Тери Брукс
Елфите на Шанара (15)

ГЛАВА XV

Рен Омсфорд се свиваше безмълвна със своите спътници в тъмнината на тунелите под Преградата, докато Бухала действуваше тихо някъде напред, удряйки кремък в камъка, за да възпроизведе искра и запали покритата със смола факла, която крепеше на колената си. Магията, осветяваща тунела при идването на Рен в града, вече я нямаше. Тя беше изчезнала в Лодена заедно с Арборлон и елфите. Трис, който носеше Еленро от моста насам, трябваше да влезе последен. Той плътно затвори зад себе си вратата, отделяйки ги от лудостта и беса отвън, но същевременно ги затвори в горещината и вонята на огъня на Килешан.

Една искра се появи в тъмнината отпред и един тъмнооранжев пламък оживя, хвърляйки сенки навсякъде. Главите на всички се обърнаха към мястото, където Бухала беше вече тръгнал напред.

— Движете се бързо — прошепна им той. Гласът му беше дрезгав и настойчив. — На тъмните създания няма да им е нужно много време, за да открият вратата.

След него пълзяха бързо Еоуен, Дал, Гавилан, Рен, Гарт, Трис, носещ Еленро и най-отзад — Корт. Отвъд, заравяйки се в земята с упоритостта на къртици, ги преследваха виковете и крясъците на демоните. Пот беше избила по кожата на Рен. Горещината в тунелите беше интензивна и задушаваща. Тя избърса очите си, отстрани с мигане щипещата влага, като се стремеше да не забавя ход. Докато Рен се трудеше, мислите й бродеха. Тя си спомни как Еленро, застанала в средата при началото на моста, призоваваше Лодена и извикваше светлината, която щеше да омете всичко от Арборлон и да го пренесе в блещукащата бездна на Камъка. Рен можа да види как града изчезна, сякаш никога не е бил там — сгради, хора, животни, дървета, трева, всичко. Сега те отговаряха за Арборлон. Те трябваше да го защищават. Той беше скътан в една магия, която бе силна само толкова, колкото деветте члена на групата, на които беше поверен. Тя си пробиваше път през корени и паяжини и чувстваше непосилната отговорност на задачата като тежък товар. Рен беше само една от деветимата, знаеше го, и не най-силната. Въпреки това тя не можеше да се отърве от чувството, че отговорността е само нейна, че така се осъществява поръчението на Аланон, че точно заради това бе дошла да търси елфите.

Рен се отърси от това чувство, блъскайки се от бързане в Гавилан. В този момент земята рязко потрепери.

Колоната спря и всички наведоха глави, за да ги защитят, когато от тавана на тунела като дъжд се посипа тиня. Земята отново се разтресе. Трусовете непрекъснато се увеличаваха, люлеейки земята, сякаш някой великан беше сграбчил острова в двете си ръце и се мъчеше да го откъсне от земята.

— Какво става? — запита Гавилан.

Рен се отпусна на колене, за да не изгуби от равновесие и усети как в рамото й се вкопчи уверената ръка на Гарт.

— Не спирайте! — извика рязко Бухала. — Побързайте!

Сега те тичаха приведени ниско, за да се пазят от отделящия се облак пръст, който висеше, размътвайки се, във въздуха. Трусовете продължаваха. Отдолу се чуваше бучене. Звуците се усилваха и отслабваха. Земетресението ги хвърляше към стените на тунела и те едва се задържаха на крака. Секундите отлитаха светкавично, като преследвани от ужаса. Част от тунела зад тях се срути, обсипвайки ги с пръст. Те чуваха пукането на камъка. Скалите от застинала лава се разцепваха, сякаш земната кора се оттегляше. Чу се едно тежко тупване, когато огромна скала падна през една пукнатина и се удари в пода на тунела.

— Бухале, изведи ни оттук! — викаше Гавилан като обезумял.

