи без да забавя хода си и тромаво отмина. Шумът заглъхна. Рен посегна към Гарт и стисна рамото му. Очите й бяха започнали да привикват с тъмнината и тя едва-едва го различи. Рен пъхна късия меч в канията, свали коженото си яке и откъсна ръкава на туниката. Можа да види спускащите се по ръката й тъмни, кървави следи от ноктите. Почисти раните с лечебен мехлем и ги превърза с последното шалче, което носеше. След известно време щипането изчезна, преминавайки в тъпа, пулсираща болка. После седна уморена и се заслуша в собственото си дишане, което се смесваше в тишината с дишането на Гарт.

Времето минаваше неусетно. Стреса не се връщаше. Рен затвори очи и остави мислите си да се носят.

Колко ли далеч са сега от реката? — запита се тя. Роуен лежеше между тях и Арборлон и щом веднъж я преминеха, щяха да стигнат, до елфите. Мигновено осъзна какво означава това. Едва сега й бе останало време да осъзнае факта, че елфите съществуват, че те не са просто слух или легенда, а истински и живи, и че въпреки всички препятствия ги беше открила. Или поне — почти открила. Още ден или най-много два… Рен отвори отново очи и точно тогава видя съществото.

Отначало помисли, че има грешка, че сенките й погаждат номер. Но бе достатъчно светло, за да повярва на очите си. Съществото се беше свило неподвижно върху една скална лавица на няколко фута зад Гарт. Беше малко. Високо е едва десетина инча, предположи тя, макар че бе трудно да се определи точно заради начина, по който то се беше сгушило. Имаше големи кръгли очи, които съсредоточено се взираха, и огромни островърхи уши, стърчащи върху мъничка глава с лисича муцунка. Тялото му беше вретеновидно и на пръв поглед смътно напомняше на паяк. Приликата беше толкова голяма, че Рен трябваше да потисне едно моментно отвращение, когато си припомни за срещата с Уистерона. Но съществото бе малко и изглеждаше безпомощно. Имаше мънички ръце и крака, които наподобяваха човешките. То се взря в нея и тя отвърна на погледа му. Рен инстинктивно усети, че странното животно беше избрало тази пукнатина за убежище, точно както и те. Съществото беше замръзнало на мястото си, за да избегне възможността да бъде забелязано, но вече бе открито и се опитваше да реши какво да прави.

Рен се усмихна и остана неподвижна. Съществото я наблюдаваше изпитателно. Рен привлече вниманието на Гарт, вдигна полека ръце и му каза какво става. Помоли го да застане до нея. Той изпълни молбата й и те започнаха заедно да изучават съществото. След малко Рен бръкна в своята раница и извади няколко късчета храна. Хапна малко сирене и даде останалото на Гарт. Огромният мъж го изяде. Съществото се облиза.

— Здравей, мъниче — каза тихо Рен. — Гладно ли си?

Езикът на съществото се мярна пак.

— Можеш ли да говориш?

Никакъв отговор. Рен се наклони напред, подавайки му парченце сирене. Съществото не се помръдна. Тя го, поднесе малко по-близо, но то остана неподвижно. Рен се колебаеше. Не беше сигурна какво друго да направи. Когато видя, че то не променя позата си, тя предпазливо протегна ръка и леко подхвърли парченцето сирене към полицата. По-бързо, отколкото би могло да се проследи с поглед, съществото протегна ръка и улови сиренето във въздуха. Приближи го до муцунката си, подуши го и бързо го лапна.

— Гладно си, нали? — попита го, шепнешком Рен.

Нещо се размърда при входа на тяхното скривалище. Съществото върху скалната полица мигновено изчезна в сенките. Рен и Гарт се обърнаха с извадени мечове.

— Ххррррггхх — измърмори Стреса, като бавно се появи, пуфкайки и сумтейки. — Демоните не искаха да се откажат от преследването. Ффпхтт. Това ми отне много повече време, отколкото очаквах. — Тя разтърси бодлите, докато не затракаха.

— Добре ли си? — попита Рен.

— Разбира се, че съм добре — наежи се комбинираната котка. — Виждаш ли нещо, което да не ми е наред? Ссстттт! Задъхана съм от тичането, това е всичко.

Рен погледна бегло към полицата. Странното същество беше се появило отново и ги наблюдаваше.

