Тери Брукс
Елфите на Шанара (16)

ГЛАВА XVI

Групата беше изминала по-малко от сто ярда от брега на Роуен, когато дърветата, свършиха и започна кошмарът. Пред тях се разкри едно огромно тресавище, низ от блата, обрасли с острица и бурени между стари акации и кедри, чиито клони бяха се вплели плътно един в друг като че ли в отчаяно усилие да се предпазят от затъване в тинята. Много от тях бяха вече хлътнали наполовина, корените им бяха подкопани, а масивните стволове — наклонени като поразени гиганти. През плетеницата от умиращи дървета и осакатени храсти тресавището се простираше докъдето поглед стига — едно огромно и непроходимо мочурище, покрито с лека мъгла и тишина.

Разколебан, Бухала ги накара да спрат. Те стояха, взирайки се изпитателно във всички посоки и търсеха дори и най-лекото загатваме на пътека. Но напразно. Тресавището беше някакъв мъгляв, внушаващ страх лабиринт.

— Мракът на Рая — поясни беззвучно Бухала.

Нямаха кой знае какъв избор. Можеха да се върнат по следите си към Роуен и да следват реката нагоре или надолу по течението, докато не намерят някой по-добър път или да тръгнат през тресавището. И в двата случая трябваше да се катерят по Черния корниз, защото бяха слезли твърде надолу по течението, за да достигнат долината и проходите, които щяха да им позволят да се спуснат по-лесно. Нямаше достатъчно време, за да изминат целия път назад. Демоните щяха вече да са навсякъде. Бухала се безпокоеше, че вече може да претърсват бреговете на реката. Той ги посъветва да продължат напред. Пътуването криеше опасности, но демоните нямаше скоро да ги потърсят тук. След ден или най-много два те щяха да стигнат планинската верига.

След кратко разискване останалите членове на групата се съгласиха. Никой от тях, с изключение на Рен и Гарт, не бе излизал извън границите на града в продължение на почти десет години, а момичето Скитник и нейният защитник бяха минали през местността само веднъж и слабо познаваха начините за оцеляване от нейните опасности. Бухала беше живял извън града години наред. Въз основа на опита си той можеше да намери най-добрия изход. Започнаха дългото и мъчително странстване през Мрака на Рая. Бухала водеше, следван от Трис, Еленро, Еоуен, Гавилан, Рен, Гарт и Дал. Те вървяха в индийска нишка, подредени зад Орин Страйът, който се мъчеше да намери ивица твърда почва през мочурището. Най-често успяваше, защото все още имаше места, незалети от тресавището. Но понякога им се налагаше да стъпват в мазната вода и кал, движейки се покрай островчета висока трева и храсти. Хващаха се с ръце, за да не загубят почва под краката си и чувстваха как калта жадно ги засмуква, опитвайки се да ги повлече надолу. Напредваха бавно и предпазливо в мрака, предупреждавани от Бухала да вървят плътно един зад друг, взирайки се с безпокойство в леката мъгла, където водата клокочеше, а калта изригваше.

Въпреки покрова от тишина, който висеше над него, Мракът на Рая беше убежище за голям брой живи същества. Повечето никой не беше виждал, за някои само бяха чували. Крилати същества летяха като сенки през ситния ръмеж, мълчаливи в своя полет, бързи и потайни. Досадно бръмчаха насекоми. Някои от тях бяха с цветовете на дъгата и големи колкото детска длан. Същества, приличащи на плъхове или къртици, тичаха около останалите дървета, и щом ги откриеха, изчезваха от полезрението, катерейки се като котки. В тресавището имаше и други създания, някои от които бяха доста едри. Те пляскаха и сумтяха в тишината, скрити в мрака. Това бяха ловци, които кръстосваха дълбоките води. Никой не успя да ги види, макар че си отваряха очите на четири.

