Тери Брукс
Елфите на Шанара (12)

ГЛАВА XII

Залата на Висшия съвет на елфите бе разположена недалеч от двореца сред една древна горичка от бял дъб. Сградата беше сглобена от масивни греди и облицована с камък, а самата зала за съвещания, която представляваше главната част от постройката, беше шестоъгълно помещение, подобно на пещера. Таванът му се крепеше на греди, издигащи се от мястото на съединяване на стените към подобната на звезда централна точка. Тежки дървени врати се отваряха в една стена и водеха към подиум, където бе разположен тронът на Владетелите Елфи, а отстрани имаше стойки, на които бяха прикрепени знаменца с емблемите на управляващите династии. От двете страни покрай стените имаше редове от пейки и една галерия за гости и участници в открити събрания. В средата на помещението имаше едно широко пространство и голяма кръгла маса с двадесет и едно места. Когато Висшият съвет заседаваше, той се разполагаше край нея, а кралят или кралицата седяха заедно с него.

Еленро Елеседил влезе тържествено в залата с мантия, стигаща до пода, понесла пред себе си жезъла Рухк. Следваха я Рен, Гарт, Трис и елфи от Личната охрана. Гавилан Елеседил беше вече седнал на масата за съвещания и стана бързо при появяването на кралицата. Той носеше ризница с метални брънки, а неговият меч с широко острие висеше от облегалката на стола му. Кралицата отиде към него, прегърна го топло и после се отправи към председателското място на масата.

— Рен — каза тя, обръщайки се към нея, — седни до мен.

Рен постъпи както я помоли кралицата. Гарт се дръпна настрана и се настани удобно в галерията. Вратите на залата се затвориха отново и двама телохранители застанаха на пост от двете страни на входа. Трис се отправи към масата, за да седне до Гавилан. Слабото му лице имаше замислено изражение. Гавилан се изправи на стола си, усмихна се неловко на Рен, приглади нервно ръкавите на туниката и отмести погледа си. Еленро скръсти ръце на гърдите и не заговори. Явно чакаше още някой. Рен разглеждаше залата, взирайки се в тъмните ъгли, където светлината от лампата не успяваше да проникне. Полираното дърво блестеше слабо в полумрака зад Гарт, а отраженията, хвърляни от пламъците на лампата, танцуваха по краищата на светлите петна. Знаменцата зад гърба й висяха отпуснати и неподвижни, а емблемите им бяха скрити в тежките гънки. В залата бе тихо и само скърцането на обувки и шумоленето на дрехи нарушаваше тишината.

Тогава Рен видя Еоуен, която седеше далеч назад в галерията срещу Гарт, почти невидима в сенките.

Погледът на Рен се премести за миг върху кралицата, но Еленро не даваше признаци че знае за присъствието на пророчицата. Нейният поглед бе впит във вратите на залата за съвещания. Рен погледна отново за миг Еоуен и после отмести погледа си към сенките. Тя чувстваше напрежението във въздуха. Всеки от седящите в това помещение знаеше, че нещо ще се случи, но то бе известно само на кралицата. Рен си пое дълбоко въздух. Това беше моментът, заради който кралицата бе споменала на Рен, че е дошла в Арборлон. Бъди мои очи, уши и добрата ми дясна ръка.

Защо?

Вратите на залата за съвещания се отвориха и вътре влезе Орин Страйът с още двама мъже. Първият беше стар и едър, с посивяваща коса и брада и бавни, тромави движения, което подсказваше, че не е мъж, който се спира пред трудностите. Вторият бе среден на ръст, гладко обръснат, с живи очи и леки и непринудени движения. Той се усмихна, когато влизаше. Първият се намръщи.

— Барсимон Оридио — представи кралицата първия. — Итън Шарт. Благодаря и на двамата, че дойдохте. Орин Страйът, моля остани.

Тримата мъже седнаха, загледани в кралицата. Сега всички я гледаха и чакаха.