— Можеш ли да ми кажеш какво е това? — попита Рен, посочвайки с глава съществото.

Стреса се взря в мрака и после изсумтя:

— Сспптт. Това е просто един Дървесен пискун! Съвсем безобиден.

— То изглежда уплашено.

— Дървесните пискуни се плашат от всичко — примигвайки каза комбинираната котка. — Точно това им спасява живота. Както и бързината им. Те са най-бързите същества на Мороуиндъл. Освен това са и умни. Достатъчно умни, за да не се оставят да бъдат хванати в клопка. Можеш да си сигурна, че от тази пукнатина има още един изход. В противен случай това същество нямаше да е тук. Рррууллл. Виж как гледа. Май се интересува от теб.

Рен задържа погледа си върху дребното същество.

— И Дървесните пискуни ли са направени от елфите?

Стреса се разположи удобно с пъхнати под себе си лапи.

— Дървесните пискуни са били винаги тук. Но магията ги е променила, подобно на всичко друго. Виждаш ли ръцете и краката им? Преди са били лапи. Те също могат да разговарят. Слушай сега.

Стреса издаде кратък цвърчащ звук. Дървесният пискун повдигна главата си. Тя опита отново. Този път той отговори с тихо, ниско цвърчене.

— Гладен е каза, свивайки рамена, Стреса. Комбинираната котка загуби интерес към съществото и постави глава върху лапите си. — Ще почиваме до пладне и после ще продължим. Когато е най-горещо, демоните спят. За нас това е най-доброто време за придвижване.

Очите й се затвориха и дишането й стана дълбоко. Гарт погледна подканващо Рен и също се отпусна назад, намирайки равно място сред грубите ръбове на скалите от застинала лава. На Рен не й се спеше. Тя почака малко, после бръкна отново в своята раница за друга бучка сирене. Отхапа от нея, докато Дървесният пискун я наблюдаваше, и после се премести полека по пода на пукнатината, за да скъси разстоянието между тях. Когато стигна на не повече от една ръка разстояние от него, тя отчупи едно парченце от сиренето и му го подаде. Дребното създание го взе страхливо и го изяде.

Малко след това Дървесният пискун беше се свил в скута й. Той бе все още там, когато тя накрая заспа.

Събуди я отново твърдото и уверено побутване на Гарт. Рен примигна и се огледа. Дървесният пискун се бе върнал обратно на своята полица и наблюдаваше оттам. Гарт й направи знак, че е време да вървят. Тя се изправи предпазливо в тясното затворено пространство на пукнатината и метна на гръб своята раница. Стреса чакаше при входа с разперени бодли и душеше въздуха. В тяхното укритие бе горещо, а въздухът неподвижен и задушен.

Рен погледна набързо към мястото, където се бе свил Дървесният пискун.

— Довиждане, мъниче — каза му тихичко тя.

После те излязоха от тъмнината и се озоваха отново срещу мъждивата светлина. Бе минало обед, докато бяха спали. Мъглата, която покриваше долината, изглеждаше по-гъста от преди. Тя миришеше на сяра и вонеше, а вкусът й бе на пепел и тиня. Горещината от сърцето на Килешан се издигаше през порьозните скали и висеше упорито и неподвижно във въздуха, уловена в безветреното пространство на долината, сякаш затворена в котел. Маранята отразяваше пронизващата слънчева светлина, която принуждаваше Рен отново да присвива очи. Сенчести китки акациеви дървета се мержелееха в маранята, а ленти черна скала от застинала лава изчезваха в други светове.

Стреса ги водеше напред като си пробиваше предпазливо път през тъмната мъгла, притичвайки от едно място до следващото и същевременно душейки въздуха. Денят бе неприятно тих. Рен се ослушваше подозрително. Спомняше си думите ма Стреса, че демоните спят сега, но същевременно не се доверяваше на тази информация. Те навлизаха все по-дълбоко в чашата на долината. Минаваха покрай островчета джунгла, обрасли гъсто с увивни растения и треви. Спускаха се по ръбове и падини, покрити с килим от храсти и по безкрайни ивици гола и скърцаща под краката им застинала лава, които се разплитаха като черни панделки през мъглата.

