Тери Брукс
Елфите на Шанара (21)

ГЛАВА XXI

В Южното око времето се носеше подобно на облак по лятно небе и Кол Омсфорд можеше само да наблюдава безпомощно как то преминава покрай него. Животът му в затвора продължаваше обикновения си ход, а всекидневието, му бе едно редуване на скука и напрегнатост. Мислите му не бяха оковани, но не го водеха до никъде. Той мечтаеше за миналото, за живота, на който беше се радвал в Дола и на света, който лежеше отвъд черните стени на неговия затвор, но мечтите му се разбиваха на пух и прах и изчезваха. Никой не идваше да го потърси. Той започна да се примирява с мисълта, че никой няма да дойде.

Кол прекарваше дните си в двора за упражнения със спаринг партньор Улфкингро — обезобразения, покрит с белези и необщителен човек, на чиито грижи беше го поверил Ример Дал. Улфкингро беше здрав като бик и се биеше с Кол, докато Равнинецът не почувствува, че ще падне. С обвити в мека материя сопи, с тежки тояги, с тъпи мечове и с голи ръце те се упражняваха и тренираха като готвещи се за битка бойци, понякога по цял ден, често докато не се изпотят толкова силно, че прахът, който вдигаха в двора, започваше да се стича по телата им на черни ивици. Улфкингро беше, разбира се, Шадуин, но не приличаше на такъв. Той изглеждаше като всеки нормален мъж, макар да бе по-як и по-мрачен. Понякога Кол почти го харесваше. Той говореше малко, оставяйки опита му в боравене с оръжията да говори вместо него. Беше сръчен и опитен боец и вече се гордееше, че предава знанията си на Равнинеца. Кол, от своя страна, правеше най-доброто в своето положение, като използваше единственото развлечение, което му позволяваха, за да усвои, каквото може от това, на което другият искаше да го научи. Той участваше в тренировъчната борба, като че ли тя бе истинска и поддържаше форма за времето, когато действително щеше да му потрябва. Защото рано или късно, заричаше се непрекъснато Кол, аз ще намеря начин да избягам.

Постоянно мислеше за това. Малко други неща занимаваха ума му. Ако никой не знаеше, че е тук, ако никой не дойдеше да го измъкне, ще трябва сам да се спаси. Кол беше находчив като всички Равнинци. Той беше уверен, че ще успее да намери път за бягство. Умееше да изчаква и търпението бе може би най-важното му качество. Наблюдаваха го при всяко излизане от килията, докато минаваше по тъмните коридори на монолита към двора за упражнения и когато връщаше обратно оттам. Беше му позволено да се упражнява с Улфкингро колкото иска, както и да гостува на здравеняка достатъчно дълго, за да го увлече в разговор, но винаги го наблюдаваха. Той не можеше да си позволи никаква грешка.

Но нито за миг не се съмняваше, че ще намери някакъв изход.

Кол беше виждал Ример Дал само два пъти, след като Главният преследвач го посети в килията. Всеки път го виждаше от някакво разстояние, зърваше го неочаквано, само миг преди другия да изчезне. Всеки път в паметта му оставаше само споменът за хладния му поглед. Отначало Кол го търсеше навсякъде, докато не установи, че това бе започнало да става нещо като мания и трябва да спре. Но Кол никога не престана да мисли върху това, което огромният мъж беше му казал: че Пар също бил Шадуин, че магията ще го погълне, ако той не приеме истината за своята самоличност и че в своята лудост той представлява опасност за своя брат. Кол не вярваше на казаното му от Ример Дал, но и не можеше напълно да го отхвърли. Истината, реши той, е някъде по средата, в здрачната област между размишленията и лъжите. Но истината беше трудна за дешифриране и той нямаше да я научи, докато е там. Ример Дал правеше всичко с някакъв умисъл и съвсем не смяташе да го разкрие на Кол. Какъвто и да бе той, каквато и да беше истината за Шадуините и тяхната магия, Кол беше убеден, че трябва да се добере до своя брат.

И така, той тренираше в двора за упражнения през деня, а през нощта лежеше буден, премисляйки своите шансове и възможности и през цялото време се бореше срещу дебнещата опасност от провал.