— Корт, Дал — обърна се тя към пазачите на вратата. — Чакайте отвън, моля.

Елфовите ловци се мушнаха през вратите и изчезнаха. Вратите тихо се затвориха.

— Приятели мои — Еленро Елеседил седеше облегната назад в своя стол, а като заговори гласът й се извиси в тишината. — Не можем повече да се преструваме. Не можем повече да се самозаблуждаваме. Борихме се повече от десет години да предотвратим онова, което вече е на прага ни.

— Милейди — започна Барсимон Оридио, но тя с поглед го накара да спре.

— Нощес демоните проникнаха през Преградата. Магията отслабва вече месеци наред — може би, дори от години — а създанията отвън крадат от нейната сила за себе си. Нощес равновесието се наруши достатъчно, за да бъдат в състояние да направят пробив. Нашите ловци се биха храбро, за да го предотвратят, правейки всичко възможно да отблъснат нападението. Те не успяха. Фейтън беше убит. И накрая бях принудена да използувам жезъла Рухк. Ако не бях постъпила така, градът щеше да падне.

— Милейди, това не е така! — — извика Барсимон Оридио, който не можа повече да се сдържи. — Армията щеше да се прегрупира за нова атака. Това щеше да ни помогне да победим. Фейтън пое твърде много рискове, иначе щеше да бъде още жив!

— Той пое тези рискове, за да ни спаси! — отвърна Еленро с каменно лице. — Не говори лошо за него, Командире. Забранявам това! — Едрият мъж се навъси още повече. — Бар — сега кралицата говореше нежно, а топлината в гласа й беше очевидна. Аз бях там. Видях какво се случи. — Тя почака свирепият му поглед да се сведе и после се обърна към цялата маса. — Преградата няма да ни защищава още дълго време. Аз използувах жезъла Рухк, за да я заздравя, но не бих могла да го направя отново. В противен случай рискуваме да загубим цялата му сила, което, приятели мои, не мога да си позволя. Събрах ви тук, за да ви кажа, че съм решила да действувам по друг начин. — Тя се обърна към Рен. — Това е моята внучка Рен, детето на Алейн. Изпратена е при нас от стария свят, както предсказа Еоуен Сирайз. Тя се явява съгласно предсказанието, като доказателство, че елфите могат да бъдат спасени. Чакала съм я да дойде в продължение на много години, без истински да вярвам, че това ще се случи или че тя ще може да направи нещо за нас. Истината е, че аз не исках да идва. Страхувах се, че ще я загубя, както загубих Алейн.

Тя се пресегна и докосна леко с пръсти бузата на Рен.

— Продължавам да се страхувам. Но Рен е тук, въпреки моите страхове, пресякла огромното пространство на Синия разлив, преодоляла ужасите на демоните, за да седи сега тук с нас. Не мога повече да се съмнявам, че тя възнамерява да ни спаси, точно както предсказа-Еоуен. Еленро направи пауза. — Рен още нито напълно вярва, нито напълно разбира това. Погледът й-беше топъл, когато срещна този на Рен. — Тя е дошла в Арборлон по свои собствени причини. Духът на Аланон я е извикал и изпратил да ни намери. Четирите земи, изглежда, са завладени от тамошни демони — създания, наречени Шадуини. Духът настоява, че ние сме необходими за закрилата на Четирите земи.

— Това, което се става на Четирите земи, не е наш проблем, Милейди — отбеляза спокойно и Итън.

— Да, Първи министре — обърна се тя към него, — точно това сме казали точно преди сто години, не е ли така? Ами ако сме сбъркали? Ами ако нашият проблем е също и техен? Ами ако противно на нашите виждания съдбите на всички са свързани и оцеляването зависи от обединяването ни за общи действия? Рен, разкажи на събралите се тук как ме намери. Разкажи им за всичко, което са ти казали духът на Друида и старецът. Кажи им също така за Елфовите камъни. Сега вече можеш да го сториш. Време е да знаят.