Следобедът бързо преминаваше. В омарата около тях нищо не се движеше. Там се спотайваха различни същества, Рен знаеше това. Можеше да усети тяхното присъствие. Имаше същества, подобни на това, което почти ги настигна тази сутрин и други, още по-лоши. Но Стреса изглежда усещаше къде бяха и ги избягваше, изпълнявайки своите задължения на водач и уверена в избора на маршрут, докато се движеше през коварния лабиринт. Всичко се изменяше и променяше, докато се движеха. Създаваше се впечатлението, че нищо не е постоянно, че целият Мороуиндъл е в непрекъснато движение. Островът се делеше и преобразуваше около тях, сякаш това бе един сюрреалистичен пейзаж, който можеше да бъде всичко, което поискате, и не беше свързан с нормалните природни закони. Рен ставаше все по-неспокойна. Привикнала към надеждния терен на равнини, планини и гори, тя бе подозрителна към пространството, неоградено от вода и разположено върху една пещ, която можеше внезапно, да се разтвори и да погълне всичко, което живееше върху нея. Дъхът на Килешан преминаваше през пукнатините в застиналата лава. Това бяха малки изригвания, които воняха на изгоряла скала и газове, и оставяха частици, които се носеха във въздуха. Сред скалите от застинала лава и бурени растяха някак неуместно изолирани групи от цъфтящи храсти, които се бореха за оцеляването си сред горещината и пепелта. Някога, мислеше си Рен, този остров е бил много красив, но бе трудно човек да си го представи сега.

Когато достигнаха Роуен, денят бе към края си, а светлината посивя и отслабна. Съществата в омарата започнаха отново да се размърдват. Тяхното мърморене и ръмжене караше тримата спътници да стават все по-внимателни. Те стигнаха до едно място, където далечният бряг на реката бе скрит от паравана на мъглата, а близкият се спускаше стръмно към един тъмен и буен бързей, затлачен до такава степен с утайка и отпадъци, че не се виждаше нищо под повърхността му.

Стреса спря на края на брега, погледна несигурно наляво и надясно и подуши тежкия въздух. Рен коленичи до комбинираната Котка.

— Как ще минем от другата страна? — попита тя.

— При Брода — отвърна сумтейки Стреса. Ссспптт. — Бедата е, че не съм сигурна къде беше.

Рен хвърли поглед назад към Гарт, който наблюдаваше безучастно. Светлината започна бързо да отслабва, а звукът от надигащите се от сън демони се засили. Въздухът бе неподвижен и зноен, а дневната горещина се охлади до влажна задуха.

— Ррруулл. Надолу по течението, мисля — реши Стреса, но гласът й не звучеше много уверено.

Тогава Рен видя нещо да се движи в мъглата зад тях и се сепна. Гарт мигновено бе извадил своя къс меч. Появи се една мъничка фигура. Рен едва не подскочи от изненада. Това беше Дървесният пискун. Съществото заобиколи Гарт и отиде при нея, улавяйки я неуверено за ръката.

— Какво правиш тук, мъниче? — попита тихо тя и погали рунтавата му глава.

Дървесният пискун се изкатери върху рамото й и тихо зацвърча към Стреса.

— Той казва, че бррруул бродът е нагоре по течението, съвсем наблизо оттук. Рхффттт. Казва още, че ще ни покаже пътя.

— Нима той знае какво търсим? — попита със съмнение в гласа Рен.

— Ссссттт. Така изглежда. — Стреса неспокойно изправи бодлите си. — Не ми харесва да стоя така на открито. Нека рискуваме и направим каквото казва той. Може би знае нещо.

Рен се съгласи. Все още със Стреса начело, те тръгнаха нагоре по течението, следвайки острия завой на брега на Роуен. Рен носеше Дървесния пискун, който беше се вкопчил с чувство за собственост в нея. Тя разбра, че той ги бе следвал през целия път от пукнатината в скалата от застинала лава. Очевидно не искаше да бъде изоставен. Вероятно бе го спечелила с добрината, показана към него. Рен галеше разсеяно твърдата козина по тялото му и се питаше колко ли добро можеше да се срещне на Мороуиндъл.

Малко по-късно Стреса внезапно спря и ги дръпна в прикритието на купчина скали. Нещо огромно и изродено мина пред тях по своя път към реката — една мълчалива сянка в леката мъгла. Те търпеливо чакаха. Силата на шума от кашляне и сумтене продължи да нараства с увеличаването на тъмнината. Когато отново тръгнаха напред, дори дишането им едва се долавяше.