Тогава те отново излязоха на открито, измъквайки се на слабата утринна светлина през една дупка в тунела. Зад тях той се срути напълно, изчезвайки за миг. Тиня изригна през отвора, през който бяха избягали. Трусовете продължиха да отекват във височините на Мороуиндъл, разкъсвайки неговата повърхност и карайки скалите да скърцат и се ронят. Рен се изправи на крака заедно с другите и поспря в една горичка от умираща акация, поглеждайки назад към мястото, където бяха преди малко. Преградата гъмжеше от демони. Черните им тела се виждаха навсякъде, стремяха се да изкатерят омразната бариера. Магията беше си отишла, но трусовете, които бяха я заместили, се оказаха още по-трудно преодолима пречка. Демоните политаха от височините и крещяха, докато падаха, отърсени като листа от дърво през есента при буря. Преградата пукаше и се разцепваше при разтърсването на земята отдолу. От нея падаха камъни и тя заплашваше да се срути цялата. Земята от вътрешната страна на Преградата бълваше огън. Кратерът, от който Арборлон беше изгребан от магията, се превърна във врящ казан. Пара съскаше и изригваше в гейзери. Високо върху склоновете на Килешан земната кора се разкъса и започна да пропуска разтопена скална маса.

— Килешан се събужда — каза тихо Еоуен и думите й накараха всички да се обърнат. — Изчезването на Арборлон е нарушило равновесието на Мороуиндъл. В магията се е появила празнота. Разрушението е стигнало до сърцето на острова. Вулканът повече не е спящ, разбунен е. Огньовете в него ще горят все по-яростно, а газовете и горещината ще се натрупват, докато не могат повече да бъдат удържани.

— Кога ще стане това? — попита Бухала.

— След часове тук, във високите части на склоновете, и след дни по надолу — отвърна Еоуен, поклащайки глава. — Очите й светеха. — Това е началото на края.

За миг настана тишина.

— За демоните — може би, но не и за нас. — Тези думи бяха произнесени от Еленро. Тя се бе изправила отново на крака, възстановена от напрежението при призоваването на магията на Лодена. Освободи се от Трис, който още я подкрепяше, и мина през тях, повличайки ги след себе си, докато не се обърна с лице към спътниците си. Еленро имаше спокоен, уверен и безстрашен вид. — Вече няма място за колебание — напомни тя. — Ние ще се движим бързо и тихо към бреговете на Синия разлив и ще напуснем острова, за да се върнем в земята, на която принадлежим. Трябва да сме сплотени и да си отваряме очите. Бухале, изведи ни оттук.

Орин Страйът веднага се обърна и другите тръгнаха с него. Никой нищо не попита, така силно беше присъствието на Еленро Елеседил. Рен погледна още веднъж назад и видя баба си да се приближава с Еоуен, която изглежда беше изпаднала в транс. Кралицата бе обвила пророчицата с ръце и я водеше я внимателно напред. Зад тях ослепителният блясък на огъня от вулкана обагряше в кървавочервено Преградата и демоните. Като че ли всичко бе потопено в пурпур.

Като сенки на фона на неясната светлина, групата се спускаше надолу по склоновете на Килешан през скали от застинала лава, мъртви дървета и храсти. Всичките звуци бяха сега зад тях, там, където демоните се приближаваха към своя враг и в този миг започваха да откриват, че той вече е изчезнал. Отпред се чуваше само неспирният бяг на Роуен, чиито сиви води се носеха, пенейки се, към океана. Вибрациите ги преследваха. Те преминаваха като тръпки по ивиците застинала лава и разклащаха дърветата и храстите, но колкото по-далеч отиваше групата, толкова по-слабо се усещаха. Мъгла изпълваше въздуха пред тях. Тя намаляваше видимостта и правеше неопределени формите на терена. Дишането на Рен бе станало равномерно, а тялото й се поосвежи. Вече не се чувствуваше уловена в капан, както в тунела, а и горещината беше намаляла. Рен започваше да се отпуска, да чувствува, че се слива с терена, а сетивата й се протягаха като невидими пипалца, за да изследват това, което беше скрито.