Рен разказа още веднъж историята как заедно с Гарт са стигнали до Арборлон, започвайки със сънищата и завършвайки с нейното откритие коя е тя. Рен говори колебливо за Елфовите камъни, все още несигурна дали трябва да разкрива наличието им. Но кралицата кимна окуражително, когато тя започна, така че не й оставаше да направи нищо друго. Когато Рен завърши, настана тишина. Седящите на масата разменяха смаяни погледи. Гавилан се взря в нея, сякаш я виждаше за първи път.

— Сега разбирате защо мисля, че е невъзможно повече да не обръщаме внимание на това, което става отвъд Мороуиндъл, нали? — попита тихо кралицата.

— Милейди, мисля, че разбираме — обади се Бухала, — но сега е необходимо да чуем какво предлагате да направим.

— Да, Орин Страйът, необходимо е да чуете — съгласи се Еленро. — В залата стана отново тихо. — Тук на Мороуиндъл вече нищо не ни задържа — заключи тя накрая. — Следователно за нас е време да го напуснем, да се върнем в стария свят и отново да станем част от него. Дните ни на изолация свършиха. Време е да се използува Лодена.

Гавилан мигновено скочи на крака.

— Не, лельо Ел! — извика той. — Ние не можем да се откажем просто така! Откъде да знаем дали Лоденът ще се задействува след всичките тези години? Това е просто един разказ! Ами какво ще стане с магията на Преградата? Ако ние напуснем, тя е загубена! Не можем да постъпим така!

Рен чу одобрителното мърморене на Барсимон Оридио.

— Гавилан! — Еленро беше разгневена. — Намираме се на съвещание. Обръщай се към мен както подобава!

Гавилан се изчерви.

— Извинявам се, Милейди.

— Сега седни! — отсече кралицата и Гавилан седна.

— Струва ми се, че дължим сегашното си затруднено положение на нашата нерешителност. Изгубихме толкова много време в бездействие. Позволихме на съдбата да прави нашия избор вместо нас. Борихме се с помощта на магията дори след като стана очевидно за всички ни, че не можем повече да зависим от нея.

— Милейди! — побърза да я предупреди пребледнелият Итън Шарт.

— Да, зная — отвърна Еленро.

Тя не гледаше право в Рен, но очите й трепнаха за миг, което подсказа на момичето, че предупреждението е било направено заради нея.

— Милейди, вие ни молите да се откажем напълно от магията ли?

Кралицата кимна рязко.

— Повече нямаме голяма полза от запазването й, не е ли така, Първи министре? — попита тя.

— Но както младият Гавилан каза, ние няма как да разберем дали Лоденът ще направи това, което очакваме от него.

— Ако той не успее, ние не губим нищо освен може би последния шанс да избягаме.

— Но бягството, Милейди, не е непременно отговора, който търсим. Може би помощ от някой друг източник…

— Итън — прекъсна го кралицата. — Помисли какво предлагаш. Какъв друг източник има? Предлагаш ни да призовем още магия ли? Да използуваме всичко, което имаме по друг начин и да го превърнем може би в някакъв още по-голям ужас? Или да потърсим помощ от самите хора, които изоставихме преди години в ръцете на Федерацията?

— Имаме армията, Милейди — заяви сияещ Барсимон Оридио.

— Да, Бар, имаме я. За момента. Но ние не можем да възстановим живота на тези, които загубихме. Тази магия, която ни липсва. При всяко ново нападение загиват наши Ловци. Изглежда демоните се материализират от самия въздух. Ако останем, в скоро време изобщо няма да имаме армия. — Тя поклати бавно глава, усмихвайки се иронично. — Зная за какво настоявам. Ако върнем Арборлон и елфите в света на Човеците, на Четирите земи и при техните раси, магията ще бъде загубена. Ще бъдем каквито сме били в старите времена. Но може би това е достатъчно. Може би така трябва да бъде.

Седящите около масата я наблюдаваха мълчаливо, а лицата им изразяваха една смесица от гняв, съмнение и удивление.