И ето, че един ден, няколко седмици след като почна да излиза от килията, докато тренираше с Улфкингро в двора за упражнения, той забеляза Ример Дал да минава по една пътека между две ниши. Отначало изглеждаше като че ли част от него е отрязана. После установи, че Главният преследвач носеше нещо провесено върху рамото си — нещо, което отначало изглеждаше като нищо, защото беше толкова черно, че приличаше на част от новолунна нощ. Кол се спря на място, после отстъпи назад, взирайки се. Улфкингро го погледна ядосано и погледна назад през рамо, за да види какво бе привлякло вниманието на Равнинеца.

— Хм! — изсумтя той, когато видя какво гледа Кол. — Това не е твоя работа. Заеми позиция за бой.

— Какво носи той? — попита настойчиво Кол.

Улфкингро опря пръта на земята и се облегна на него с демонстративно търпение.

— Една пелерина, Равнинецо. Нарича се Огледално покривало. Виждаш ли колко е черно? Виждаш ли как краде светлината, точно като разлято черно мастило? Шадуинска магия, малки ми приятелю. — Суровото лице се опъна в някаква полуусмивка. — Знаеш ли какво прави то? — Кол поклати отрицателно глава. — Не знаеш? Добре! И не би трябвало да знаеш! Сега заеми позиция за бой!

Те възобновиха тренировката и Кол, който не беше никакъв малък приятел, а точно толкова голям и мощен, колкото Улфкингро, се реваншира като удари другия така силно, че той загуби равновесие и се опомни едва след няколко минути.

Тази нощ Кол лежа буден, като мислеше за Огледалното покривало и се чудеше за какво ли служи. То беше първата конкретна Шадуинска магия, която някога беше виждал. Имаше и други магии, разбира се, но той нямаше достъп до тях. Най-голямата и най-важната беше нещо, държано дълбоко в недрата на крепостта, което бръмчеше, туптеше и понякога звучеше като вик, нещо огромно и много страшно. Той си го представяше като някакъв дракон, когото Шадуините бяха успели да оковат, но разбираше, че твърде опростява нещата. Каквото и да беше, то бе далеч по-впечатляващо и по-ужасно от един дракон. Имаше и други неща, скрити зад вратите, през които изобщо му беше забранено да пристъпва, засекретени в катакомбите, през които не можеше никога да мине. Кол усещаше тяхното присъствие, докосването им до неговата кожа, долавяше със съзнанието си техния шепот. Всичките тези неща бяха магия, Шадуински магьосничества и талисмани, тъмни и лоши неща.

Не така смяташе Ример Дал. Но той, разбира се, не вярваше на Главния преследвач и никога не беше му вярвал. Все пак не можеше да не се пита.

Два дни по-късно, докато почиваше на двора и потта още блестеше по тялото му като течно масло, Главният преследвач се появи от сенките на една врата и се отправи право към него. Върху едната си ръка носеше преметнато Огледалното покривало, наподобяващо на гънка открадната нощ. Улфкингро се изправи на крака, но Ример Дал го освободи с едно махване на облечената в ръкавица ръка и подкани Кол да го последва. От светлината се върнаха обратно в по-хладната сянка, извън обсега на обедното слънце и далеч от неговия ослепителен блясък. Кол замига, докато очите му не привикнаха. Лицето на другия мъж приличаше на издялано от камък на слабата сива светлина, кожата бе мъртва и студена, но проницателните очи изглеждаха уверени.

— Ти тренираш усърдно, Кол Омсфорд — каза той с познатия му шепнещ глас. — С всеки изминат ден Улфкингро губи надмощието си над теб.

Кол кимна, без да продума, чакайки да чуе какво беше дошъл да му каже другият.

— Виж тази пелерина — каза Ример Дал, сякаш му отговаряше. — Време е да разбереш за какво служи тя.

— Защо? — попита Кол, неуспявайки да скрие изненадата си.

Другият отклони поглед като че ли обмисляше своя отговор. Облечената в ръкавица ръка се повдигна и падна отново като някаква черна коса.

— Аз ти казах, че брат ти е в опасност, че ти самият си в опасност и че всичко е заради магията и онова, което тя може да направи. Мислех да те използвам като примамка — за да дойде брат ти при мен. Разгласих, че ти си тук. Твоят брат обаче си стои в Тирс и не желае да дойде за теб.