Но въпреки всичко не успя да открие демоните, които дебнеха, за да ги нападнат. Те бяха повече от една дузина, възниски, изкривени и уродливи като изсъхнали дървета, надигнаха се, за да се нахвърлят върху тях и ги сграбчат. Еоуен падна на земята, а Бухала изчезна под една плетеница от крайници. Останалите се прегрупираха и се хвърлиха срещу своите нападатели, с каквото им попадне под ръка, скупчвайки се около Еоуен, за да я защитят. Ловците-елфи се биеха със зловеща свирепост, убивайки демоните като че ли те не бяха нищо повече от сенки. Битката бе свършила почти преди да започне. Едно от черните създания избяга; останалите лежаха неподвижно на земята.

Бухала се появи отново иззад някакъв ръб. Единият му ръкав висеше на парцали, а лицето му бе издраскано от нокти. Той им махна мълчаливо с ръка, свърна от пътя, който следваха и ги поведе бързо надолу от върха на едно възвишение към тясно дефиле, което лъкатушеше в мъглата. Станаха по-внимателни и дебнеха нащрек за нови нападения, припомняйки си, че демоните са навсякъде и че не всички са отишли към Преградата. Небето над главите им придоби един особен жълт цвят, докато издигащото се над хоризонта слънце безуспешно се бореше да пробие мъглата. Рен пълзеше напред с дълги ножове в двете ръце и оглеждаше внимателно сенките, за да долови някакъв признак на движение.

Наближаваха Роуен, когато Орин Страйът ги накара внезапно да спрат. Той се приведе ниско, показвайки им с жест да сторят същото, после се обърна, направи им знак да останат по местата си и изчезна напред в мъглата. След по-малко от пет минути се появи отново. Той ги предупреди с поклащане на глава и ги поведе наляво. Продължавайки да се движат приведени, те се плъзнаха покрай редица скали към едно било, което ги скриваше от Роуен. Оттам те се движиха в продължение на една миля успоредно на реката, после се изкачиха предпазливо върху едно възвишение. Рен се взря в бавно движещата се сива повърхност на реката, която се проточваше пуста и широка в далечината.

Нищо не се движеше.

Бухала се присъедини отново към тях. Съсухреното му лице беше набраздено с дълбоки бръчки.

— Плитчините са пълни със създания, които бихме предпочели да не срещаме. — каза той. — Затова ще я пресечем тук. Реката е твърде широка, за да я преплуваме. Ще трябва да преминем на другия бряг с плавателен съд. Ще построим сал, достатъчно голям, за да ни издържи — ето какво ще трябва да направим.

Той взе със себе си елфите Ловци, за да събират дърва, оставяйки Гавилан и Гарт с жените. Еленро отиде до Рен, прегърна я за кратко и окуражително й се усмихна. Всичко е наред, казваше тя, но бръчки на безпокойство прорязваха челото й. Тя тихо се отдалечи.

— Почувствувай земята с ръцете си, Рен — прошепна изведнъж Еоуен, свивайки се до нея. Рен докосна земята и остави вибрациите да се изкачат в тялото й. — Магията се разпада навсякъде около нас — всичко, което елфите са се мъчили да натрупат. Тъканта на нашата дързост и нашия страх започва да се разнищва. — Косата й с цвят на ръжда падаше безразборно около замислените зелени очи, а Еоуен имаше вид на човек, събуден от кошмар. — Тя все някога ще ти каже истината, Рен. Не може да те държи вечно в неведение.

После Еоуен също се отдалечи и се присъедини към кралицата. Рен не разбра много ясно за какво говореше тя, но допусна, че е имала пред вид Еленро и че, както момичето Скитник вече знаеше, имаше все още неразкрити тайни…

Мъглата се извиваше наоколо. Тя засланяше Роуен, промъкваше се през пукнатините и цепнатините на терена и променяше формата на всичко, край което преминаваше. Корт и Дал се върнаха, довличайки парчета изсъхнали дървета и после отново изчезнаха. Бухалът се скри в мрака, насочвайки се към реката, слаб като пръчка и приведен като за лов. Всичко се движеше неуловимо, като някакъв полузабравен спомен, който можеше да те измами и да повярваш в неща, които никога не са съществували.

Една внезапна конвулсия залюля земята под краката им и Рен неволно ахна, като бързо да се наведе, за да запази равновесие. Водите на Роуен изглежда се надигаха рязко, събирайки сила в една вълна, която се разби в бреговата линия и продължи да се разлива върху нея.