Денят преминаваше с едно бавно агонизиращо пълзене към тъмнината. Групата спря веднъж, за да хапне, скупчила се около един ствол, който беше до половината погълнат от тресавището. Стояха с гръб един към друг, взирайки се в екрана от мъгла. Въздухът ставаше ту горещ, ту студен, като че ли Мракът на Рая беше изграден от отделни стаи и навсякъде наоколо имаше невидими стени. Водата на тресавището също като въздуха бе ту студена, ту възтопла, дълбока в някои места и плитка в други, с една смес от неприятни цветове и миризми. Тя притегляше и влачеше живота отгоре. От време на време земята потръпваше — едно напомняне, че някъде зад тях Килешан продължаваше да ги заплашва, трупайки газове и топлина в своето сърце и бълвайки от кратера си лава, която се спускаше надолу по планинския склон. Рен си представяше това, докато се влачеше с другите — въздуха — наситен с мъгла, терена — килим от огън, всичко обвито от натрупващи се пластове пара и пепел. Преградата беше вече изчезнала. А какво ли е станало с демоните, питаше се тя. Дали също са избягали или са твърде глупави, за да се страхуват дори от лавата? Ако са избягали, къде ли са отишли? Рен знаеше отговора на този въпрос. Имаше само едно място, където всеки от тях можеше да отиде.

Те ще бъдат принудени да снемат своята обсада и да пресекат обратно Роуен, показа мрачно със знаци Гарт, когато тя го попита за неговото мнение. Вървяха заедно известно време през едно от редките островчета от твърда почва, където тресавището все още бе на една ръка разстояние. Те ще тръгнат обратно към стръмните скали, точно както направихме ние. Ако се забавим твърде много, демоните ще ни наобиколят отвсякъде преди да успеем да се измъкнем.

Може би няма да се спуснат толкова далеч надолу по реката, предположи с надежда Рен, правейки знаци с пръсти. Може да вървят по долината, защото е по-лесно.

Гарт не си направи труда да отговори. И не беше нужно. Рен знаеше не по-зле от него, че ако демоните минат през долината, спускайки се от Черния корниз, те ще достигнат по-долните части от острова по-бързо от групата и ще ги чакат на брега.

Рен мислеше често за Стреса, опитвайки се да си спомни кога за последен път бе видяла комбинираната котка след нападението на змията, като търсеше нещо, което би й дало дори и най-слабата надежда, че тя се е спасила. Но Рен не можеше да се сети нищо. Тя беше там, свита сред багажите и в следващия миг изчезна заедно с всичко друго. Рен тъгуваше мълчаливо за Стреса, не можеше да се отърве от мисълта за нея, защото бе привързана към котката повече, отколкото би било редно и разумно. Рен притисна силно Фавн и се зачуди на себе си, чувствайки колко много се е променила от някогашната си същност — отчуждила се бе от всичко, вече не бе така уверена в тренираността и уменията си, както и в чувството, че винаги е била Скитник и че нищо друго няма значение.

По-често, отколкото й се искаше да признае, пръстите й се мушкаха под туниката, за да намерят Елфовите камъни. Мракът на Рая беше необятен и неумолим и заплашваше да подкопае куража и силите й. Елфовите камъни й вдъхваха увереност, Елфовата магия беше сила. Тя се ненавиждаше за това чувство, за необходимостта да разчита на тях. Един единствен ден извън Арборлон и вече започваше да се отчайва. А не беше сама. Рен можеше да прочете безпокойството в очите на всички останали, дори на Гарт. Мороуиндъл ги подлагаше на изпитания, които превишаваха здравия разум и заравяха рационалната мисъл в една планина от страх и съмнение. Това се носеше във въздуха, в земята, в живота около тях. То беше един вид лудост, която шепнеше коварни предупреждения и крадеше живот с нехайно равнодушие. Рен се опита отново да си представи острова такъв, какъвто е бил някога и пак не успя. Тя не можеше да види какво е било, как е изглеждало миналото. Такова, каквото го бяха направили елфите и тяхната магия.

Рен още веднъж си помисли за тайните, които криеха те — Еленро, Бухала, Гавилан, всичките. Стреса знаеше. Стреса щеше да й каже. Сега това трябваше да стори някой друг.