После бреговата линия се промени и започна да се спуска надолу към бързите води на реката. Леката мъгла се вдигна достатъчно, за да разкрие един тесен мост от скали. Те пресякоха бързо, приведени ниско над водата, устремени към прикритието на мъглата отвъд. Когато се събраха благополучно на другия бряг, Дървесният пискун започна отново да цвърка към Стреса.

— Казва да вървим наляво — преведе с гърлено ръмжене комбинираната котка.

Те постъпиха както ги посъветва Дървесният пискун и навлязоха в гъстата мъгла. Изчезнаха последните остатъци от дневната светлина и настана пълен мрак. Единствената светлина идваше далеч отпред. Бе странно бяла и слабо пробляскваше през мъглата. Бяха принудени да забавят хода си, за да опипват пътя си напред в тъмнината, да се спират и вслушват и после да преценяват къде е безопасно да се движат. Демоните изглежда бяха сбрани някъде пред тях. Рен бе готова да се обзаложи, че те бяха между тях и крайната им цел.

Твърде скоро откри, че е отгатнала правилно. Те изкачиха едно възвишение по стръмна скала от застинала лава, гъсто обрасла с изсъхнали храсти. Внезапно мъглата изчезна. Всички бързо се скупчиха в храсталака. Свити близо един до друг в сенките, те се взираха в това, което бе пред тях.

Арборлон се издигаше върху един хълм на разстояние по-малко от една миля и излъчваше странна светлина. Тя струеше от една масивна стена, която ограждаше града, пулсирайки слабо на фона на мъглата и облаците. Навсякъде гъмжеше от демони сенки, които изчезваха в мъглата и се появяваха отново от нея — безлични, безформени призраци, уловени за миг в светлината на огньовете, изскачащи от земните пукнатини, през които бяха изригнали потоци стопена лава. Струи от пара изпълваха въздуха с пепел и горещина и превръщаха обгорената земя в един призрачен пламтящ пъкъл. Мърморенето на демоните се заглушаваше от надигащия се от недрата на земята тътен. Разтопеното сърце на вулкана клокочеше и изхвърляше лава. В далечината, издигайки се високо над града и призраците, контото обсаждаха, димеше кратерът на Килешан, нащърбен и заплашителен — едно огнено чудовище, очакващо своя пир.

Потресена от гледката, Рен премести погледа си от обсадения град към съсипания пейзаж. Беше невероятно, че елфите са се оставили да бъдат затворени в един подобен свят. Тя чувствуваше, че се изпълва със страх и отвращение. Как бе възможно да се случи това? Елфите бяха лечители, обучавани от момента на своето раждане да възстановяват живота, да пазят непокътната земята и нейните живи същества. Какво бе попречило тук го сторят? Арборлон бе един скрит зад стените си остров — неговите хора бяха запазени и все още можеха да поддържат нивото си — докато светът отвън беше се превърнал в някакъв кошмар.

— Откога нещата са така? — попита Рен, навеждайки се към Стреса.

— Фффппхтт! От години! — изсъска комбинираната котка. — Елфите са се барикадирали там от незапомнени времена, криейки се зад своята магия. Ссстттппп! Виждаш ли светлината, излъчвана от стената, която им служи за щит? Ммссст. Това е тяхната защита!

Дървесният пискун изцвърка тихо, карайки я да се обърне.

— Хурррлл. Дървесният пискун казва, че светлината отслабва и магията си отива. Не остава много време до пълното й изчезване.

Рен се взря отново навън в масовото унищожение. Няма много време, повтори на себе си тя.

Пъкълът!

Не можеше да има ни най-малко съмнение в това. Рен изпита едно внезапно чувство за безполезност. Какъв бе тогава смисълът на нейното търсене? Бе дошла на Мороуиндъл, за да намери елфите и да ги върне в света на хората. Това бе поръчението на Аланон за нея при Рога на пъкъла. Но как тогава можеше изобщо елфите да се върнат при това положение? Те сигурно биха го направили отдавна, ако бе възможно. Но бяха останали тук, обградени отвсякъде. Тя си пое дълбоко въздух. Защо Аланон я бе изпратил тук? Какво се очакваше от нея да направи?