Гарт докосна рамото й. Островът се разцепва на две.

Рен кимна в знак на съгласие, припомняйки си думите на Еоуен, че надвисналият катаклизъм е резултат от някакъв пробив в магията. Тя мислеше, че пророчицата е имала предвид единствено използуването на Лодена от Еленро, но сега й хрумна, че е ставало дума за нещо повече. Изводът от това, което тя току-що бе казала на Рен, беше, че пробивът в магията е бил по-голям, отколкото би предизвикало просто махането на Арборлон, че по някое време в миналото елфите са се мъчили да направят нещо повече и не са успели и че случващото се сега е пряк резултат от него. Рен трупаше старателно информацията за времето, когато ще може да я използува.

Гарт се спусна надолу, за да помогне на елфите Ловци, които бяха започнали да свързват един за друг трупите за сала. Гавилан говореше нещо тихо на Еленро, а в очите му се четеше някакво неспокойствие и гняв. Рен го наблюдава внимателно известно време, сравнявайки видяното сега с онова, което бе забелязала преди: изострената напрегнатост, и безгрижното равнодушие — два напълно контрастиращи образа. Рен намираше Гавилан за възбуждащ любопитството, за една сложна смесица от възможности и изкушения. Тя го харесваше, тя желаеше да е близка с него. Но в Гавилан имаше нещо скрито, което я безпокоеше, нещо, което тя още не можеше да определи.

— След няколко минути ще е готов — съобщи Бухала, който мина покрай нея като сянка и отново изчезна в мъглата.

Рен започна да се изправя на крака, когато нещо малко и бързо се стрелна от храстите и се хвърли върху нея. Тя се строполи назад, махайки отчаяно с ръце, но после смаяно установи, че вкопчилото се в нея създание е Фавн. Тя се засмя без да иска и притисна силно до себе си Дървесния пискун.

— Фавн — гукаше му тя, завирайки лицето си в странното малко същество. — Мислех, че нещо ужасно ти се е случило. Но ти си добре, нали? Да, мъниче, ти просто си добре.

Тя усети, че Еленро и Гавилан я наблюдаваха, а на лицата им бе изписано недоумение. Рен бързо се изправи отново, махайки им с ръка, че всичко е наред и усмихвайки се несъзнателно.

— Хррууулл. Забрави ли обещанието си?

Рен рязко се обърна, за да открие Стреса, взираща се в нея от границата на мрака с настръхнали бодли.

Тя бързо коленичи.

— О, ето, че и ти си добре, Стреса. Безпокоях се и за двамата. Не можех да изляза, за да видя, дали сте в безопасност, но се надявах, че това е така. Намерихте ли се един друг, след като ви оставих?

— Да, Рен — отвърна комбинираната котка сдържано и мерейки думите си. — Пффттт. Пискунът се върна, подскачайки, призори с разрошена и проскубана козина и цвъркайки за теб. Той ме намери долу, при реката, където чаках. И така, сега дойде ред за твоето обещание. Ти си спомняш обещанието, нали?

— Спомням си го, Стреса — отвърна Рен, кимайки тържествено. Когато напусна града, аз трябваше да ви взема с мен до Западната земя. Ще удържа на обещанието си. Безпокоиш ли се, че може да не го изпълня?

— Хссст, пффтт! — комбинираната котка прибра бодлите си. — Надявам се, че си от онези, за които дадената дума означава нещо. Не като… — Тя не довърши изречението.

— Бабо — извика Рен кралицата и Еленро дойде при нея. Къдравата й коса падаше върху лицето й като воал. — Бабо, това са мои приятели, Стреса и Фавн. Те помогнаха на Гарт и на мен да намерим пътя за града.

— Тогава те са също и мои приятели заяви Еленро.

— Лейди — каза в отговор Стреса, която изглежда изобщо не беше очарована.

— Какво е това? — попита Гавилан, приближавайки се към тях с игриви огънчета в очите. — Една комбкотка? Мислех, че всичките са изчезнали.

— Някои от нас оцеляха…сссттт…не благодарение на теб — обяви хладно Стреса.

