Тери Брукс
Елфите на Шанара (7)

ГЛАВА VII

Те се движеха бързо и мълчаливо през Ин Джу. Комбинираната котка водеше със своето кафеникаво бодливо тяло, тътрещо се през храсти и в треви, под къпини и над дънери, като че ли те бяха едно цяло, едно единствено препятствие, изисквайки за преодоляването си едно и също усилие. Рен и Гарт я следваха, принудени да заобикалят гъстите храсталаци, да избират по-предпазливо своя път и да опитват почвата преди да стъпят върху нея. Те успяваха да не изостават само защото Стреса бе достатъчно съобразителна, за да поглежда от време на време назад и да ги изчаква, докато я настигнат.

Никой от тях не говореше, докато се движеха бързо, но всички се вслушваха внимателно за звуци от преследването на Уистерона.

Джунглата ставаше все по-тъмна и паяжините започнаха да се появяват навсякъде. Много нишки от примки се влачеха зад тях дълго след като бяха прескочени или разкъсани. Определена част от тях служеше за задействане на мрежи, прострени от върховете на дърветата, през храсти и дори върху ями в земята. Паяжините бяха прозрачни и невидими, освен на местата, където полепналите върху тях листа и прах им бяха придали цвят или очертания. Но дори тогава бяха трудни за откриване. Рен скоро се отказа да търси каквото и да било друго, съсредоточавайки се единствено върху опасните мрежи. Подобни паяжини би могъл да изплете един голям паяк, мислеше си тя и си представяше Уистерона като такъв. Те бягаха вече от няколко минути, когато най-после чу да се движи. Звукът стигаше ясно до нея — от чупене на храсти и клони на дървета, от драскаме по кора и от разплискване и разпенване на вода. Уистеронът беше голям и не си правеше труда да прикрива идването си. Той вдигаше шум, като че ли някакъв огромен валяк се търкаляше върху всичко, неумолим и неизбежен. Ин Джу бе като огромна зелена катедрала, в която е била нарушена тишината. Рен изведнъж много се уплаши.

Минаха през един обширен клиринг, в който беше се образувало някакво езеро, принуждавайки ги да променят посоката. След кратко колебание го заобиколиха отдясно по една изпъкнала ивица, върху която растяха гъсти къпинови храсти. Стреса, забравила за останалите, си пробиваше път през тях. Рен и Гарт я следваха смело, игнорирайки одраскванията и порязванията, които получаваха. Зад тях звуците от идването на Уистерона се усилваха. После внезапно изчезнаха.

Стреса мигновено спря, замръзвайки на място. Скитниците сториха същото. Рен се вслушваше без да мърда. Гарт опря длани на земята. Всичко беше тихо. Дърветата се извисяваха неподвижни около тях. Слаба светлина проникваше през завесата от лека мъгла. Чуваше се единствено шумоленето на вятъра… Само гдето нямаше никакъв вятър. Рен изстина. Въздухът беше неподвижен като смъртта. Тя погледна бързо към Стреса. Комбинираната котка гледаше нагоре. Уистеронът се движеше по дърветата.

Гарт се изправи отново и извади дългия си нож. Рен търсеше като обезумяла в покрива от преплетени клони над главата си, правейки напразни усилия да улови присъствието на нещо. Шумоленето беше по-близо и по-лесно различимо. Вече не идваше от шепота на вятъра в листата, а от движението на нещо огромно:

Стреса започна да тича — една странно оформена буца бодлива земя, носеща се към горичка от коа, някак си мълчалива, но в същото време и обезумяла. Рен и Гарт я последваха доброволно и без да задават въпроси. Рен се потеше обилно под дрехите си, а тялото я болеше от усилието да пази тишина. Тя се движеше приведена, страхуваща се да погледне назад, нагоре и на където и да е другаде освен към мястото, към което тичаше Стреса. Шумоленето на листата пълнеше ушите й, а имаше и шум от чупене на клони. Птици се стрелкаха през подобната на пещера гора — струи от цветове и движение, които изчезваха за миг. Джунглата проблясваше влажна и смръзнала се около нея — един застинал живот, в който се движеха само те. Горичката от коа се издигаше отпред. Масивни стволове, носещи ярдове мъхести пълзящи растения, огромни древни гиганти, вкоренени дълбоко във времето.

Рен неочаквано се сепна. Скритите до гърдите й Елфови камъни бяха започнали да парят.

О, помисли отчаяно тя, не искам да използвам отново магията, но дори когато мислеше това знаеше, че трябва да я използва.