— Аз не разбрах казаното за магията — рече накрая Рен. Тя не беше в състояние просто да седи мълчаливо, докато въпросите се трупаха в нея. — Какво имаш предвид когато казваш, че магията, ще бъде загубена, ако напуснете Мороуиндъл?

— Все забравям — отвърна Еленро, обръщайки се към нея, — че ти не си запозната подробно с науката на елфите и все още знаеш малко за произхода на магията. Ще се опитам да ти го обясня накратко. Ако призова Лодена, както възнамерявам да направя, Арборлон и елфите ще бъдат събрани вътре в Елфовия камък за пътешествието обратно към Западната земя. Когато това се случи, магията, защитаваща града, ще изчезне. Ще остане единствено магията, която идва от Лодена и защитава това, което е вътре. Когато Арборлон бъде възстановен, тази магия също ще престане да съществува. Сигурно разбираш, че Лоденът може да се употреби само още веднъж и после магията му ще изчезне.

Рен поклати смутено глава.

— Но какво ще кажеш за начина, по който възстанови Преградата, когато демоните я пробиха? попита тя. — Какво ще кажеш за това?

— Наистина. Използвах малко от същата магия, която Лоденът изисква за транспортирането на града и неговите жители. С две думи, откраднах малко от неговата сила. Но при използването й за заздравяване на Преградата се черпи от капацитета, необходим за основното предназначение на Елфовия камък. — Еленро направи пауза. — Рен, ги вече си разбрала, че елфите са си възвърнали част от магията, която някога са владели по времето на приказния, свят. Те са го постигнали, след като открили, че магията има свой източник в земята и в нейните стихии. Дори в годините преди да дойдем на Мороуиндъл, дълго преди моето време, е било взето решение да се направи опит за някакво възстановяване. — Тя направи пауза. — Това усилие не било напълно успешно и накрая било изоставено напълно. Каквато магия била останала, отишла за образуването на Преградата. Но магията съществува само докато е нужна. Щом градът го няма, нуждата също я няма. Щом я няма — магията изчезва.

— И не може да бъде възстановена след завръщането ви на Западната земя?

— Не, Рен. Никога вече — отвърна Еленро с каменно лице.

— Ти предполагаш… — започна Гавилан.

— Никога! — отсече Еленро и Гавилан замлъкна.

— Милейди — привлече кротко вниманието й Итън Шарт. — Дори ако направим това, което предлагате и призовем силата на Лодена, какъв ни е шансът да се върнем обратно на Западната земя? Демоните са навсякъде. Както казват, ние едва сме в състояние да се защитим от вътрешната страна на градските стени. Какво ще стане, когато тези стени изчезнат? Дали дори цялата наша армия ще бъде достатъчна да ни осигури стигането до брега? И какво ще се случи с нас тогава, без лодки и знаци за ориентировка?

— Армията не може да издържи дълго на бреговата ивица, Милейди — съгласи се Барсимон Оридио.

— Не, Бар, не може — каза кралицата. — Но аз нямам намерение да използувам армията. Мисля, че нашият най-добър шанс е да напуснем Мороуиндъл по начина, по който сме дошли на него — само шепа от нас, носещи Лодена, а останалите затворени на сигурно място в него. Настана гробна тишина.

— Една шепа ли, Милейди? — попита поразен Барсимон Оридио. — Те няма да имат никакъв шанс.

— Е, това не се знае — каза замислено Орин Страйът.

— Не, Орин, не се знае — каза с усмивка кралицата. — В края на краищата, моята внучка е доказателство за това. Тя е минала през демоните без никой да й помага, освен нейният приятел Гарт. Истината е, че една малка група има далеч по-голям шанс да се справи, отколкото цяла армия. Малката група може да пътува бързо и незабелязано. Пътешествието ще бъде рисковано, но може да бъде осъществено. А колкото до това какво ще се случи щом тази група достигне брега, Рен вече се е погрижила вместо нас. Летящият ездач Тайгър Тай ще бъде там със своя Рок, за да преведе благополучно поне един от нас и Лодена. Други Летящи ездачи ще пренесат останалите. Обмислила съм грижливо този план и вярвам, че това е решението на нашия проблем. Струва ми се, приятели мои, че той е единственият.

