Тери Брукс
Елфите на Шанара (18)

ГЛАВА XVIII

Еленро Елеседил умря призори. Рен беше с нея, когато тя се събуди за последен път. Когато кралицата отвори очи, току-що бе почнало да се развиделява — появи се един бледовиолетов нюанс в мъглата. Тя се взря нагоре в Рен. Погледът й беше спокоен и вглъбен, сякаш виждаше нещо отвъд загриженото лице на внучката си. Рен веднага хвана ръката й, стисна я с яростна решителност и само за миг върху лицето на кралицата се появи бледа усмивка. После тя пое въздух, затвори очи и умря.

Рен се учуди, че не може да заплаче. Като че ли не й бяха останали сълзи, сякаш бяха секнали от страх, че невъзможното може да се случи и когато то действително настъпи, тя бе като пресъхнала. Изцедена от вълнение, Рен потъна в мъката от загубата и понеже нямаше към кого да се обърне и къде да избяга, тя намери убежище в бронята на отговорността за съдбата на елфите, която нейната баба беше й прехвърлила.

И добре, че го бе сторила. Изглежда никой друг не знаеше какво да прави. Еоуен беше неутешима, една сгърчена крехка фигура, свита до доскорошната си най-близка приятелка. Червената коса беше паднала около лицето и рамената й, тялото й се тресеше и тя не можеше дори да говори. Трис и Дал стояха наблизо, безпомощни и поразени. Дори Гавилан изглежда не можеше да намери сила да се овладее както преди. Неговото красиво лице се взираше покрусено в тялото на кралицата. Твърде много неща подкопаха самочувствието им и разбиха на парчета на вярата, че ще могат да изпълнят своята мисия — да спасят народа на елфите. Отишли си бяха Орин Страйът и кралицата — двамата най-ценни членове на групата. Уловени в Мрака на Рая, озовали се на погрешната страна на Черния корниз, те изгаряха от едно нарастващо предчувствие за беда, с което сами викаха нещастието.

Тази сутрин обаче Рен откри някаква неподозирана сила в себе си. Нещо от предишната й същност, от момичето, израснало като Скитник, от кръвта на Елеседил и Шанара, с която беше родена, се запали вътре в нея и не й позволи да изпадне в отчаяние.

Рен се изправи до тялото на кралицата и застана с лице към спътниците си, стиснала жезъла Рухк с две ръце. Държеше го като някакво знаме, като символ на това, което ги свързваше.

— Тя си отиде — каза тихо Рен, като привлече очите им, гледайки ги открито. — Сега трябва да я оставим. Длъжни сме да продължим, защото сме се заклели да го направим и защото така би искала тя. Помолиха ни да извършим нещо, което става все по-трудно и макар че едва ли някой от нас желае този жребий, сега няма време за никакви колебания. Ние сме дали обет. Не дръзвам дори да помисля, че бих могла да се меря със своята баба, но ще се опитам да бъда колкото може по-добра. Този жезъл принадлежи на един друг свят и ние ще направим всичко, което е по силите ни, за да го пренесем там. — Рен се отдалечи от кралицата. — Познавах баба си едва отскоро, но я обикнах така, както бих обичала своята майка, ако беше жива. Само тя ми остана от моето семейство. За всички нас тя бе най-добрата. Заслужава да живее чрез нас. Аз не смятам да я разочаровам. Ще ми помогнете ли?

— Лейди, въпросът е излишен — отвърна веднага Трис. Тя предаде жезъла Рухк на теб и Личната охрана се е заклела да те защитава и да ти се подчинява докато си жива.

— Благодаря ти, Трис — — каза Рен. — А ти, Гавилан?

— Ти командваш, Рен — отвърна той, свеждайки сините си очи.

Тя погледна Еоуен, която просто кимна, все още потопена в своята скръб.

— Пренесете кралицата обратно в Мрака на Рая — нареди Рен на Трис и Дал. — Намерете подходящо място и я предайте обратно на острова, за да почива в мир. — Думите излизаха трудно от устата й, пронизващи и горчиви. — Вземете я.

Те занесоха Кралицата на елфите в тресавището, намериха едно място на стотина фута навътре и внимателно я положиха. Тя бавно потъна, изчезвайки завинаги.

После мълчаливо се върнаха по стъпките си обратно. Еоуен плачеше тихо, облегната на рамото на Рен. Мъжете бяха безгласни призраци, сребристи и сиви от сенките и мъглата.