Те достигнаха горичката от коа, движейки се бързо навътре в нея по един коридор, образуван от стволове и сенки. Рен погледна нагоре, проверявайки за примки. Не се виждаха никакви. Тя видя как Стреса препусна към една група храсти и се бутна вътре в тях. Рен и Гарт я последваха, навеждайки се, за да минат под клоните, като дърпаха своите раници след себе си и ги притискаха плътно до телата си, за да замаскират всякакъв звук.

Приведени в тъмнината и дишайки тежко, те коленичиха на земята и зачакаха. Минутите се нижеха една след друга. Листатите клони на тяхното убежище заглушаваха всеки звук отвън, така че вече не можеха да чуват шумоленето. Беше тясно в тяхното скривалище, а вонята от гниещо дърво се процеждаше нагоре от земята. Рен се чувствуваше като уловена в капан. Би предпочела да са навън, на открито, където тя би могла да бяга и да вижда. Почувствува внезапен подтик да избяга. Но погледна Гарт, видя спокойното изражение на огромния мъж и остана на мястото си. Стреса беше до отвора, притисната ниско до земята с изправена глава и наострени къси котешки уши. Рен се отпусна до съществото и се взря навън. Бодлите на комбинираната котка настръхнаха.

В същия този момент тя видя Уистерона. Той беше все още между клоните на дърветата, така отдалечен от мястото, където се бяха скрили, че приличаше на сянка на фона на мъглата. Дори така не можеше да бъде сбъркан с нищо друго. Съществото пълзеше през клоните като някакъв обемист призрак… Не, поправи се тя. То не пълзеше, а дебнеше. Не като котка, а някак далеч по-уверено, далеч по-решително. При придвижването си крадеше живота от въздуха — една сянка, която поглъщаше звука и движението. Съществото имаше четири крака и опашка и ги използуваше всичките пет, за да се хваща за клоните на дърветата и се изтегля напред. Може би някога е било животно, все още приличаше на такова. Но се движеше като насекомо. Цялото беше изродено и изкривено. Частите на тялото му висяха като гигантски куки, които му позволяваха да се завърта свободно във всяка посока. Беше загладено, мускулесто и по-гротескно дори от вълкообразното същество, което беше ги следило от Гримпен Уърд насам. Уистеронът се спря и се обърна.

Дъхът на Рен спря в гърлото й и тя го задържа там с усилие, от което можеше да й спре сърцето. Уистеронът висеше окачен на фона на сивотата като огромна, всяваща ужас сянка. После съществото внезапно се залюля. То премина пред очите й като предсказание за собствената й смърт, шепнейки безмълвни закани. Все пак не я видя, не забави хода си. Този следобед то щеше да вземе други жертви. После Уистеронът изчезна.

След известно време те излязоха от скривалището, изнервени и умълчани, и продължиха пътя си само защото това бе единственият начин да се измъкнат от Ин Джу. Въпреки това не успяха да го сторят до падането на мрака, така че прекараха тази нощ в блатото. Стреса намери голяма хралупа в ствола на едно сухо банианово дърво и Скитниците неохотно пропълзяха вътре, подканени от комбинираната котка. Те не желаеха много да се свират в затворено пространство, но така беше по-добре, отколкото да спят на открито, където съществата от блатото можеха да допълзят до тях. Във всеки случай в хралупата беше сухо, а нощният студ се усещаше по-малко. Скитниците се увиха в своите тежки пелерини и седнаха с лице към отвора, взирайки се навън в пълния мрак, усещайки миризмата на гнило, на плесен и на влага и наблюдавайки бързото преминаване на неизменните сенки.

— Какво е това, гдето се движи там отвън? — попита Рен накрая Стреса, неспособна да сдържа повече любопитството си.

Те току-що се бяха нахранили. Комбинираната котка изглежда беше в състояние да излапа почти всичко, което носеха — сиренето, хляба и сушеното месо, заедно с не по-малкото червейчета и насекоми, които сама беше събрала. В момента тя седеше точно до едната страна на отвора в баниановото дърво, гризейки един корен. Среса живо вдигна поглед.

— Там отвън? — повтори тя. Думите прозвучаха така гърлено, че Рен едва можа да ги разбере. — Грррссст. Всъщност, нищо особено. Някакви грозни малки същества, които при други обстоятелства не смеят да покажат лицата си. Те пълзят сега наоколо, хххрргг, защото всичките истински опасни същества, освен уууссет Уистерона, са при Арборлон в очакване да поддаде Преградата.

— Разкажи ми за Преградата — настоя Рен.

Тя направи с пръстите си знаци на Гарт, превеждайки думите на комбинираната котка.

Стреса остави корена. Мъркането беше като фон в нейния груб глас.