— Не си ли твърде самонадеяна? — попита Гавилан, който не можа да скрие своето неодобрение.

— Бабо — намеси се бързо Рен, слагайки край на размяната на любезности, — аз обещах на Стреса, че ще я взема с нас, когато напуснем острова. Трябва да удържа на обещанието си. Фавн също трябва да дойде. — тя притисна рунтавия Дървесен пискун, който дори не беше вдигнал поглед от рамото й, все още притиснал се в нея, прилепвайки се като някаква втора кожа.

Еленро изглежда се колебаеше като че ли вземането на съществата с тях представляваше някаква трудност, която Рен не разбираше.

— Не зная — отвърна тихо тя. Вятърът свистеше покрай нея, събирайки сила в мрака. Еленро погледна към елфите Ловци, които товареха раници и провизии върху сала и после каза: — Но щом си обещала…

— Лельо Ел! — извика гневно Гавилан.

Кралицата впи в него леденостудения си поглед.

— Замълчи, Гавилан! — каза тя.

— Но ти знаеш правилата…

— Мълчи!

Гневът беше ясно изписан на лицето на младежа. Той избягваше да гледа кралицата или Рен, премествайки погледа си вместо това на Стреса.

— Това е някаква грешка. Ти би трябвало да знаеш най-добре, Комбкотке. Спомняш ли си кой те направи? Спомняш ли си защо?

— Гавилан! — Кралицата беше разгневена.

Елфите Ловци спряха работа и погледнаха назад към нея. Бухала се появи отново от мъглата. Еоуен се доближи до кралицата.

Гавилан държа на своето още известно време, после се обърна рязко и се спусна надолу към сала. За момент никой друг не се помръдна. Всички стояха като статуи в мъглата.

— Съжалявам — каза тогава Еленро, без да се обръща определено към някого. Гласът й прозвуча тихо и безпомощно.

Кралицата също тръгна към сала, увличайки със себе си и Еоуен. Младоликото й лице беше така покрусено, че Рен се въздържа да я последва.

Вместо това тя погледна към Стреса. Смехът на комбинираната Котка беше горчив.

— Тя не иска ние да напуснем острова. Фффттт. Никой от тях не иска.

— Стреса, какво става тук? — запита Рен, ядосана на себе си и озадачена от враждебността, която бе предизвикала появата на Стреса.

— Ррруулл. Рен Омсфорд. Не знаеш ли? Хссст. Не знаеш, нали? Еленро Елеседил е твоя баба, а ти не знаеш. Колко странно!

— Хайде, Рен — подкани я Бухала, който мина още веднъж покрай нея и я докосна по рамото. Време е да вървим. Хайде, бързо!

Елфите Ловци бутаха сала надолу към водата, а другите бързаха след тях.

— Кажи ми! — сопна се тя на Стреса.

— Едно пътуване по течението на рууллл Роуен не се покрива с моята представа за добре прекарано време — каза комбинираната котка, игнорирайки Рен. — Аз ще седна право в средата, ако нямате нищо против. Хсссттт. И да имате — пак ще го направя.

Една нова серия от потръпвания разтърси острова и в мъглата зад тях Килешан изригна като душ тъмночервен огън. Пепел и пушек бълваха навън, а от недрата на земята се надигаше тътен.

Всички извикаха Рен, а тя хукна към тях. Стреса търчеше на крачка пред нея, а Фавн бе увит около шията й. Рен беше бясна, че никой й нямаше доверие, че в нейно присъствие можеха да се провеждат спорове относно неща, за които умишлено я държаха в неведение. Рен никак не обичаше да се отнасят по този начин към нея, а ставаше очевидно, че докато тя не ги принуди, никой нямаше намерение да й каже каквото и да било за елфите и Мороуиндъл.