Той направи пауза, изчаквайки отговора на Кол. Равнинеца запази безизразната си маска.

— Той носи магията в себе си — прошепна Главният преследвач. — Магията, която лежи под пожелай-изпей, започва да го поглъща. Той може още да не е осъзнал това. Може да не го разбира. Ти си усещал тази магия в него, нали? Знаеш, че тя е там? — Ример Дал сви рамена. — Смятах да го убедя, когато го намеря. Сега мисля, че той ще откаже да ме изслуша. Надявах се, че задържането ти в Южното око ще му повлияе. Но това очевидно не го засяга.

— Ти си глупак, ако мислиш, че Пар ще дойде тук — каза Кол, след като си пое дълбоко въздух. — И си още по-голям глупак, ако мислиш, че ще можеш да ме използваш, за да го заловиш.

— Ти продължаваш да не ми вярваш, нали? — попита Ример Дал, поклащайки глава. — Аз искам да те предпазя, а не да те използвам. Искам да спася твоя брат, докато не е станало късно. Той е Шадуин, Кол. Той е като мен и неговата магия е дарба, която може или да го спаси, или да го унищожи.

Дарба. Пар използваше така често тази дума, помисли мрачно Кол.

— Пусни ме тогава да отида при него. Освободи ме.

Грамадният мъж се усмихна, тоест ъгълчетата на устата му се извиха.

— Възнамерявам да го сторя. Но едва след като се срещна още веднъж с твоя брат. Мисля, че Огледалното покривало ще ми позволи да го сторя. Това е една Шадуинска магия, Равнинецо — една много мощна магия. Необходимо ми беше доста време, докато я изтъка. Който и да носи пелерината, той ще изглежда за онези, които срещне, като близък и доверен човек. Тя маскира истинската му същност. Тя скрива неговата самоличност. Ще нося тази пелерина, когато тръгна да търся твоя брат. — Той направи пауза. — Ти би могъл да ми помогнеш. Можеш да ми кажеш къде да го намеря, къде мислиш, че може да бъде. Аз зная, че той е в Тирс. Но не зная къде. Ще ми помогнеш ли?

Кол не вярваше на ушите си. Как можеше Ример Дал да го пита такова нещо? Но грамадният мъж изглеждаше така уверен в себе си като че ли беше действително прав и знаеше истината далеч по-добре от Кол.

— Нямам представа къде е Пар — отвърна Кол, поклащайки глава. — Той може да е навсякъде.

В продължение на един дълъг миг Ример Дал не отговори, а просто стоеше, гледайки Равнинеца, мерейки го внимателно, вперил в него проницателните си очи като че ли лъжата можеше да бъде прочетена по лицето му.

— Ще те попитам отново друг път — каза накрая той. Тежките му ботуши заскърцаха по каменната пътека. — Продължи тренировката си. Сам ще го намеря, така или иначе. Когато го открия, ще те освободя.

Той се обърна и се отдалечи. Кол се взираше след него, гледаше вече не мъжа, а пелерината, която той носеше и си мислеше: Ако можех да пипна тази пелерина само за пет секунди…

Кол все още мислеше за нея, когато се събуди на следващия ден. Една пелерина, която можеше да скрие самоличността на носещия я от околните, представяйки го като някой, на когото те се доверяваха — с нея действително можеше да се измъкне от Южното око. Ример Дал може би си представяше Огледалното покривало като някаква уловка, която би му позволила да залови Пар, но Кол можеше да използува магията далеч по-добре. Ако той успееше да намери някакъв начин да придобие пелерината за достатъчно дълго време, за да я облече… Така се развълнува от тази перспектива, че не успя да завърши мисълта си. Как бих могъл да го уредя — питаше се Кол, а умът му работеше трескаво, докато се обличаше и мереше дължината на своята килия в очакване на закуската.

Тогава за момент му мина през ума, че Ример Дал прояви изключителна непредпазливост, като му показа магията, докато Шадуините криеха изключително старателно своите магьосничества. Но нали Главлият преследвач много държеше той да му помогне в откриването на Пар? А пелерината беше безполезна, докато не го намерят, нали? Вероятно Дол беше се надявал, че иде убеди Кол просто като му каже, че притежава такава магия.