Гавилан поклати глава. Сега той беше хладнокръвен, а красивото му лице спокойно.

— Милейди, зная колко отчайващо е положението. Но ако това рисковано предприятие не успее, целият род на елфите ще изчезне. Завинаги. Ако групата, пренасяща Лодена, бъде избита, силата на Елфовия камък не може да бъде призована и градът с неговите обитатели ще остане затворен в него. Не мисля, че можем да си позволим този риск.

— Така ли мислиш, Гавилан? — попита тихо кралицата.

— По-добре би било да рискуваме да призовем още магия от земята — отвърна той и вдигна ръце сякаш да се предпази от нейния остър протест. — Зная опасностите. Но този път може би ще успеем. Този път магията може да бъде достатъчно силна, за да осигури нашата безопасност в границите на Преградата, да задържи тъмните създания отвън. — За колко време, Гавилан? Година? Две? И нашият народ да живее все още затворен в града?

— По-добре това, отколкото неговото унищожение. Една година може да ни даде времето, от което се нуждаем, за да намерим метод за контролиране на земната магия. Трябва да има някакъв начин, Милейди. Необходимо е само да го открием.

— Казваме си това повече от сто години — поклати тъжно глава кралицата. — Още никой не е намерил отговора. Погледни само докъде се докарахме. На нищо ли не се научихме?

Рен не схващаше напълно какво се говореше, но разбираше достатъчно, за да осъзнае, че елфите се бяха сблъскали с призованата от тях магия. Според Еленро в бъдеше трябваше да прекратят тези си опити. А Гавилан настояваше да продължат с експериментите за овладяване на магията. Без да е чула достатъчно, Рен беше сигурна, че демоните са сърцевината на диспута.

— Бухале — обърна се внезапно кралицата към Орин Страйът. — Какво ще кажеш за моя план?

— Мисля, че е изпълним, Милейди — отвърна Бухала, свивайки рамена. — Прекарал съм години наред отвъд градските стени. Знам, че е възможно сам човек да мине, без да бъде забелязан от демоните, да пътува сред тях. Мисля, че същото би могло да направи малка група. Както споменахте, Рен и Гарт са дошли дотук от брега. Мисля, че биха могли да извършат същото пътешествие и обратно.

— Искаш да кажеш, че ще дадеш Лодена на това момиче и на нейния приятел? — възкликна невярващ на ушите си Барсимон Оридио.

— Те са напълно подходящи, не мислиш ли? — отвърна кротко кралицата. Тя погледна към Рен, която мислеше, че е последната личност, върху която кралицата би спряла избора си. — Но ние, разбира се, ще трябва първо да ги попитаме продължи Еленро, сякаш четеше мислите й. — Във всеки случай мисля, че ще са необходими повече от двама.

— Тогава колко? — поиска да разбере военноначалникът на елфите.

— Да, колко? — повтори като ехо Итън Шарт.

Кралицата се усмихна, а Рен знаеше какво мисли тя. Искаше да обсъдят предложението сега, а не просто да го оспорват. Още не бяха се съгласили с нищо, но поне претегляха предимствата и недостатъците му.

— Девет — каза кралицата. — Числото, носещо щастие на елфите. Ще бъдат достатъчно, за да свършат работата както трябва.

— Кои ще бъдат те? — попита тихо Барсимон Оридио.

— Ти не си между тях, Бар — отвърна кралицата. Ти също не, Итън. Това пътешествие е за млади хора. Искам вие да останете с града и с нашите хора. Всичко това ще бъде ново за тях. Лоденът в края на краищата е само една легенда. Някой трябва да поддържа реда в мое отсъствие, а вие ще го направите най-добре.