Рен се обърна отново към тях, когато достигнаха подножието на Черния корниз:

— Чуйте какво мисля. Ние загубихме една трета от нашия състав, а едва сме слезли от склоновете на Килешан. Времето минава. Ако не се движим бързо, никой от нас няма да напусне острова. Гарт и аз знаем горе-долу как се оцелява в пустиня, но тук, на Мороуиндъл, сме безпомощни като вас. Само един от нас има възможност да намери пътя. Рен се обърна, за да погледне Стреса.

Комбинираната котка премигна.

— Ти ни преведе благополучно към сърцето на острова — каза тихо девойката. — Можеш ли да ни изведеш отново до брега?

Стреса загледа с любопитство в Рен.

— Хруллл, Рен Елф, носителка на жезъла Рухк, ще поема този риск заради теб, въпреки че нямам особена причина да помагам на елфите. Но ти ми обеща да ме прехвърлиш в един по-голям свят. И аз разчитам на твоето обещание. Да, аз ще ви водя.

— Знаеш ли пътя, комбкотко или просто си играеш с нас? — попита уморено Гавилан.

Рен му хвърли един пронизителен поглед, а Стреса просто каза:

— Стттсст. Ами ела и ще разбереш — а после се обърна към Рен. — Това не е местност, през която съм минавала често. Тук Черният корниз е непроходим. Хссстт. Налага се да… ррууллл… да вървим известно време на юг, за да намерим проход, през който да се покатерим. Елате.

Те събраха каквото беше останало от багажа, нарамиха го решително и потеглиха. Вървяха през сутрешния здрач в горещината и мъглата, следвайки линията на скалите, опасващи Рая на Мрака. По пладне те спряха да починат и хапнат — една групичка от умълчали се мъже и жени със сурови лица, чиито плахи, неспокойни очи непрекъснато оглеждаха мочурището. Днес земята мълчеше. Вулканът си бе дал малка почивка. Но от вътрешността на тресавището се чуваха звуците на излезли на лов създания, викове и вой, плясък на вода и сумтене от вкопчили се в борба тела. Звуците ги следваха, докато те продължаваха упорито да вървят, като едно зловещо предупреждение, че примката около тях се стеснява.

До средата на следобеда намериха прохода, който Стреса бе предпочела. Това беше една стръмна, лъкатушеща пътека, която изчезваше в скалите като змийски език в змийска уста. Те започнаха бързо да се изкачват, тласкани от силното желание да се отдалечат от преследващите ги звуци и изпълнени с надежда, че ще стигнат върха преди да се е мръкнало.

Но не успяха. Мракът ги застигна някъде по средата на изкачването и Стреса ги настани бързо върху един тесен отстъп, полупокрит от надвиснала скала. Оттук можеха да имат добра видимост към Мрака на Рая, ако не беше мъглата, която покриваше всичко с една като че ли безкрайна покривка от сивота. Вечеряха набързо и унило, после поставиха един часови, а останалите се приготвиха за нощувка. Комбинацията от мрак и мъгла беше толкова пълна, че на повече от няколко крачки не се виждаше нищо. Това създаваше неприятното впечатление, че целият остров е някак си изчезнал под тях, оставяйки ги да висят във въздуха. От мъглата се надигаха звуци, гърлени и заплашителни, една безплътна и безпосочна какофония. Мълчаливо се вслушваха в нея, чувствайки, че ги следи и затяга обръча си около тях.

Рен се опита да мисли за други неща, увивайки се плътно в одеалото си. Беше й студено въпреки лъхащата от тресавището топлина. Мислите й обаче бяха разпокъсани и разпилени от едно нарастващо чувство за загубата на всичко истинско. Тя бе лишена от увереността в своята самоличност. Вместо това й дадоха само смътната представа за това, което би могла да бъде, но то бе извън неин контрол. Животът й беше изтръгнат от познатото русло и бе пренесен върху някаква пуста равнина, за да бъде издухан оттам като листо от вятър. Духът на Аланон и баба й я бяха дарили с доверието си, а тя не знаеше достатъчно за нито един от двамата, за да разбере как да го оправдае. Рен си спомни защо най-напред бе приела предизвикателството на Коглин да отиде при Рога на пъкъла. Там тя бе повярвала, че ще може да научи нещо за себе си, да открие истината. Колко странна изглеждаше тази вяра сега. Истината за това, коя е и какво се очаква от нея да направи се измени така бързо, както денят преминава в нощ. Истината беше едно неуловимо парче тъкан, което не можеше да бъде удържано и не допускаше да бъде разкрито. То се изплъзваше при всяко нейно приближаване, парцаливо и износено, една блещукаща цветна светлина. Освен това Рен беше твърдо решила да следва нишките, оставени в техните дири, тънките снопчета светлина, които един ден щяха да ги изведат до гоблена, от който са били разнищени.