— Преградата е стена, която огражда града. Тя е образувана от магията, а магията държи демоните отвън. Хгггхххх. Обаче магията отслабва, а демоните стават все по-силни. Елфите изглежда не могат да попречат на това. — Комбинираната котка направи пауза. — Как разбра за демоните? Как беше името ти? Гррллрек? Рен? Кой ти каза за Мороуиндъл? Рен се облегна назад на ствола на баниана.

— Това е дълга история, Стреса. Един Летящ ездач ме доведе тук. Той ни предупреди за демоните, само гдето ги нарече чудовища. Знаеш ли нещо за Летящите ездачи?

— Ссттппфт! Елфите с гигантските птици, да. Зная ги. Те имаха навика непрекъснато да идват тук. Но вече не идват. Сега демоните ги причакват. Те ги повалят и убиват. Ффффтт — бързо. Ето какво щеше да се случи и с вас, ако не бяха всичките при Арборлон или поне повечето от тях. Уистеронът не се занимава с тези създания.

Арборлон, мислеше Рен, се е наричал родният град на елфите, когато те са живели в Западната земя. Той беше изчезнал заедно с тях. Бяха ли го построили отново на Мороуиндъл? Какво бяха направили с Елкрис? Дали са го взели и него с тях? Или беше умрял отново, както по времето на Уил Омсфорд? Затова ли имаше демони на Мороуиндъл?

— На какво разстояние оттук е градът? — попита тя, пренебрегвайки въпросите.

— Има още много път до там — отвърна Стреса и повдигна котешкото си лице. — Ин Джу се простира до една стена от почти отвесни скали, наречена Черният корниз, която минава напряко през целия южен край на острова. Отвъд нея лежи една долина, където тече река Роуен. Ррууун. Зад нея, високо върху една скала с широк отвесен склон под кратера на Килешан е разположен Арборлон. Там ли се опитвате да отидете?

Рен кимна.

— Ппффахх! Поради каква причина?

— За да намеря елфите — отвърна Рен. — Изпратена съм да им предам едно съобщение.

Стреса поклати глава и разпери ветрилообразно бодлите на около един инч от тялото си.

— Надявам се, че съобщението е важно — каза тя. — — Аз не виждам как изобщо ще го предадеш при тази обсада на демоните около града, ако, разбира се, градът е все още там. Сстт.

— Ние ще намерим начин. — Рен искаше да смени темата. — Ти каза по-рано, че елфите са те направили, Стреса. И демоните. Но не обясни как.

Комбинираната котка я погледна нетърпеливо.

— Магия, разбира се! — отвърна раздразнено тя. — Хррруулл! Магията на елфите просто ти позволява да правиш всичко. Аз бях една от първите, дълго преди те да вземат решение за демоните или за който и да е от другите. Това беше преди близо петдесет години. Комбинираните котки живеят дълго. Ссппптт. Те ме направиха, за да пазя фермите от лешоядите и другите подобни на тях животни. Вършех много добре тази работа. Всички я вършехме така. Рффтт. Можехме да живеем недалеч от нивите, изисквахме малко грижи и бяхме в състояние да стоим седмици наред на открито. Но тогава се появиха демоните и избиха повечето от нас. Всички ферми западнаха, бяха изоставени и това беше краят. Ние бяхме оставени да се грижим сами за себе си, грррсссст, което беше добре, защото дотогава вече бяхме привикнали на това. Ние можехме сами да се грижим за оцеляването си. Всъщност така беше по-добре. Не би ми харесало да бъда затворена вътре в този град с всички тези демони, хссстт, около него. — Съществото ниско изръмжа. — Не ща дори да си помисля за това.

Рен все още се опитваше да си представи какво бяха правили елфите, използувайки отново магия. Откъде беше се появила магията? Те не бяха я използвали, когато живееха в Западната земя. От времето на вълшебния свят разполагаха с нея само за лечебна цел. Истинската магия беше загубена от години. Сега някак си я бяха получили обратно. И то в достатъчна степен, за да създадат демони. Или може би за да ги призоват. Погрешен избор са направили, ако изобщо са имали избор. Какво ли ги е обладало, за да направят такова нещо?

Тя се запита изведнъж какво общо имат нейните родители с всичко това. Бяха ли замесени в използването на магията? Ако е така, защо тогава бяха дали Елфовите камъни — най-мощната магия от всички на нея?

— Ако елфите са създали тези демони със своята магия, защо тогава не могат да ги унищожат? — попита тя, все още любопитна да разбере откъде бяха дошли тези така наречени демони или дали изобщо бяха наистина демони. — Защо те не могат да използуват своята магия, за да се освободят?

Стреса поклати глава и отново се зае с корена.