— Значи ти ще бъдеш една от участниците в пътешествието, така ли? — попита Итън Шарт. — В това пътешествие за млади хора?

— Не гледай така неодобрително, Първи министре — укори го тихо Еленро. — Разбира се, че трябва да съм една от тях. Отговарям за жезъла Рухк и аз трябва да призова силата на Лодена. Все пак съм Кралица. Моя работа е да се погрижа за благополучното пренасяне на моя народ и моя град обратно в Западната земя. А и планът е мой. Не бих могла да го предлагам и после да оставя някой друг да го изпълнява.

— Милейди, аз не мисля. — започна колебливо Орин Страйът.

— Бухале, моля те не казвай това. — Неодобрителният поглед на Еленро го накара да млъкне. — Сигурна съм, че мога да повторя дума по дума всяко възражение, което се готвиш да направиш, така че не си прави труда. Ако чувствуваш, че това е необходимо, можеш да ми ги разкажеш докато пътуваме, тъй като очаквам също да участвуваш в пътешествието.

— Не бих тръгнал освен при наистина крайни обстоятелства. — Върху набръчканото лице на Бухала бе изписано съмнение.

— Няма по-добър от теб, Орин Страйът, който да е в състояние да оцелее. Ти ще бъдеш нашите очи и уши там, отвън, приятелю мой. Бухала кимна с благодарност, без да каже дума. Еленро се огледа.

— Трис, нуждая се от теб, Корт и Дал като охрана на Лодена и на групата. Това прави петима. Еоуен ще дойде. Може да имаме нужда от нейните видения, ако е съдено да оцелеем, Гавилан. — Тя погледна с надежда своя племенник. — Бих желала да дойдеш също и ти.

Гавилан Елеседил изненада всичките със сияйната си усмивка.

— Моето желание е същото, Милейди — каза той.

— След тази нощ ще можещ отново да ме наричаш „Леля Ел“, Гавилан — добави усмихната Еленро.

Накрая тя се обърна към Рен.

— И ти, дете. Ще дойдеш ли с нас? Ти и твоят приятел Гарт? Нуждаем се от вашата помощ. Направихте пътешествието от брега дотук и оцеляхте. Знаете нещо за онова, което е отвън, а това знание е ценно. А ти си и тази, за която Летящият ездач е обещал да се върне. Не искам ли твърде много от теб?

Рен замълча за момент. Не си и направи труда да погледне към Гарт. Знаеше, че каквото и да реши, той ще се съгласи с него. Знаеше също така, че не е изминала целия този път до Арборлон, за да бъде затворена, че Аланон не я е изпратил тук, за да се крие, и че Елфовите камъни не са й били поверени само за да ги пази. Истината бе доста по-сурова. Беше изпратена, за да бъде нещо повече от вестоносец, за да направи повече от това, просто да научи коя е и откъде е дошла. Досегашното й участие в това начинание — независимо дали й харесваше или не — беше само началото.

— Гарт и аз ще дойдем — отвърна тя.

На Рен й се стори, че баба й сякаш ще се пресегне, за да я прегърне, но кралицата остана облегната назад в стола си и само се усмихна. Но онова, което Рен прочете в очите й, бе по-силно от всяка прегръдка.

— Ама ние наистина ли сме съгласни да се предприема това пътешествие? — попита внезапно Итън Шарт от другия край на масата.

Когато Еленро Елеседил стана, в залата се възцари тишина. Тя стоеше пред тях, гордост и увереност се четеше по фино изваяното й лице, в нейното държане и в блясъка на очите й. Рен помисли колко красива бе баба й в този момент с къдриците на светло-русата й коса, спускащи се до рамената, с одеждите й, падащи до земята и с плавните и меки очертания на нейното лице и тяло на фона на смесицата от светлина и сенки.