Първото подозрение беше внезапно изместено от второ. Ами ако пелерината беше някакъв номер? Откъде да знае дали Огледалното покривало може да върши това, което му се приписва? Какво доказателство имаше? Кол се стресна, когато металният поднос храна се плъзна през процепа в долния край на вратата. Той се взря за момент безпомощно в него, измъчван от въпроси. Но защо ще го лъже Главният преследвач? Какво очакваше да спечели с това?

Въпросите го затрупаха и накрая той се обърка. Кол ги отпъди и си изяде закуската. След това слезе на двора за упражнения, за да тренира с Улфкингро. Кол изпитваше нужда да говори отново с Ример Дал, да научи още за пелерината и да открие истината за нейната магия. Но не биваше да проявява явен интерес. Главният преследвач не трябваше да заподозре неговия истински мотив. Това означаваше, че се налага да почака Ример Дал да дойде при него.

Но Главният преследвач не се появи нито този ден, нито следващия. Едва три дни по-късно, на свечеряване, той се материализира от сенките, когато Кол се влачеше уморено към своята килия, и се доближи до него.

— Размисли ли върху предложението да ми помогнеш да намеря твоя брат? — попита небрежно той, криейки лице под качулката на черната си пелерина.

— Малко — призна Кол.

— Времето тече бързо, Равнинецо.

— Беше ми трудно да повярвам на каквото и да било от това, което ми каза — отвърна Кол, свивайки рамена. — Един затворник не може лесно да се довери на своя тъмничар.

— Така ли? — Кол можеше почти да почувствува скритата усмивка на другия. — Аз пък мислех, че е точно обратното.

Те изминаха мълчаливо няколко крачки. Лицето на Кол изгаряше от гняв. Искаше му се да удари другия, докато двамата вървят сами и са така близо един до друг в тези тъмни коридори. Той потисна това изкушение, знаейки колко глупаво би било да му се поддаде.

— Мисля, че Пар ще види истината и през магията на Огледалното покривало — каза накрая той.

— Как? — попита Дол.

— Неговата собствена магия ще го предупреди — отвърна Кол, след като си пое дълбоко въздух.

— Значи мислиш, че аз не ще успея да се приближа достатъчно, за да говоря с него, така ли? — Шепнещият му глас беше дрезгав и нисък.

— Така ми се струва — отвърна Кол.

— Какво би станало, ако изпитам магията върху теб? Така ще можеш сам да прецениш.

Кол се намръщи, скривайки въодушевлението, което се надигна внезапно в него.

— Не зная — каза той. — Какво значение има дали действува на мен.

Облечената в ръкавица ръка, жилеста и черна, се повдигна, крадейки светлината от въздуха.

— Защо не ми позволиш да опитам? Какво може да ти навреди — попита Дал.

Те преминаха коридора и изкачиха десетки стъпала, докато стигнаха само няколко етажа по-долу от килията, в която държаха затворен Кол. При една врата, белязана с вълча глава с червени букви, които Кол не можеше да дешифрира, Ример Дал извади някакъв ключ, пъхна го в ключалката на една масивна брава и бутна вратата. Вътре имаше един единствен прозорец, през който тясна струя слънчева светлина осветяваше висок дървен шкаф. Ример Дал отиде до шкафа, отвори двойната му врата и извади Огледалното покривало.

— Не ме гледай за момент — заповяда той.

Кол извърна глава и зачака.

— Кол — стигна до ушите му един глас.

Той се обърна. Беше баща му, Джерълън, висок и прегърбен, с широки рамена, носеше своята любима кожена престилка, която използваше при дърводелската си работа. Кол примигна, невярвайки на очите си, казвайки си, че това не е неговия баща, а Ример Дал и все пак пред очите му бе Джерълън.

После баща му се пресегна да свали престилката, която мигновено се превърна в Огледалното покривало и пред него отново застана Ример Дал.

— Кого видя? — попита го тихо Главният преследвач.

Кол не можеше да дойде на себе си, за да отговори.

— Аз продължавам да мисля, че Пар ще те познае — отвърна той, поклащайки глава.

Ример Дал го изучава известно време със странните си и твърди като камък очи, открояващи се върху плоското и безизразно кокалесто лице.