Изпълни я голяма тъга. Ами ако елфите бяха обречени? Те бяха всичко, което бе останало от вълшебния свят, от първите хора и от магията на живота. Елфите бяха направили толкова много, за да създадат Четирите земи, когато след края на Великите войни и старите насоки бяха загубени. Всички деца на Шанара бяха с елфова кръв; всички борби, водени за запазването на расите, бяха спечелени от тях. Изглеждаше невъзможно всичко това да е захвърлено в летописите на историята, а от елфите да не е останало нищо друго освен легенди. Митове и легенди, размишляваше Рен — така сега стоят нещата.

Спомни си отново за обещанието, което си бе дала: да научи истината за своите родители, да открие кои са били те и защо са я оставили. Ами Елфовите камъни? Бе дала обет да открие защо й бяха дадени. Рен прокара пръсти по издутата кожена торбичка около врата си. Не бе се сещала за Елфовите камъни откакто бяха започнали да се катерят по Черния корниз. Когато бяха в опасност, дори не бе й хрумнало да използува магията. Тя поклати глава. Но защо да го прави? Твърде ясно виждаше колко добро бе донесла магията на елфите. Рен усети ръката на Гарт върху рамото си и прочете въпроса в очите му. Той я питаше какво възнамерява да прави. Рен откри, че се пита същото.

Върви си у дома, шепнеше един глас вътре в нея. Откажи се от тази лудост.

Една част от нея бе съгласна. Това беше лудост и тя нямаше никаква друга причина да бъде тук, освен глупавото й любопитство и инат. Виждаше се колко малко можеха да й помогнат нейните умения и тренировки в тази работа. Истински късмет е, че бе достигнала толкова далеч. Късмет бе, дори само това, че бе останала жива.

Но въпреки всичко тя бе тук. И отговорите на всички нейни въпроси се криеха точно зад светлината.

— Стреса, има ли някакъв начин да влезем в града? — попита шепнешком Рен.

Очите на комбинираната котка блестяха в тъмнината.

— Урроуулл, Рен от елфите. Ти си твърдо решена да отидеш там, нали? — Когато Рен не отговори, тя продължи: — В едно дефиле, което — хрруулл — лежи близо до мястото, където бродят демоните, има скрити тунели. Сссстгтпх. Тунелите водят в града. Елфите ги използуват, за да се измъкват тайно или поне някога са ги използвали. А после ни оставиха да стоим отвън на стража и да ги пазим. Пххфффт. Вероятно все още някой от тях се използува, не мислиш ли?

— Можеш ли да го намериш? — попита тихо Рен.

Комбинираната котка примигна.

— Ще ми го покажеш ли?

— Хссстттт. Ще си спомниш ли обещанието да ме вземеш със себе си, когато приключи тази работа?

— Ще си го спомня.

— Много добре. — Лицето на котката се промени. — Тогава да вървим към тунелите. Кои от нас продължават?

— Гарт, ти и аз.

Дървесният пискун мигновено зацвърча.

— Така си мислех и аз — измърка Стреса — Пискунът също иска да дойде. Рууулл. Защо не? Той е само един пискун.

Рен се поколеба. Тя усещаше пръстите на Дървесния пискун, вкопчени здраво в рамото й. Пискунът изцвърча още веднъж.

— Сссшшш. — Стреса може би се смееше. — Той казва да ти предам, че неговото име е Фавн и че е решил да те приеме.

— Фавн — повтори името Рен и слабо се усмихна. — Това ли е името ти, мъниче? — Кръглите очи не се откъсваха от нея, а големите уши бяха щръкнали напред. Странно бе, че Дървесният пискун имаше дори име. — Значи ти ме приемаш, така ли? И ще вървиш навсякъде с мен? — Тя поклати печално глава. — Е, това е твоята страна и може би няма да мога да ти попреча, ако наистина се опиташ да ме следваш.

Рен погледна Гарт, за да се увери, че той е готов. Грубото му лице беше спокойно, а тъмните му очи неразгадаеми. Тя хвърли последен поглед към налудничавия свят долу, потисна страха и съмнението и с цялата си убеденост си повтори, че е момиче Скитник и че може да преживее всичко. Пръстите й пробягаха набързо по твърдата повърхност на Елфовите камъни. Ако станеше необходимо… Рен прекъсна гази мисъл.

— Води ни натам. Стреса — прошепна тя. — И ни запази невредими.

Комбинираната Котка не си направи труда да отговори.