— Нямам никаква представа — отвърна тя. — Никой никога не ми го е обяснявал. Никога не съм отивала до града. От години не съм разговаряла с някой елф. Ти си първата и при това не си изцяло елф, не е ли така? Пррууффт. Твоята кръв е смесена. А твоят приятел е нещо съвсем друго.

— Той е човек — поясни Рен.

— Ссспттт. Щом казваш, сигурно е така. Аз никога досега не съм виждала същество, подобно на него. Откъде идва той?

Рен осъзна за пръв път, че Стреса вероятно не знаеше, че там, навън съществуват и други хора освен елфите и Летящите ездачи или че има друго място освен островите.

— Ние двамата идваме от Западната земя, която е част от една страна, наречена Четирите земи, а преди години от там са дошли и всички елфи. Там има голям брой различни видове хора. Гарт и аз сме просто едни от тях.

Стреса замислено я изучаваше. Нейното бодливо-тяло се сви, а краката й се доближиха бавно един до друг.

— След като намерите елфите, рррггггхх, и предадете вашето съобщение, какво ще правите после? Ще се върнете ли там, откъдето сте дошли?

Рен кимна.

— Западната земя, казваш. Тя нещо подобно, груул, на Мороуиндъл ли е?

— Не, Стреса. Там наистина има същества, които са опасни. Но все пак Западната Земя изобщо не прилича на Мороуиндъл. — Но при тези думи Рен си помисли: Засега да, но колко дълго ще остане така при тези набиращи сила Шадуини?

Комбинираната котка подъвка корена известно време и после отбеляза:

— Пффтт. Не мисля, че ще можете сами да стигнете до Арборлон. — Странните й сини очи бяха вперени в Рен.

— Така ли? — попита Рен.

— Пфт, рфт. Не виждам как. Вие нямате никаква представа как да изкатерите Черния корниз. На всяка цена ще трябва да избегнете Хароу и Дракулите. Долу, в долината, има Ревенанти. От демоните точно те са най-лошите. Има също така и дузини други. Ссспхт. Щом веднъж ви открият…

Бодлите по тялото й многозначително щръкнаха и после отново полегнаха. Рен се изкушаваше да попита за Дракулите и Ревенантите. Вместо това тя погледна Гарт въпросително. Той само показа своето безразличие със свиване на рамената. Свикнал бе да намира свой собствен подход към всичко.

— Ами какво предлагаш да направим? — попита тя комбинираната котка. Очите мигнаха и съществото измърка.

— Бих предложила да направим една сделка. Аз ще ви заведа до града. Ако, успеете да минете през демоните, да предадете вашето съобщение и после отново се върнете, аз ще ви преведа обратно. Хррруулл. — Стреса направи пауза. — В замяна на това вие ще ме вземете с вас, когато напуснете острова.

— До Западната земя ли? — попита намръщено Рен. — Ти искаш да напуснеш Мороуиндъл?

— Сппппттт — кимна комбинираната котка. — Повече не ми харесва тук. Няма за какво да ме вините. Оцеляла съм дълго време благодарение на своя ум, опит и инстинкт, но най-вече съм имала късмет. Днес моят късмет ме изостави. Ако не бяхте минали случайно вие, аз щях да съм мъртва. Уморих се от този живот. Искам да се върна обратно към стария си начин на живот. Вероятно ще мога да осъществя това там, където живеете вие.

Може би, помисли Рен. А може би не.

Тя погледна Гарт. Пръстите на грамадния мъж се движеха бързо в отговор. Ние не знаем нищо за това същество. Внимавай какво ще решиш.

Рен кимна. Типично за Гарт. Той разбира се грешеше — те знаеха едно нещо. Истина беше, че комбинираната котка беше ги спасила от Уистерона така, както бяха я спасили от него и те. Тя можеше да се окаже полезна, защото познаваше опасностите на Мороуиндъл далеч по-добре от тях. Съгласието да я вземат със себе си, когато напускат острова, беше една достатъчно малка отплата.

Само ако подозренията на Гарт не се окажеха правилни и комбинираната котка не играеше някаква игра. Не се доверявай на никого, беше я предупредила Усойницата.

Рен се поколеба за момент, обмисляйки нещата. После реши да игнорира предупреждението.

— Приемаме сделката — обяви внезапно тя. — Мисля, че това е една добра идея.

Комбинираната котка разпери бодилите си за поздрав.

— Хрруулл. Предполагах, че ще я приемете. — каза тя и се прозя.

После се протегна пред тях по цялата си дължина и удобно положи глава върху лапите.

— Не ме докосвайте, докато спя — посъветва ги тя. — Ако го сторите, ще свършите с лице, пълно с бодили. Не бих искала нашето съдружие да завърши по такъв начин. Пхффтт.