Намери елфите и ги върни в света на Хората. Тя щеше да се опита. Спаси моите хора и им дай нов шанс за живот. И това ще се опита да направи.

И опитвайки се може би ще намери някакъв начин да оцелее.

Рен подряма известно време, облегната на скалната стена, с крака, присвити до гърдите и ръце, обвити около полирания прът на жезъла Рухк. Фавн беше заспал при нозете й в гънките на одеалото. Стреса представляваше някаква безлична топка, свита в сянката на една скална ниша. Рен усещаше раздвижването при смяната на часовите. Дори искаше да ги помоли да я включат в графика, но се отказа. Две нощи Рен беше спала малко и имаше нужда да възстанови силите си. Имаше достатъчно време, за да застане на пост някоя друга нощ. Тя опря буза на колената си и потъна в сън.

По-късно, Рен не можеше да определи точно кога, тя беше вдигната от грубо стържене на обувка върху скала. Някой се приближаваше. Рен вдигна леко глава, взирайки се навън изпод прикритието на одеалото. Нощта беше черна и наситена с облаци дим, а лека мъгла пълзеше надолу по планинските склонове и се разполагаше върху отстъпа като ловуваща змия. Една ниско приведена фигура изплува от тъмнината. Движенията й бяха бързи и крадливи.

Ръката на Рен бавно се пресегна за дръжката на ножа.

— Рен — прошепна тихо сянката. Беше Еоуен.

Рен направи знак с глава, че я е познала и я загледа как пропълзя напред и се настани до нея. Еоуен беше обвита в своята пелерина с качулка. Червеникавата й коса бе разбъркана и разрошена, лицето зачервено, а очите широко отворени и опулени като че ли току-що беше станала свидетелка на нещо ужасяващо. Устните й се присвиха, когато започна да говори и после заплака. Рен се пресегна и я притегли близо до себе си, изненадана от уязвимостта й, от внезапното отслабване на силата й след смъртта на кралицата.

Еоуен се вдърви, докосна леко очите си и пое дълбоко нощния въздух, опитвайки се да се съвземе.

— Изглежда не мога да се овладея — прошепна тя. — Всеки път, когато помисля за нея и всеки път, когато си я спомня, изпитвам болка.

— Тя те обичаше твърде много каза й Рен, опитвайки се малко да я поуспокои, като си спомни колко обичаше баба й и нея.

Пророчицата кимна, за миг сведе очи и после отново ги вдигна.

— Дойдох да ти кажа истината за елфите, Рен.

Девойката остана напълно неподвижна и безмълвно зачака какво ще чуе. Почувствува как в нея зейна бездънна студена яма.

Еоуен погледна към мъгливата нощ, към нищото, което ги заобикаляше, и въздъхна.

— Някога, много отдавна, видях себе си и Еленро в едно видение. Тя беше жива и жизнена и цялата грееше на един блед фон, който напомняше зимен здрач. Аз бях нейна сянка, прикрепена към нея, свързана с нея. Каквото правеше тя, правех го и аз — движех се едновременно с нея, говорех, когато говореше тя, чувствах нейното щастие и нейната болка. Но после тя започна да избледнява, да изчезва, цветът й взе да се губи, а очертанията й станаха неясни. Тя изчезна, но аз останах, като някоя самотна сянка, търсеща тяло, към което да се прикача. После се появи ти. Тогава не те познавах, но знаех коя си — дъщеря на Алейн, внучка на Еленро. Ти гледаше към мен, а аз се приближавах. Докато идвах към теб, въздухът около мен потъмня и започна да всява страх. Пред очите ми падна мъгла и можех да виждам само червено, една ярка аленочервена омара. Бях измръзнала до кости и в мен не беше останал никакъв живот. — Тя поклати бавно глава. — Тук видението свърши, но аз схванах неговото значение. Кралицата идеше да умре, а след нея щях да умра и аз. Ти щеше да бъдеш там, като очевидец на смъртта — а може би и да участваш в нея.