Рен достигна сала, когато те го бутаха вече в Роуен, като се спогледа с неприкрита враждебност с Гавилан и демонстративно се премести по-близо до Гарт. Елфите Ловци бяха вече до колена във водата, уравновесявайки сала. Стреса скочи върху него, без да я канят и се настани в средата между раниците и провизиите, точно както бе заплашила, че ще направи. Никой не възрази. Никой не каза нищо. Трис отведе Еоуен и кралицата до отредените за тях места. Кралицата стискаше здраво в двете си ръце жезъла Рухк. Рен и Гарт ги следваха. Членовете на малката група отблъснаха заедно сала от брега, навеждайки се напред така, че трупите да носят тежестта на горната част от телата им, а с ръце да се хващат за въжените примки, приспособени за тази цел.

Течението ги пое почти незабавно и започна да ги отнася. Тези, които бяха най-близо до брега, правеха усилия да се отблъснат далеч от него и от скалите и корените, които можеха да ги задържат. Килешан продължаваше да изригва огън и пепел. Вулканът изразяваше своето недоволство. Небето беше потъмняло от тези нови пластове вулканична пепел, закриващи още повече светлината. Салът се движеше в средата на речното корито, поклащайки се с движението на водата и набирайки скорост. Бухала даваше на висок глас инструкции на своите спътници; а те напразно се опитваха да насочат сала към отсрещния бряг. Гейзери изригваха през скалите от застинала лава по бреговата линия зад тях, разрушавайки каменната кора и изпращайки струи пара и газове към небето. Роуен потръпна от силата на земните трусове и започна да ги подхвърля. Водата се развълнува и се образуваха малки водовъртежи. Покрай тях минаваха разни парчета, носени на гребена на речните вълни. Салът беше блъскан и подхвърлян и вкопчилите се в него елфи бяха принудени да употребяват всичките си усилия само за да се задържат отгоре му.

— Заклещете краката си! — извика Бухала. — Дръжте се здраво за въжените ръкохватки!

Те се носеха надолу по реката, а бреговата линия минаваше покрай тях с неясните очертания на дървета и храсти, неравни полета застинала лава и мъгла. Вулканът изчезна зад тях, скрит от един завой на реката и началото на долината, в която тя навлизаше. Рен чувствуваше разни неща да я ръгат и мушкат, да я блъскат и завъртат и да я шибат, като че ли движени от някакво невидимо въже. Ръцете и пръстите започнаха да я болят от стискането на въжените ръкохватки, а тялото й вкочанясваше от ледените планински води. Шумът от стремителното движение на реката заглушаваше рева на вулкана, но тя въпреки това го чувствуваше да потръпва под нея, събуждащ се, разтърсван от болест и разпукващ се от конвулсии. Пред тях се появиха стръмни скали, издигащи се като непроходими стени. После те се озоваха сред тях. Скалата като по чудо се разделяше, за да пропусне Роуен през едно тясно дефиле. В продължение на няколко минути бързеите бяха толкова силни, че салът едва не се разби върху скалите. После отново излязоха на открито. Коритото на реката се разшири, а стръмните скали отстъпиха в далечината. Те преминаха, въртейки се, през поредица от широки участъци с бавно течение и излязоха в едно езеро, което се простираше в зелената омара на някаква джунгла.

Реката се забави и успокои. Салът престана да се върти и започна да плава лениво към средата на езерото. Гъста мъгла висеше върху неговата блещукаща повърхност, закривайки бреговата линия от двете страни и превръщайки го в една тъмнозелена маска от тишина. Отнякъде, в далечината, се чуваше гневният тътен на Килешан.

В средата на сала Стреса повдигна нерешително глава и се огледа. Острият поглед на комбинираната котка се местеше бързо, търсейки Рен.

— Ссспппттт! Ние трябва да се махаме оттук! — настоя тя. — Това място не е добро… ссспп… за стоене! Ето там е Мракът на Рая!

— За какво мърмориш, комбкотко? — попита гневно Гавилан.

Еленро хвана жезъла Рухк така, че да го положи върху сала.

— Бухале, знаеш ли къде се намираме? — попита тя.

— Но щом комбинираната котка казва, че езерото не е безопасно… — започна Орин Страйът, поклащайки глава.