Преди Рен да успее да предаде докрай предупреждението на Гарт, очите на Стреса бяха се затворили и комбинираната котка беше заспала.

 

Рен остана първа да дежури и после спа дълбоко чак до сутринта. Събуди се, когато се размърда Стреса — от шумоленето с бодли и драскането на нокти върху дърво. Тя стана със замъглено съзнание и сърбящи я очи. Чувствуваше се слаба и несигурна, но надмогна своето неразположение, когато Гарт й подаде меха с бирата и малко хляб. Тя знаеше, че провизиите им бързо намаляват. Голяма част от тях просто се развалиха. Скоро трябваше да потърсят храна. Рен се надяваше, че въпреки странните си хранителни навици. Стреса може да им помогне в подбора на това, което ставаше за ядене. Тя сдъвка залък хляб и го изплю. Имаше вкус на мухъл.

Стреса се измъкна навън и Скитниците я последваха, изпълзявайки от хралупата на дървото и стъпвайки на краката си. Мускулите им бяха се схванали и ги боляха. Пукването на зората представляваше слаба сива омара, процеждаща се през върховете на дърветата и едва успяваща да проникне през полегналия на земята мрак. Мъглата се въртеше из джунглата като разбърквана супа в тенджера за готвене, а въздухът на нивото на терена беше неподвижен и мъртвешки. Разни създания се движеха в зловонните води на блатата, клоаките и по падналите дървета, служещи им за мост, като местещи се силуети в полумрака. Звуци долитаха глухо от сенките и висяха предизвикателно в очакване.

Те тръгнаха в слабата светлина със Стреса начело, която се влачеше тромаво като търкаляща се маса бодли. Те се движеха бавно, без да спират в сутрешните часове, а мъглата ги обгръщаше на всеки завой като безцветна обвивка с мирис на смърт. Светлината премина от сива към сребриста, но остана слаба и се разсейваше около стволовете на дърветата. Нишки от паяжини на Уистерона се увиваха около клоните и пълзящите растения, а отвсякъде висяха примки, чакащи да паднат. Самото чудовище не се появяваше, но неговото присъствие можеше да се почувствува в тишината, която цареше навсякъде.

По-късно сутринта неразположението на Рен се засили. Гадеше й се и бе започнала да се поти. От време на време не можеше да вижда ясно. Тя знаеше, че я е втресло, но си казваше, че треската ще премине. Рен продължаваше да върви без да каже нещо.

Скоро след пладне наближиха края на джунглата. Почвата отново стана твърда, тресавището изчезна, а покривът от дървета се разтвори. Светлината проникваше дръзко през внезапните разкъсвания на паравана от мъгла. Скрито жужене и цъкане наруши тишината. Стреса мърмореше нещо, но Рен не можеше да го разбере. От известно време тя не беше в състояние да съсредоточи мислите си и погледът й беше така замъглен, че дори комбинираната котка и Гарт й изглеждаха просто сенки. Тя спря, усещайки че някой й говори, обърна се да види кой и припадна.

Рен почти не си спомняше какво се случи после. Беше носена кратко време, едва осъзнавайки движението, подтисната от една летаргия, която заплашваше да я задуши. Треската я изгаряше, а тя някак си знаеше, че не е в състояние да я преодолее. Рен заспа, събуди се, за да открие, че лежи увита в одеяла и веднага заспа отново. Събуди се отпаднала, а Гарт я подкрепяше и й даваше да пие нещо горчиво и гъсто. Тя го повърна и бе принудена да го изпие отново. Чуваше Стреса да говори нещо за вода, почувствува хладна кърпа на челото си и пак заспа.

Този път Рен видя сън. Тайгър Тай беше там, стоящ до Стреса и двамата гледаха надолу към нея, безцеремонният Летящ ездач с груби черти на лицето и комбинираната котка с остро зрение. Те говореха със сходни гласове, груби и гърлени, коментирайки това, което виждаха и говорейки неща, които тя отначало не разбра, докато не стана дума за нея. Тя е използувала магия, говореха помежду си те. Беше ясно, че е така. Все пак Рен отказваше да го признае, криейки го, сякаш това бе позорно клеймо, преструвайки се, че магията не е там и че тя не се нуждае о г нея. Глупачка, казаха те. Магията е всичко, което имаш. Магията е единственото нещо, на което можеш да се довериш.

Рен се събуди с усилие на волята. Огънят в тялото й беше преминал, а треската изчезнала. Тя беше слаба и толкова жадна, че имаше чувството, че са били източени всичките течности от тялото й. Опита се да стане, отхвърляйки завивките, които я обвиваха, но Гарт мигновено дойде при нея и я накара отново да легне. Поднесе една чаша до устните й. Тя изпи няколко глътки — това бе всичко, което успя да направи и пак легна. Очите й се затвориха.