— Еоуен — прошепна ужасена Рен името на пророчицата.

Ясновидката я погледна отново и очите й се замъглиха.

— Аз не съм уплашена, Рен. Виденията на една пророчица са едновременно и дарба, и проклятие, но винаги — закон на нейния живот. Аз съм научена нито да се страхувам, нито да отричам това, което ми се показва, а само да го приемам. Вече приех, че моето време на този свят почти е изтекло, но няма да умра без да ти кажа истината, която ти така отчаяно искаш да научиш. — Тя притисна пелерината към рамената си. — Знаеш, че кралицата не можа да стори това. Просто нямаше сили да отвори дума за него. А искаше да ти я каже. Може би след време щеше да го стори. Но нейният живот бе съсипан от ужаса, че магията на елфите беше сторила толкова злини и бе причинила такива вреди. Аз бях лоялна към Еленро, докато беше жива, но нейната смърт ме освободи от това задължение — поне от него. Ти трябва да знаеш, Рен. Трябва да знаеш и суверенно да преценяваш, защото ти наистина си дъщеря на своята майка и си предназначена да бъдеш Кралица на елфите. Елеседилската кръв те е белязала ясно и ако се съмняваш, че такова нещо е възможно, бъди сигурна, че то е възможно. Виждала съм го в моите видения. Ти си надеждата на всички елфи, сега и в бъдеще. Ти дойде, за да ги спасиш, ако им е съдено да бъдат спасени. Като виждам, че ти приемаш доверието на жезъла Рухк и Лодена и като знам, че Елфовите камъни ще те защищават, аз намирам, че остава само едно: да ти кажа онова, което досега криеха от теб — тайната на възраждането на елфовата магия и отравянето на Мороуиндъл.

Рен поклати бързо глава.

— Еоуен, аз още не съм решила дали ще се възползвам от доверието — започна тя.

— По-голямата част от живота ни е предрешен, Рен Елеседил — прекъсна я Еоуен. — Разбирам това по-добре от теб. Мисля, че го разбрах по-добре от кралицата. Тя беше добра жена, Рен. Тя направи най-доброто, на което бе способна и ти не бива в никакъв случай да я обвиняваш за това, което ще ти кажа. Ти ще трябва да помислиш върху казаното от мен и тогава ще видиш, че Еленро е била уловена в капан от самото начало и на практика всичките решения, които привидно са взети от самата нея, всъщност са били предначертани от no-висши сили. Ако тя е пазела истината в тайна от теб, то е защото те е обичала твърде много. Не би могла да понесе мисълта да те загуби. Само ти й бе останала. Бледото лице изглеждаше като на призрак в мъглата, а гласът премина отново в шепот.

— Да, Еоуен — отвърна тихо Рен. — И за мен тя бе всичко на света.

Тънките ръце на пророчицата се протегнаха, за да хванат дланта й. Те бяха студени като лед и Рен неволно потръпна.