— Искам да си помислиш по един въпрос — каза накрая той. — Спомняш ли си онези жалки същества в Ямата при Тире, докарани до лудост от престоя си в плен на Федерацията, поглъщани от своята магия? Ето това го чака и брат ти. То може да не се случи днес, утре, следващата седмица или дори следващия месец, но накрая ще стане. А случи ли се веднъж, никой няма да може да му помогне.

Кол се напрегна, за да не проличи страхът по погледа му.

— Искам да помислиш и за още нещо. Всички Шадуини притежават силата да завладяват и консумират. Те могат да обитават телата на други същества и да се превръщат в тях за толкова време, колкото е нужно. — Той направи пауза. — Аз мога да се превърна в теб, Кол Омсфорд. Мога да се плъзна под твоята кожа така лесно, както острието на нож и да станеш мой. — Дрезгавият шепот звучеше като съскане в тишината. Но аз не предпочитам да направя това, защото не искам да те наранявам. Говорех истината, когато ти казах, че искам да помогна на твой брат. Ти ще трябва да решиш за себе си, дали да ми вярваш или не, но докато мислиш, помисли и за това, което току-що ти казах.

Ример Дал се обърна, пъхна Огледалното покривало в чекмеджето и затвори вратата. Трудно беше да се определи дали е ядосан, разочарован или нещо друго, но той изведе Кол с целеустремена крачка от помещението и затвори вратата зад тях. Кол се вслуша машинално за щракването на ключалката и не го чу. Ример Дал вече се отдалечаваше, така че Кол побърза да го настигне. Главният преследвач го заведе до едно стълбище и посочи нагоре.

— Твоето спално помещение е в тази посока. Помисли си добре, Равнинецо — заплашително рече той. — Играеш си с два живота, докато се бавиш.

Кол се обърна безмълвно и се заизкачва нагоре по стълби те. Когато след десетина стъпала погледна през рамо, Ример Дал беше изчезнал.

Беше все още светло, когато Кол излезе още веднъж, мина по коридора до стълбището и после заизвива по своя път надолу през сенките към двора за тренировки. Беше забравил там туниката си. Той, разбира се, не се нуждаеше от нея, но така намери предлог, за да провери дали помещението, в което се намираше Огледалното покривало, беше оставено незаключено.

Дишането му беше учестено и звучеше дрезгаво в тишината, докато слизаше. Това, което се опитваше да направи, беше неразумно, но отчаянието му ставаше все по-голямо. Ако не успееше скоро да се освободи, нещо лошо щеше да се случи на Пар. Неговата убеденост в това се основаваше най-вече на предположения и страхове, но това не го правеше по-малко реално. Кол знаеше, че мисълта му не беше така ясна, както би трябвало, защото иначе никога не би поел подобен риск. Но ако езичето на бравата не беше се върнало на мястото си, ако помещението беше все още отключено и Огледалното покривало лежеше още в чекмеджето, чакащо…

Някъде отдолу зазвучаха стъпки и той замръзна до стената на стълбището. Шумът се засили за момент и после изчезна. Кол избърса ръце в панталоните си и се опита да мисли. Кой етаж беше това? Той бе преброил четири, нали така? Кол продължи своя път напред, после стъпи върху четвъртата стълбищна площадка и с притиснато до камъка тяло погледна зад ъгъла. Коридорът пред него беше пуст.

Кол пое дълбоко въздух, за да се успокои и се показа иззад ъгъла. Промъкваше се бързо и тихо по коридора и през цялото време хвърляше неспокойни погледи напред и назад. Шадуините винаги го наблюдаваха. Винаги. Но сега изглежда нямаше никой. Кол продължи да върви, проверявайки всяка врата, покрай която минаваше. Една вълча глава с червен надпис отдолу — къде беше тя? Ако го хванат… В този момент пред него се появи вратата, която търсеше. Вълчите очи гледаха право в неговите. Той бързо пристъпи към нея, доближи ухо и се вслуша. Тишина. Кол посегна предпазливо и натисна дръжката. Тя поддаде лесно. Вратата се отвори и той влезе. Помещението беше празно, с изключение на дървения шкаф — висок закрит ковчег, подпрян на срещуположната стена. Той едва можа да повярва на своя късмет. Кол бързо отиде до шкафа, отвори го и бръкна вътре. Ръцете му се напипаха Огледалното покривало. Той го измъкна предпазливо, повдигайки го към сивеещата светлина. Тъканта беше мека и плътна, а пелерината лека като перце. Нейната чернота беше смущаваща. Тя бе мастилено черна и изглеждаше като че ли би могла да те погълне целия. Кол задържа за малко пелерината пред себе си, изучавайки я и преценявайки за последен път целесъобразността на това, което се готвеше да направи.