Следващият път, когато се събуди, беше тъмно. Тя вече беше по-силна, зрението й се проясни и чувството за това, което беше се случило с нея, стана ясно и определено. Внимателно се повдигна на лакът и откри, че Гарт се взира в очите й. Той седеше със скръстени крака до нея, а мургавото му брадато лице беше сбръчкано и уморено от липсата на сън. Тя погледна покрай Гарт към мястото, където свита на топка лежеше Стреса, после погледът й отново се върна на него.

По-добре ли си? — попита със знаци той.

— Да — отвърна тя. — Треската премина.

Той кимна.

Ти спа почти два дни.

— Толкова дълго? Не съм разбрала. Къде се намираме?

В подножието на Черния корниз, Гарт направи жест в тъмнината. Ние напуснахме Ин Джу, след като ти припадна и направихме лагер тук. Комбинираната котка позна болестта, която беше те поразила, и намери корен, който да те излекува от нея. Мисля, че без нейната помощ можеше да умреш.

— Аз ти казах, че идеята да дойде с нас е добра — отвърна със слаба усмивка тя.

Върни се обратно да спиш. До сутринта има още няколко часа. Тогава ще продължим, ако се чувствуваш достатъчно добре.

Тя послушно легна, мислейки че Гарт трябва да е дежурил сам, докато тя е била болна и че това не бе разтревожило Стреса, която се чувствуваше удобно под защитата на своята собствена броня. Изпълни я чувство за благодарност. Гарт е бил през цялото време на пост и заради нея. Реши, че на следната нощ нейният огромен приятел ще получи съня, който заслужава.

Рен спа добре и се събуди отпочинала, нетърпелива да продължат своето пътешествие. Тя се преоблече, въпреки че нямаше вече чисти дрехи, изми се и закуси. По настояване на Гарт отдели малко време за раздвижване на мускулите, проверявайки дали има сила за това, което ги очаква. Стреса гледаше ту с любопитство, ту с безразличие. Рен спря, за да благодари на комбинираната котка за помощта при прогонването на треската. Тя заяви, че не знае за какво говори Рен. Коренът, който беше осигурила за нея, просто й помогнал да заспи. Спаси се благодарение на магията на елфите, каза й тя, разпери бодлите си и отиде да търси нещо за ядене.

Беше им необходим целия ден и по-голямата част от следващия, за да изкатерят Черният корниз. Изкачването щеше да им отнеме много повече време — ако биха могли изобщо да го осъществят — без Стреса. Черният корниз беше една извисяваща се нагоре скална стена, която минаваше покрай целия югозападен склон на Килешан. Той беше разположен по средата на пътя нагоре по стръмнината и изглежда беше образуван, когато цял сегмент от вулкана се е отцепил и паднал на няколко хиляди фута надолу в джунглата. Лицето на стената, някога отвесно, беше ерозирало през годините, беше станало на дупки и резки, и бе гъсто обрасло с храсти и пълзящи растения. Имаше само няколко места, откъдето Черният корниз можеше да бъде изкатерен, а Стреса ги знаеше всичките. Комбинираната котка избра един участък от стръмната скала, където стената беше разделена и една пукнатина я прорязваше надолу до по-малко от хиляда фута над терена на джунглата. В пукнатината имаше пътека, която се спускаше оттатък в една долина. Там, от другата страна на реката Роуен, бе обявила Стреса, можело да бъдат намерени — елфите. Тя решително ги поведе нагоре.

Изкачването беше трудно, бавно и изглеждаше безкрайно. Нямаше никакви пътеки или следи. Всъщност имаше много малко места, които изобщо предоставяха някакъв вид опора, а никое от тях не предлагаше нещо повече от кратка отмора. Скалите от застинала лава под ръцете им бяха с остри като нож ръбове и можеха да се отчупят ненадейно под стъпалата им. Скитниците носеха дебели ръкавици и пелерини за да предпазват колана си от дъжд, студ, ухапване на паяци и ужилване на скорпиони. Мъглата се спускаше на кълбета надолу по скалното лице, сякаш се изливаше от неговия горен ръб, гъста, със сажди и воняща на сяра. По-голямата част от растенията върху скалата бяха трънливи и жилави и трябваше да бъдат отстранявани. Всеки инч от изкачването беше борба, която изцеждаше силите им. Рен се чувствуваше отпочинала, когато започна изкачването, но още преди пладне беше изтощена. Дори невероятната сила на Гарт бързо се изчерпваше.