Водата зад него изригна с гръм и над повърхността се появи една огромна глава, покрита с черна коруба. Тя се издигаше бавно в мъглата, като се поклащаше почти приспиващо върху дебело гъвкаво тяло, покрито с люспи и издутини, което се извиваше на фона на слабата светлина. От челюстите й се проточваха пипала като мустачки, които се извиваха, търсейки храна. Два реда криви зъби се оголиха, когато съществото отвори широко зеленикавата си паст. То се извиси над тях с въртеливи движения, доближи се на не повече от петдесет фута и после засъска като настъпена змия.

— Змия! — извика тихо Еоуен.

Елфите Ловци вече бяха се размърдали, като бързо застанаха между чудовището и тези, които трябваше да защитават. С извадени оръжия започнаха да придвижват сала към противоположния бряг. Опитът им бе напразен. Змията плуваше безшумно след тях, правейки почти нищожни усилия, за да ги достигне и снишавайки заплашително главата си с широко зейналата паст. Рен гребеше в съседство с Гарт, за да помага в изтласкването на сала напред, но речният бряг изглеждаше много далеч. В средата на сала бодлите на Стреса стърчаха във всички посоки, а главата й беше изчезнала.

Змията ги удари с опашка, когато те бяха все още на сто ярда от брега. Тя ги плесна с нея отдолу, повдигна над водата сала и деветимата пътници, вкопчили се в него и ги завъртя във въздуха. Те се разхвърчаха и цопнаха наблизо във водата с плясък, който изкара въздуха от гърдите им. Ръкохватките се разхлабиха и хората изпопадаха заедно с багажа. Еоуен запляска като обезумяла, потъна, но бе изтеглена на повърхността от Гарт. Салът започна да се разпада от силното сгромолясване. Връзките се разхлабиха и дървените трупи започнаха да се разделят един от друг. Бухала им викаше да ритат във водата и те го правеха отчаяно и бясно, защото не можеха да сторят нищо друго.

Змията отново се отправи застрашително към тях. С вик, прозвучал като дълбока, бумтяща кашлица тя атакува, извивайки се гъвкаво, и се хвърли върху тях — огромна и чудовищна. Рен и Гарт се освободиха от сала, когато звярът нанесе удара, увличайки със себе си Еленро и Фавн. Рен видя как Гавилан се гмурна, а останалите се разпръснаха. После змията ги удари и всичко изчезна в една водна експлозия. Салът се разхвърча, разбит на трески. Рен се гмурна под водата, а Фавн отчаяно се вкопчи в нея. Тя се показа отново над повърхността, пръхтейки, за да си поеме въздух. Във водата подскачаха глави, а предизвиканите от нападението вълни ги заливаха. Змийската глава се отдръпна още веднъж назад в мъглата, но този път я атакуваха Трис и Корт, нанасяйки яростно удари с мечовете си. Хвърчаха люспи и течеше тъмна кръв, а чудовището крещеше разгневено. Тялото му се извиваше, правейки отчаяни усилия да се освободи от своите нападатели. После то се гмурна. Когато се мушна под повърхността, Трис заби меча си в покритата с люспи глава и се отдръпна. Корт продължи да го атакува с мрачно изражение на младото си лице.

Тялото на змията се разтресе в конвулсии, разпръсквайки всички. Пръснатите във водата трупи от разбития сал се завъртяха в кръг.

Един от тях удари леко главата й. Тя видя за миг как змията се гмурна, Гарт повлече Еоуен към брега, а Еленро и Бухала се вкопчиха в други остатъци от сала, после всичко потъна в мрак.

Рен се носеше безчувствена, отпусната и вкочанена. Тя усещаше, че потъва, но сякаш сили не й достигаха да се измъкне. Рен задържа дъха си, когато водата се затвори над нея, после го изпусна, когато повече не можеше да го задържи и почувствува как водата нахлу в нея. Тя извика беззвучно, останала без глас. Почувствува тежестта на Елфовите камъни около врата си и усети, че бяха започнали да парят.

После нещо я хвана и започна да я тегли, нещо, което дръпна първо туниката й, а после се плъзна надолу около тялото й. Първо усети една длан, после нечия ръка — някой беше я хванал. Тя започна бавно да изплува нагоре.