После бързо я метна на рамената си и я намести. Кол стоеше в очакване. Нищо не се промени. Всичко беше същото. Изведнъж му се прииска да имаше огледало, в което да се огледа, но нямаше.

След като затвори шкафа зад себе си, той прекоси помещението и излезе в коридора.

Не беше изминал и дузина крачки, когато откъм стълбището се появи един Шадуин.

Кол почувствува, че сърцето му отива в петите. Той нямаше никакво оръжие, никакво средство за защита и никакво време или място, за да се скрие. Продължи да се движи към Шадуина, защото не знаеше какво друго да направи.

Шадуинът мина покрай него, без да забави хода си. Едно кратко кимване, едно едва забележимо повдигане на тъмното лице и другият отмина, отдалечавайки се, като че ли нищо не беше се случило.

Кол почувствува прилив на въодушевление, примесено с облекчение. Шадуинът не беше го познал! Той просто не можеше да повярва. Но нямаше никакво време да се радва на своя късмет. Ако трябваше някога да избяга от Южното око и Ример Дал, сега бе моментът.

Кол мина по коридорите и се спусна по стълбищата на монолита, като избираше по-тъмните места. Познаваше само един изход, но държеше да се набива в очи, независимо от пелерината. Ръцете му бяха се вкопчили защитно в тъмните дипли, а очите търсеха сенките, когато дневната светлина отслабна до здрач. Той стигна безпрепятствено до двора за тренировки. Оръжия и брони стояха на пирамиди и висяха на закачалки, а металните им остриета и закопчалки проблясваха слабо. Улфкингро не се виждаше никъде. Кол взе чифт дълги ножове и ги пъхна под пелерината. После мина в кръг покрай едно открито пространство, за да достигне вратите, които водеха към външните дворове. Двойка Шадуини се появиха и минаха покрай него като предишния, без да му обърнат внимание. Кол почувствува как мускулите му се стягат от напрежение, но доверието му в Огледалното покривало нарастваше.

За миг му хрумна да слезе в недрата на Южното око, за да открие какво крият там, но после реши, че рискът е твърде голям. По-добре беше да се махне възможно най-бързо. Трябваше на всяка цена да излезе на свобода.

Кол забърза по коридорите, които водеха към по-външните дворове, сливайки се със сенките на здрача. Той ги достигна, без някой да му попречи, мина през тях и преди да се осъзнае се озова пред една външна врата. Кол набързо се огледа. Наоколо не се виждаше никой. Той освободи резето, бутна вратата и излезе навън.

Озова се в една ниша, която го защитаваше от настъпващата нощ. Отвъд се простираше Езерото на Дъгата, проблясвайки със сребристата си повърхност. Обграждащите го гори бяха една тъмна неравномерна маса, която жужеше и бръмчеше от живот, а ароматът на листата, почвата и тревите се носеше приятно в летния въздух.

Кол Омсфорд пое дълбоко въздух и се усмихна. Той беше свободен. Можеше да изчака, докато стане съвсем тъмно, но всяко бавене бе прекалено рисковано. Не след дълго щяха да забележат липсата му. Приведен ниско, Кол се затича от сенките при стената към дърветата.

От прозореца на една тъмна стая тридесет фута над него Ример Дал наблюдаваше отдалечаването му.

Кол Омсфорд нито за миг не се поколеба накъде да поеме. Той си проправяше пътя през дърветата, които отделяха Южното око от Мермидон, избра една спокойна теснина на около миля нагоре по течението, преплува реката и започна своето пътешествие към Тирс и своя брат. Кол не знаеше как ще намери Пар в града, но това бе по-сетна грижа. Сега го тревожеше най-вече присъствието на Шадуините. Те сякаш изникнаха в момента на бягството му като черни сенки, плъзгащи се в нощта, като витаещи привидения, мълчаливи и призрачни. Не го виждаха, а Кол бе сигурен в това, Огледалното Покривало го скриваше от тях. Те преминаваха, без да се забавят, без да проявят интерес, изчезвайки така внезапно, както бяха дошли. Но те бяха толкова много!