— Ние сме съгласни, Итън — отвърна тихо тя. — Аз ви помолих да се срещнете с мен, за да чуете какво съм решила. Казах си, ако не успея да ви убедя, няма да предприема това пътуване. Но мисля, че трябва да вървя напред при всички случаи — не от арогантност и не от глупава увереност в собствената си представа за предначертаното, а само от любов към моя народ и заради страха, че ако той бъде загубен, вината ще бъде моя. Ние имаме някакъв шанс да се спасим. Еоуин предсказа със своето видение, че това може да стане. С идването си пък Рен подсказа, че сега е времето. Всичко, което сме и някога ще бъдем, е поставено на карта, какъвто и избор да направим, но аз по-скоро бих предпочела да рискувам като предприема нещо, отколкото да бездействувам. Елфите ще оцелеят, приятели мои. Сигурна съм. Елфите винаги са оцелявали. — Тя местеше погледа си от лице на лице, усмихвайки се лъчезарно.

— Ще бъдете ли с мен в това начинание?

Тогава те започнаха да стават, един по един. Пръв стана Орин Страйът, после Трис, Гавилан, Итън Шарт и, след кратко колебание и очевидно с лошо предчувствие, Барсимон Оридио. Рен се изправи на крака последна от всички, защото бе така увлечена в това, което виждаше, че бе забравила за момент, че и тя участва в него.

— Не бих могла да помоля за нещо по-добро, приятели — каза кралицата. — Обичам ви всички. — Тя стисна жезъла Рухк пред себе си. — Ние няма да се бавим. Трябва ни само един ден, за да съобщим на нашия народ, да приготвим себе си и да се подготвим за това, което е пред нас. Сега спете. Утрото вече настъпи.

После тя се обърна и излезе от залата. Всички проследиха мълчаливо нейното отдалечаване.

Рен стоеше отвън, непосредствено до вратите на Висшия съвет, взираше се разсеяно в късчетата ясно и пълно със звезди небе и мислеше, че едва си спомня своя живот от времето преди да започне търсенето на елфите, когато към нея се приближи Гавилан. Другите вече бяха се разотишли, всичките, освен Гарт, който се бе облегнал на едно дърво на известно разстояние от нея и гледаше към града. Рен търсеше Еоуен, надявайки се да поговори с нея, но пророчицата бе изчезнала. Сега тя се обърна към приближаващия се към нея Гавилан, решила да поговори с него, вместо с Еоуен, да му зададе въпросите, на които все още силно желаеше да получи отговор. Усмивката незабавно се появи на лицето му.

— Малка Рен — — приветствува я той подигравателно и малко тъжно. — Виждаш ли нашето бъдеще, както го вижда Еоуен Сирайз?

— Не съм сигурна, че искам да го видя точно сега отвърна тя, поклащайки глава.

— Хм, да, може би си права. То не обещава да къде така тихо и приятно като тази нощ, нали? — Той скръсти удобно ръце на гърдите си и я погледна в очите. — Можеш ли да ми кажеш, какво ще видим щом излезем извън тези стени? Знаеш, че никога не съм бил там.

— Демони — отвърна, свивайки устни Рен. — Мъгла, огън, пепел и застинала лава, докато стигнем до стръмните скали, после мочурище и джунгла и след това има най-вече гъста мъгла. Гавилан, ти не трябваше да се съгласяваш да идваш.

— А ти трябваше ли? — попита с усмивка той. Не, Рен, искам да умра, но да знам какво става, а не да се чудя зад защитата на магията на Лодена. Питам се дали изобщо тя ще се задействува. Всъщност никой не знае, дори и кралицата. Може би тя ще я призове и нищо няма да се случи.

— Ти все пак не вярваш това да стане, нали?

— Не. Магията винаги се подчинява на Еленро. Е, почти винаги. — Той отпусна уморено ръце.

— Разкажи ми за магията, Гавилан помоли импулсивно тя. Каква е тази работа с магията, която не действува? Защо никой не иска да говори по този въпрос?

Гавилан пъхна ръце в джобовете на дрехата си, сякаш да се свие навътре в себе си.