Рен се показа на повърхността, плюейки и давейки се, опитвайки се да си поеме въздух, докато изкашляше водата от дробовете си. Нейният спасител беше зад нея, изтегляйки я на безопасно място. Тя се отпусна и се остави да я влачат, все още замаяна от удара и от факта, че едва не се удави. Рен отстрани с мигане капките от клепачите си и погледна назад към Роуен. Реката се разстилаше с променлив сребрист блясък, в нея бяха останали само отломки. Змията беше изчезнала. Тя чу гласове — на Еоуен, на Бухала и на още един или двама. Чуваше, че викат нейното име. Фавн не беше вече вкопчен в нея. Какво ли бе станало с него?

После брегът започна да се вижда от двете страни, а нейният спасител престана да плува и се изправи, като я привдигна и обърна към себе си. Тя беше лице срещу лице с Гавилан.

— Добре ли си, Рен? — попита задъхан той, изтощен от мъчителното влачене. — Погледни ме.

Рен го погледна и гневът, който изпитваше към него избледня, когато видя изражението на лицето му. По него бяха изписани загриженост и страх, искрени и непринудени.

— Всичко е наред. — Тя хвана ръката му. После пое дълбоко въздух. — Благодаря ти, Гавилан.

— Казах, че съм тук, за да ти помогна, ако имаш нужда, но не очаквах, че така скоро ще приемеш моето предложение. Гавилан изглеждаше изненадващо смутен.

Той й помогна да излезе от водата до мястото, където чакаше Еленро, за да я прегърне. Тя тревожно притисна Рен и прошепна нещо едва чуто, думи, които не беше нужно да бъдат чути, за да бъдат разбирани. Гарт също беше там, и Бухала. Те бяха мокри и имаха жалък вид, но бяха невредими. Видя, че по-голямата част от провизиите им бяха натрупани до самата вода, прогизнали, но спасени. Еоуен седеше разрошена и изтощена под едно дърво, където Дал се грижеше за нея.

— Фавн! — извика Рен и незабавно чу някакво цвъртене. Тя погледна към течението и видя дървесния пискун, който беше се вкопчил в едно парче дърво, отдалечено на няколко дузини ярда. Рен навлезе обратно във водата, докато тя не достигна до шията й и тогава нейният рунтав спътник напусна плаващото парче дърво и заплува бързо, за да я достигне, покатери се на рамото й и тя излезе от водата.

— Е, мъничето ми, вече няма страшно, нали?

Малко по-късно Трис излезе с мъка на брега. Едната страна на обгорялото му от слънцето лице беше раздрана, а дрехите му — разкъсани и окървавени. Той поседна, за да може Бухала да го прегледа. После стана и се върна към реката с останалите. Застанали един до друг, те оглеждаха пустата водна повърхност.

Нямаше никаква следа нито от Корт, нито от Стреса.

— Не съм виждал комбкотката, откакто змията удари сала последния път — каза тихо Гавилан, почти извинявайки се. — Съжалявам, Рен. Наистина съжалявам.

Рен кимна без да отговори. Не можеше. Болката бе твърде голяма. Тя седеше неподвижна и с безизразно лице, като продължаваше напразно да търси комбинираната Котка. Вече два пъти я изоставям, мислеше тя. Трис пристегна колана с меча, който беше взел от спасения от тях багаж.

— Корт потъна заедно със змията — каза той. — Не мисля, че е успял да се спаси.

Рен едва го чуваше. Мислите й бяха черни и мрачни. Аз трябваше да я потърся, когато салът потъна. Трябваше да се опитам да й помогна.

Но дори докато мислеше това, Рен съзнаваше, че нищо не би могла да направи.

— Ние трябва да продължим — каза тихо Бухала. — Не можем да стоим тук.

Килешан избоботи в далечината, сякаш да потвърди неговите думи, а в отговор мъглата започна бавно да се завихря. Те се поколебаха още малко, скупчили се плътно един до друг на брега на реката с оцеждаща се от дрехите им вода, мълчаливи и неподвижни. После бавно се обърнаха един след друг. След като взеха раниците и провизиите и се увериха, че оръжията им са на местата си, те навлязоха между дърветата. Роуен се проточваше зад тях като някаква сребристо-сива покривка.