— Тогава вслушай се в това, което ще ти кажа, дъще на Алейн, откривателко на елфите. Слушай внимателно. — Смарагдово-зелените очи блещукаха като замръзнали листа при изгрев слънце. — Когато елфите дошли на Мороуиндъл, островът бил девствен и непокварен. Той бил един невероятен рай, целият чист, нов и безопасен. Елфите си спомняли какво оставили след себе си — един свят, който бил вече започнал да се покварява, боледуващ там, където изпълзявали на бял свят и се прехранвали Шадуините. Те се деформирали под гнета на Федерацията и напредването на армиите, които знаели само да се подчиняват и никога да не задават въпроси. Това е една стара история, Рен, и елфите търпели този гнет в продължение на много поколения. Те не искали повече да го търпят. Искали той да изчезне. И така, те започнали да съставят план как да запазят себе си и своя новооткрит свят. Федерацията можеше един ден да реши да се разшири дори отвъд границите на Четирите земи. Шадуините със сигурност щяха да го сторят. Елфите чувствували, че само магията може да ги защити. Но магията, на която разчитали сега, не идвала от Друидска наука или нови световни учения, а от преоткриването на изначалната им сила. Тази магия била огромна и необуздана, още в детската си възраст за това поколение, а те забравили уроците на друидите, на Уорк Лорд и неговите Носители на черепи, и на всички тези, които били станали жертва преди. Сигурно са си казали, че няма да се поддадат, че ще бъдат по-умни, по-предпазливи и по-ловки при нейното използуване. — Еоуен пое още веднъж дълбоко въздух и пусна ръката на Рен, за да оправи един объркан кичур. — Някой сред тях имали…опит в правенето на разни неща с магията. Правели живи същества, Рен — нови видове, които да обслужват техните нужди. Намерили някакъв начин да извличат същественото от природните създания и с помощта на магията можели да го отгледат така, че да израсте като някаква разновидност на съществото, което е служило за модел. Те можели да правят кучета от кучетата и котки от котките, само че по-големи, по-силни, по-бързи и по-умни. Но това било само началото. Те бързо напреднали до комбиниране на форми на живот, създавайки животни, които обединявали най-желаните характерни белези от тях. Ето как са се появили комбинираните котки и дузини други видове. Тези били първите експерименти от новото използуване на магията — зверове, които можели да мислят и говорят като хората и да си търсят храна, да ловуват и да стоят на стража срещу всякакви врагове, докато елфите оставали в безопасност. Отначало изглеждало, че всичко е наред. Съществата живеели, вършели това, за което били създадени и всичко вървяло добре. С течение на времето обаче някои елфи, владеещи магията, започнали да развиват нови идеи за използуването й. Аргументът им бил, че веднъж са успели. Защо да не опитат отново? Щом с помощта на магията можели да бъдат създавани животни, защо да не се направело нещо още по-съвършено? Защо самите те да не се дублират? Защо да не се създаде една армия от хора, които да се бият вместо тях при нападение, а те да остават в безопасност зад стените на Арборлон? — Еоуен бавно поклати глава, докато нежните черти на лицето й се изкривиха от някакъв потаен ужас. — Тогава те създали демоните или съществата, които после щели да се превърнат в демони. Те взели части от себе си, първо плът и кръв, а после памет, емоции и всички невидими части от техния дух и им вдъхнали живот. Тези нови елфи — защото тогава били още елфи — били създадени, за да бъдат войници, ловци и пазители на кралството. Те не знаели нищо друго и нямали никакви други нужди или желания, освен да служат. Изглеждали идеални. Тези, които ги създали, ги изпратили напред, за да наблюдават бреговата линия на острова. Те били самостоятелни и нямало никаква нужда някой да се грижи за тях. — Гласът й спадна до шепот. — Казаха ми, че за известно време почти ги забравили, сякаш били загубили значението си. — Еоуен отново се пресегна и стисна здраво ръцете на Рен. Тогава започнали промените. Новите елфи взели лека полека да се променят. Изменяла се и външност, и нравът им. Това ставало далеч от града, далеч от очите и умовете на хората. И така нямало кой да спре процеса или да предупреди за него. Някои от първите същества, създадени от магията, като комбинираните котки, дошли при елфите и им разказали какво се е случило, но те не им обърнали внимание. В края на краищата, въпреки способностите си те били просто животни и предупрежденията им били пренебрегнати. Новите елфи, превърнали се вече на демони, започнали да напускат своите постове, да изчезват в джунглата и да ловуват и убиват всичко, каквото им попадне. Комбинираните котки и другите животни били първите им жертви. Елфите от Арборлон били следващите. Опитвали се да унищожат тези чудовища, но те били пръснати и погрешно програмирани, а елфите продължили да не приемат, че бедата идва не само от няколко, а от всичките им творения. Докато осъзнаят колко погрешно преценявали резултата от магията, положението излязло от контрол. По това време Еленро беше вече Кралица. Нейният баща беше пропил Преградата с магията на Лодена, за да осигури щит, зад който елфите да се скрият и те наистина изглеждаха добре защитени. Но Еленро не беше толкова сигурна. Твърдо решила да сложи край на демоните, тя поведе своите елфи Ловци в джунглите, за да ги претърсят. Но магията действала твърде добре в своето специално предназначение и демоните били прекалено силни. От време на време те отблъсвали елфите. Войната продължила години, една ужасна, безкрайна борба за надмощие на острова, която опустошила Мороуиндъл и превърнала живота на него в някакъв безмислен кошмар. — Ръцете й стискаха ръката на Рен твърдо и упорито. — И накрая, когато всички други възможности бяха отнети от Еленро поради необуздаемостта на магията и диващината на демоните, тя повика последните елфи в града. Това беше преди десет години. Тогава бе прекъснат и всякакъв контакт с отвъдния свят.