Стреса нямаше такъв проблем. Комбинираната котка беше неуморна, движеше се тромаво нагоре по лицето на стръмната скала с бавен непрекъснат ход. Нейните мощни нокти намираха подходяща опора, забиваха се в скалата и изтегляха тежкото й тяло напред. Паяците и скорпионите изглежда не й влияеха. Ако някой се приближеше достатъчно, тя просто го изяждаше. Стреса ги предвождаше, избирайки пътища, които биха били най-лесни за преодоляване от нейните спътници-хора и спираше често, за да я настигнат. Тя правеше кратки обходи, за да им донесе някой клон, отрупан със сладки червени безкостилкови плодове, които те бързо и с благодарност изяждаха. Когато се стъмни и те бяха все още по средата на пътя по склона, Стреса намери един отстъп, върху който можеха да пренощуват, прочиствайки го отначало от всичко, което би представлявало заплаха за тях и после, за тяхно крайно учудване, тя предложи да дежури докато спят. Гарт, който бе прекарал предишните две нощи, бдейки над болната Рен, беше твърде изтощен, за да спори. Момичето спа по-голямата част от нощта, после няколко часа преди съмване смени комбинираната котка, само за да открие, че Стреса във всеки случай предпочита да говори, отколкото да спи. Тя искаше да научи всичко за Четирите земи. Искаше да чуе за съществата, които живеят там. Тя разказа още неща на Рен за живота, на Мороуиндъл — една мъчителна равносметка на ежедневната борба за оцеляване в един свят, където всичко винаги ходеше на лов или беше преследвано, където нямаше никакви безопасни убежища и където животът беше обикновено кратък и горчив.

— Ррруулл. В началото не беше като сега — мърмореше тихо тя. — Не беше като сега, докато елфите не направиха демоните и после всичко тръгна зле. Пхххффт. Глупави елфи. Те направиха своя собствен затвор.

В гласа на Стреса се чувствуваше такава горчивина, че Рен реши да не продължават разговора на тази тема; Тя все още не беше сигурна дали комбинираната котка знае за какво говори или не. Елфите винаги са били лечители и са се грижели за уязвимите, но никога — създатели на чудовища. Рен откри, че й е трудно да повярва, че те са превърнали един рай в тресавище. Продължаваше да мисли, че в тази история се крие повече от това, което знаеше Стреса и че трябва да се въздържа от преценка, докато не научи цялата истина.

С пукването на зората продължиха да се изкачват. Изтегляха се нагоре по камъните, драскайки и забивайки нокти в лицето на стръмната скала и взирайки се нагоре през виещата се мъгла. Няколко пъти валя дъжд и ги намокри до костите. Горещината намаля, когато те се изкачиха по-нагоре, но влагата остана. Рен беше все още слаба от борбата с блатната треска и трябваше да концентрира всичките си сили, за да продължи да поставя едното стъпало пред другото и да протяга ръка за още едно изтегляне нагоре. Гарт й помагаше когато можеше, но там рядко имаше място за маневриране и те бяха принудени да се изкачват един зад друг.

От време на време виждаха пещери в скалите тъмни отвори, които зееха мълчаливи и пусти. Стреса явно се стремеше да ги отбягва. Когато Рен я попита какво има вътре в пещерите, комбинираната котка изсъска и заяви твърде многозначително, че тя не иска да знае.

В средата на следобеда най-сетне стигнаха до дъното, на пукнатината и тясното дефиле, което лежеше отвъд. Те стъпиха отново върху твърда и равна повърхност, изтощени и с болки по цялото тяло и хвърлиха поглед назад към южния край на острова, където той пропадаше към небесносинята шир на океана в един хълмист мъглив килим от зелена джунгла и черни скали от застинала лава. Черният корниз се издигаше над тях и от двете страни, скалист и обвит в мъгла, простирайки се като непрекъсната стена до хоризонта. Морски птици кръжаха в небето. Слънцето се появи за миг през едно разкъсване на облаците, заслепяващо, в своята интензивност и превърна мътните цветове на земята отдолу в живи и ярки багри. Присвивайки очи срещу него, Рен и Гарт се наслаждаваха на топлината върху своите лица. После то избледня и изчезна така внезапно, както се беше появило. Студът и влагата се върнаха, а цветовете на острова отново помръкнаха.

Върнаха се в сянката на пукнатината и започнаха Ла се катерят към устието на тесния проход. После влязоха в него. Стръмната скала се издигаше навсякъде около тях — едно тежко, безмълвно присъствие, а вятърът духаше надолу от върха на Килешан на бурни бързи пориви, сякаш вулканът дишаше. В прохода бе студено и Скитниците се увиха плътно в своите пелерини. Дъжд връхлиташе на внезапни пристъпи и отново изчезваше, а мъглата се разливаше край скалите на непрозрачни вълни.