Беше достатъчно странно, че пелерината сякаш му подсказваше кои са и къде са. Той можеше да почувствува тяхното присъствие преди да ги види, да узнае от коя посока ще се приближат и да забележи предварително колко са много. Кол не се опитваше да се крие от тях. В края на краищата, ако магията на пелерината се провалеше, те бездруго щяха да го намерят. Вместо това той се опитваше да си дава вид на обикновен пътник, придържайки се към откритите тревни площи и към пътищата, когато откриеше такива, вървейки леко, непринудено, опитвайки се да не изглежда беглец.

И неизвестно как успяваше. Макар че Шадуините бяха навсякъде и очевидно го търсеха, те изглежда не можеха да разберат кой е той.

Кол спа в продължение на няколко часа преди зазоряване и възобнови пътуването си при настъпване на утрото. Той си мислеше неведнъж да свали пелерината, но присъствието на толкова много от тъмните създания не му позволяваше да го стори. Безопасността е по-важна, казваше си Кол. В края на краищата, докато носеше пелерината, той нямаше да бъде открит. Докато вървеше по пътя, Кол мина покрай други пътници. Никой изглежда не проявяваше интерес към външния му вид. Неколцина го поздравиха. Повечето просто го отминаваха.

Кол се питаше как ли изглежда в техните очи. Сигурно не им изглеждаше като техен познат, иначе щяха да кажат нещо. Вероятно им приличаше на обикновен пътник. Кол се чудеше защо Ример Дал изглеждаше като неговия баща в пелерината и защо магията действуваше различно при него.

Първият ден премина бързо и той спря за нощувка в една ясенова горичка, все още в полите на Руне. Слънцето се скри зад горите на Западната земя в едно жълточервено петно и топлият нощен въздух се изпълни с благоуханието на полски цветя от пасището. Кол накладе огън и хапна диви плодове и зеленчуци. Ядеше му се месо, но нямаше реален начин да се сдобие с него. Звездите изгряха и нощните звуци замряха.

Появиха се отново преследващи го Шадуини. Понякога, те се приближаваха и той отново не беше склонен да свали пелерината. Кол я сне само за да се измие, като внимаваше през това време да е добре скрит между дърветата и после бързо я облече отново. Вече я намираше за по-удобна за носене, по-малко стягаща го и по-малко непозната. Той всъщност, започваше все повече да харесва чувството за невидимост, което тя му създаваше.

На зазоряване Кол продължи пътя си, като прекоси пасището и се насочи към тъмните ръбове на Драконовите зъби, които прекъсваха синия хоризонт на север. Точно от тази страна на планините се намираха Тирс и Пар. Горещината на новия ден изглеждаше по-силна и той откри, че не се чувствува удобно на светлината. Може би бе по-добре да започне пътуването през нощта, реши Кол. Тъмнината изглеждаше някак си по-малко опасна. По обяд той се подслони до една купчина камъни, криейки се свит в техните сенки. Разсеяно мислеше за разни неща, които забравяше почти веднага, след като си ги спомняше. Кол клекна долу, сведе закачулената си глава между колената и заспа.

При падането на нощта напусна убежището си. Той подгони един заек, проследявайки го с котешки поглед в тъмнината чак до неговото леговище. Кол копа до него с ръце, изви му врата, занесе го до своето каменно убежище и го изяде преди да беше се доопекъл върху малкия огън. След това седна и се взря в кокалите, питайки се какво е било това същество.

Звезди и луна засветиха в потъмняващото небе. Някъде в далечината бухаше бухал. Кол Омсфорд повече не търсеше Шадуините, които го преследваха. Някак си не му изглеждаха опасни.

Когато се стъмни съвсем, той стана, изгаси огъня и изпълзя от своето скривалище като животно. Градът изглеждаше все още далечен, но се приближаваше с всяка крачка. Той можеше да го подуши по вятъра.

Вътре в себе си Кол чувствуваше някаква ярост, която не можеше да си обясни. Изпитваше някакъв глад. И той по някакъв необясним начин бе свързан с Пар. Той бързо пое на север към планината. На лунната светлина очите му проблясваха кървавочервени.