— Но защо не са могли да ликвидират тези същества със същата магия, което ги е създала? — попита Рен.

— О, Рен, беше вече твърде късно за това. Еоуен се люлееше, сякаш успокояваше дете. — Магията беше изчезнала! — Погледът й беше хладен и пуст. — Всяка магия има някакъв източник. Елфовата магия не е по-различна. По-голямата част от нея идва от земята, от едно преплитане с живота, който живее там. Островът беше източник на магията, използвана за създаването на демоните и техните предшественици — създадоха ги от неговата земя, въздух и вода, от съставните части на неговия живот. Но магията е скъпоценна и си има граници. Времето запълва използваното, но бавно. Това, което елфите не осъзнаха, беше, че след като се измениха, демоните сами започнаха да се нуждаят от магия. Създадени от нея, те откриха, че тя им трябва, за да оцелеят. Започнаха систематично да я изсмукват от земята и от създанията, които живеят на нея, унищожавайки всичко, което консумираха Те поглъщаха магията по-бързо, отколкото тя се възстановява. Островът започна да се променя, да се гърчи, да боледува и да умира. Сякаш не можеше повече да се защитава от съществата, които го опустошаваха — както от демоните, така и от елфите. Когато елфите установиха истината, вече не бе останала достатъчно магия, за да промени нещо. Демоните бяха станали твърде многобройни, за да бъдат унищожени. Предоставиха им всичко, намиращо се извън града. Мороуиндъл оцеля, макар и едва, но беше преобразен, изменен така, че представляваше или пустиня, или месоядна джунгла, а всичко, което живееше в нея, убиваше толкова бързо и сигурно, колкото и демоните. Природата вече не беше в равновесие. Килешан беше се събудил и вреше в своя казан. И накрая островната магия започна напълно да пресъхва и това принуди демоните да обсадят Арборлон. Ароматът на магията от Преградата беше завладяващ. Той ги привличаше както магнита привлича желязото и те твърдо решиха да се нахранят с нея.

— Значи сега ще дойдат да я вземат от нас, така ли? — попита пребледняла Рен. — Ние носим магията на преградата, цялата магия на Арборлон и на елфите, складирана в Лодена и те ще я търсят.

— Да, Рен. Непременно ще я потърсят. — Гласът на Еоуен премина в съскане. — — Но не това е най-лошото от всичко, което трябва да ти кажа. Има още по-лошо. Слушай ме. Достатъчно лошо е, че елфите са създали чудовищата, които ще ги унищожат, че те са преобразили Мороуиндъл и той вече не може да бъде спасен, че те може би са се унищожили като народ. Еленро едва понасяше мисълта за това, за участието, което тя взимаше в открадването на островната магия или за собствената си неспособност да поправи злото. Но най-много я отвращаваше онова, което бе накарало елфите да се преселят на Мороуиндъл. Да, те наистина избягаха от Федерацията, Шадуините и всичко, което те въплъщаваха, за да се изолират от лудостта, да започнат отначало в един нов свят. Но Рен, всъщност именно елфите съсипаха стария!

Рен я гледаше втренчено, не можеща да повярва.

— Елфите ли? Как е възможно? Какво говориш, Еоуен?

Червенокосата пророчица пусна ръката й и сплете решително пръсти, сякаш само така можеше да намери сили да продължи.

— След като демоните претендираха за целия Мороуиндъл, след като стана ясно, че островът е загубен и народът на елфите е попаднал в плен на собствената си лудост, кралицата откри и повика при себе си тези, които продължаваха да си играят със силата, глупавите мъже и жени, които явно не можеха да си извадят поука от своите грешки и продължаваха да мислят, че магията може да бъде укротена. Сред тях бяха и създателите на демоните. Тя заповяда да ги хвърлят от стените на града. Наказа ги не заради онова, което бяха сторили, а заради пагубните им намерения. Те се опитваха да използват магията така, както е била използвана преди години в дните след смъртта на Аланон и изчезването на друидите от Четирите земи. — Еоуен си пое дълбоко въздух. — Не всички елфи, които действаха по старите методи, дойдоха с нас на Мороуиндъл. Не всички елфи напуснаха Четирите земи. Една шепа магьосници останаха там, отхвърлени и от сънародниците си, и от владетелите Елеседил. — Гласът й се сниши така, че едва се чуваше. — Тези елфи, Рен, създадоха чудовища от друг вид.