Здрачаваше се, когато достигнаха края на пукнатината. Бяха се озовали в началото на долината, която се простираше до последната стръмнина на Килешан и представляваше гравирано със зеленина гърне. То бе разположено под горската ивица, която се издигаше до голите скали от застинала лава на високите склонове отзад. Долината беше обширна и мъглива и бе трудно да се види какво има в нея. На изток слабо проблясваше водна ивица, която лъкатушеше през осеяни с акациеви насаждения хълмове и хребети, изпъстрени със серпентини от покрити с дупчици скали. В долината всичко бе спокойно.

Направиха лагер в края на прохода под един скален навес с лице към долината. Нощта падна бързо. Под заоблаченото небе светът около тях стана застрашително черен. Тишината на мрака бавно отстъпи на смесица дрезгави звуци — пулсиращото, едва забележимо буботене на Килешан, съскането на парата от пукнатините в земята, през които горещината от сърцето на вулкана си пробиваше път навън, сумтенето й ръмженето на ловуващите създания, внезапните викове на някое умиращо и тържествуващия шепот на друго успяло да избяга. Стреса се сви на кълбо и легна с лице към мрака. Не бързаше тази нощ да заспи. Рен и Гарт седнаха до нея, тревожни и неспокойни, питайки се какво ли ги очаква нататък. Те вече бяха близо. Момичето Скитник чувствуваше това. Елфите не бяха далеч. Скоро щеше да ги намери. Понякога й се струваше, че може да долови през мрака и мъглата проблясването на мигащите огньове. Огньовете бяха далече з другия край на долината, високо по склоновете под последната ивица дървета. Изглеждаха самотни и изолирани и тя се питаше дали сетивата й не я подвеждаха. Колко далеч бяха емигрирали елфите от Четирите земи? Може би твърде далеч? Толкова далеч, че няма да могат да се върнат обратно? Въпросите измъчваха съзнанието й, докато заспа. Призори потеглиха отново. Мороуиндъл се бе превърнал в сив свят от сенки и звуци. Долината се спускаше стръмно пред тях, сякаш слизаха в някаква яма. Пътеката бе камениста и хлъзгава от влагата, а зеленината, която преобладаваше в непостоянната светлина на предишната нощ, се разкри сега като малки полянки от мъх и трева, сгушени сред дълги грамади от голи скали. Струйки пара, гарнирани с воня на сяра, се издигаха към небето, за да се смесят с мъглата, а излъчваната от почвата интензивна топлина изгаряше ходилата им през подметките на ботушите и изсушаваше кожата на лицата им. Стреса наложи бавен ход като избираше грижливо своя път и се поклащаше тромаво сред скалните отломъци и техните зелени островчета. Тя няколко пъти се спира и връща назад, за да избере друг път. Рен не можеше да разбере какво вижда комбинираната котка. Всичко беше невидимо за нея. Рен отново се почувствува лишена от своите умения. Беше чужденка в един враждебен, тайнствен свят. Опита да се отпусне. Отпред едрото тяло на Стреса се носеше с характерна походка, а подобните на ками бодли се издигаха и спускаха ритмично. Отзад Гарт се промъкваше като при лов. Мургавото му лице бе напрегнато, непроницаемо и сурово.

Колко много си приличаме, помисли с изненада Рен.

Бяха се спуснали от едно малко възвишение в група храсти, когато нещото ги атакува. То изскочи с крясък от мъглата — ужасно създание със закривени нокти и оголени зъби, от което настръхваха косите и започна да нанася удари като обезумяло. Имаше крака, тяло и глава. Нямаше никакво време да се различи нещо повече. То заобиколи Стреса и се отправи към Рен. Тя едва успя да вдигне ръцете си, преди да се нахвърли върху нея. Момичето инстинктивно се претърколи като пое тежестта му и после го отхвърли настрана. Създанието драскаше и хапеше, но дебелите ръкавици и пелерината я защитиха. Видя очите му, жълти и обезумели, усети зловонния му дъх. Докато се изправяше с мъка на крака, тя го видя с крайчеца на очите си да се втурва отново към нея.

Тогава на помощ й дойде Гарт, сечейки с късия си меч. Проблясна стомана и ръката на създанието изчезна. То падна, пищейки и дращейки земята. Гарт пристъпи бързо и му отряза главата. Чудовището не мръдна.

Рен стоеше и трепереше, питайки се какво е това създание. Демон? Нещо друго? Тя погледна безформената кървава купчина. Всичко бе станало така бързо.

— Пхффтт! Слушай! — изсъска остро Стреса. — Идват други! Ссстттфттп. Оттук! Бързо! — После бързо потегли. Рен и Гарт я последваха в мрака. Вече чуваха шума от преследвачите.