— Знаеш ли, Рен, какво ще стане с елфите, ако леля Ел призове магията на Лодена? — попита той. — Никой от тях не е бил роден, когато Арборлон е бил пренесен тук от Западната земя. Никой от тях не е виждал Четирите земи. Само малцина си спомнят какво е било, когато Мороуиндъл е бил чист и свободен от демоните. Градът е всичко, което те познават. Представи си как ще се почувствуват, когато бъдат взети от острова и върнати на Западната земя. Това ще ги ужаси.

— Може би няма — осмели се да възрази тя; Гавилан изглежда не я чу.

— Ние ще загубим всичко, което знаем, когато това се случи — продължи той. — Магията ние подкрепяла през целия ни живот. Прави всичко за нас. Прочиства въздуха, дава ни подслон, запазва нивите ни плодородни, храни горските растения и животни и ни осигурява водата. Всичко. Какво ще стане, ако тези неща бъдат загубени?

Тогава Рен разбра истината. Той бе ужасно уплашен. Нямаше никаква представа за живота отвъд Преградата, за един свят без-демони, където природата осигурява всичко, за което елфите сега разчитат на магията.

— Гавилан, всичко ще бъде наред — каза спокойно тя. — Всичко, на каквото се радваш сега, някога е било и там. Магията само осигурява това, което ще го има отново там, ако бъде възстановено равновесието в природата. Еленро е права. Елфите няма да оцелеят, ако останат на Мороуиндъл. Рано или късно Преградата ще загуби силата си. А може би Четирите земи също не могат да оцелеят без елфите. Може би съдбата на Расите е свързана по някакъв начин, точно както предполага Еленро. Може би Аланон е видял това, щом ме изпраща да ви намеря.

Очите на Гавилан следяха нейните. Страхът бе изчезнал, но погледът му беше напрегнат и неспокоен.

— Разбирам магията, Рен — каза той. — Леля Ел мисли, че тя е твърде опасна, твърде непредсказуема. Но аз я разбирам и ми се струва, че ще мога да намеря някакъв начин да я управлявам.

— Кажи ми защо тя се страхува от нея — настоя Рен. — Кое е това, което я кара да мисли, че е опасна?

Гавилан се поколеба и за момент изглеждаше, че е готви да отговори. Но после поклати глава.

— Не, Рен — каза той. — Не мога да ти кажа. Заклел съм се, че няма да го сторя. Ти си един елф, но, По-добре ще е ако никога не го разбереш, повярвай ми. Магията не е това, което изглежда. Тя е твърде…

Той вдигна ръце, сякаш да прогони този въпрос, обезсърчен и нетърпелив. После неговото настроение рязко се смени и той изведнъж стана весел.

— Питай ме нещо друго и аз ще ти отговоря. Питай ме каквото искаш. Рен скръсти гневно ръце на гърдите си.

— Не искам да те питам нищо друго — каза тя. — Искам да зная това.

Тъмните му очи играеха. Гавилан се забавляваше. Той пристъпи до нея така близо, че те почти се докосваха.

— Ти си дете на Алейн, Рен. Ще ти кажа, щом твърдо си решила да го разбереш. — Тогава говори.

— Няма да се откажеш от намерението си, така ли?

— Гавилан.

— Толкова си завладяна в търсенето на отговора, че дори не виждаш какво има право пред лицето ти.

Тя се колебаеше, смущаваше.

— Погледни ме — каза той.

Те се гледаха втренчено без да говорят, очи в очи, премервайки се с погледи по начин, който превъзхождаше думите. Рен можеше да Почувствува топлината на неговия дъх и да види надигането и спадането на гърдите му.

— Кажи ми — повтори упорито тя.

Рен почувствува ръцете му да я хващат за рамената. Докосването им беше леко, но властно. После лицето му се наведе към нейното и той я целуна.

Не прошепна той, усмихна й се бързо и неуверено, след което изчезна в нощта.