Настъпи дълга, ужасна пауза, в която пророчицата и момичето Скитник се взираха една в друга в мрака. Студенината в стомаха на Рен започна да пропълзява към крайниците й.

— Хадес! — прошепна ужасена тя, разбирайки сега каква истина е скривана през цялото това време от всички, призовани при Рога на пъкъла от духа на Аланон. — Искаш да кажеш, че елфите са създали Шадуините!

— Не, Рен. — Промълви със задавен глас Еоуен. — Елфите не са създали Шадуините. Шадуините са елфи.

Дъхът на Рен се спря в гърлото й като някаква буца, която се опитваше да я задуши. Тя си спомни Шадуина при Летящото крило, който ги преследва така дълго и накрая щеше да я убие, ако не бяха Елфовите камъни. Опита се да си го представи като вид елф и не успя.

— Елфите, Рен. — Дрезгавият глас на Еоуен привлече отново вниманието й. — Моят народ. Народът на Еленро. Твоят собствен. Само няколко от нас, нали разбираш, но все пак елфи. Предполагам, че днес са се изменили, но в началото са били само елфи. Мисля, че са се опитали да станат нещо no-висше, по-мощно. Но всичко тръгнало в погрешна посока и те станали това…, което са. Дори тогава отказали да се променят, да потърсят помощ. Еленро знаеше това. Някога всички елфи са го знаели. Ето защо те напуснаха, своята родна земя изоставиха я и избягаха. Елфите били ужасени от това, което направили техните събратя. Ужасявали се от пагубното използуване на магията. Защото това бе, в най-добрия случай, една извратена и изменчива магия и създаденото с нейна помощ бе твърде различно от замисъла. — Тя горчиво се усмихна. — Виждаш ли сега защо кралицата не можеше да ти разкрие истината? Разбираш ли какво бреме носеше? Тя беше от династията Елеседил, а нейните предци бяха допуснали трагедията! Самата тя бе помогнала за неправилното използуване на магията, макар че то бе единствения шанс да спаси своя народ. Не можеше да ти го признае. Самата аз едва намерих сили да го сторя! Дори се питам дали не направих грешка…

— Еоуен! — Рен сграбчи ръцете й и не им позволи да се отдръпнат. — Правилно постъпи, като ми каза. Баба ми трябваше да го стори още в началото. Истината е ужасна, отвратителна, но…

Рен безпомощно млъкна и погледът й срещна взора на пророчицата. Не се доверявай на никого, беше я предупредила Усойницата. Сега разбираше защо. Тайни, трупани триста години, изплуваха пред нея и само присъствието на смъртта беше ги издало. Еоуен заговори, освобождавайки ръцете си.

— Достатъчно истини ти разкрих тази нощ — прошепна тя. — Много бих искала ситуацията да е друга, но…

— Не, Еоуен…

— Бъди добра, Рен Елеседил. Извини кралицата. И мен. И елфите, ако можеш. Помни какво огромно доверие ти се оказва. Върни Лодена обратно на Четирите земи. Позволи на елфите да започнат отново.

Тя се обърна, макар че Рен шепнешком я помоли да остане и изчезна.

Рен не можа да мигне до зазоряване. Наблюдаваше как мъглата се завихря в пространството и се взираше в непрогледната нощ. Тя се вслушваше в движенията на постовите, в дишането на спящите и в несвързания шепот своите мисли, които се бореха с доверената й от Еоуен истина. Шадуините са елфи.

Думите сами се повтаряха, като многократно нашепвано предупреждение. Рен беше единствената посветена, само тя можеше да предупреди другите. Но първо трябваше да се махне от Мороуиндъл. Тя трябваше да оцелее. О, бабо!

Ръцете й стискаха жезъла Рухк и вълни на безсилие, гняв и тъга преминаваха през нея. Тя получи онова, което й се полагаше по рождение, откри своята идентичност, научи историята на своя живот и сега искаше всичко това да изчезне завинаги. То беше гадно, покварено и белязано с предателство и лудост.

И настроението й достигна до мъртвата точка и като че ли нищо по-лошо не можеше да се случи, една още по-черна мисъл се появи в съзнанието й.

Шадуините са елфи — а ти смяташ да върнеш целия елфов род на Четирите земи. Защо?

Въпросът отекна в ума й като обвинение.