По едно време тя докосна Еоуен по рамото и я попита шепнешком:

— Можеш ли да видиш какво предстои да ни се случи? Използваш ли своето ясновидство?

Но бледата жена със смарагдово зелени очи само се усмихна и отговори:

— Не, Рен. Ясновидството ми е замъглено от магията, която минава през сърцето на острова. Арборлон ми правеше заслон, за да виждам. Тук има само лудост. Може би, ако успея да стигна отвъд стръмните скали, до мястото, където достигат слънчевата светлина и мирисът на океана… — Гласът й постепенно заглъхна.

В този момент тъмнината започна да се спуска на бавно утаяващи се сиви воали, които един след друг постепенно поглъщаха светлината. Те вървяха от средата на предобеда и все още нямаше никаква следа от Черния корниз и никакъв признак, че тресавището свършва. Бухала започна да се оглежда за някакво място за нощувка, предупреждавайки ги да бъдат особено внимателни сега, когато сенките нашарваха терена и заблуждаваха очите им. Дневната тишина постепенно отстъпи на една надигаща се вълна от нощни звуци, някаква смесица от груби и резки тонове, които идваха от по-тъмните петна и отекваха в мрака. Части от листака започнаха да фосфоресцират сребристо, а летящи насекоми проблясваха и изчезваха, подскачайки по мочурището.

Слабият, сгърбен силует на Орин Страйът се очертаваше рязко отпред на фона на нахлуващата тъмнина. Рен видя Еленро да се плъзга за миг покрай Трис, навеждайки се напред, за да каже нещо на Бухала. Групата пресичаше едно място, обрасло с бурени до кръста, а изчезващата светлина проблясваше слабо по повърхността на тресавището вляво от тях.

Внезапно изригна гейзер от вода и нещо огромно се показа на повърхността, за да улови нищо неподозиращата плячка. То затвори с щракане челюстите си и отново изчезна. Всички подскочиха и случката за миг отплесна вниманието им.

Рен видя Бухала да се обръща назад, предупреждавайки ги с ръце. Тя видя още нещо, полускрито в мрака отпред. Долови някакво светкавично движение. Секунда по-късно Рен чу един познат съскащ звук.

Гарт, разбира се, не можеше да го чуе, но въпреки това нещо го предупреди за опасността и той се хвърли върху Рен и Еоуен и ги събори на земята. Зад тях Дал също инстинктивно се хвърли на земята. Отпред Бухалът обгърна Еленро Елеседил, избутвайки я назад към Трис и Гавилан. Чу се звук от раздиране и промушване и една градушка от игли премина през тревата и листата. Рен чу изненадано сумтене. Всички бяха легнали на земята, дълбоко в тревата и дишаха тежко във внезапната тишина. Един стреломет!

Името я одраска като груба кора от дърво върху гола кожа, когато Рен го, изкрещя наум. Тя си спомни как той едва не я уби по пътя към Арборлон. Ръката на Гарт се разхлаби около кръста й и тя бързо му направи няколко знака, когато неговото сурово брадато лице се надигна до нейното. Рен чу отпред риданията на баба си.

Забравяйки всичко друго, тя запълзя като обезумяла напред през високата трева, а другите побързаха да я последват. Рен мина покрай Гавилан, който още се опитваше да разбере какво става и едновременно с Трис се добра до кралицата.

Еленро се бе привела над Бухала, поддържайки го с едната ръка, докато бършеше потното му лице. Кокалестата, напомняща плашило фигура на Бухала изглеждаше странно: като че ли всичките пръти бяха извадени и бяха останали само обвиващите ги дрехи. Очите му бяха отворени и втренчени, а устата отчаяно се опитваха да преглътнат.

Дузини отровни стрели от стреломета стърчаха от тялото му. Той беше поел цялата тежест на атаката.

— Орин — шепнеше кралицата, а очите му се извъртаха до крайност, за да я открият. — Всичко е наред. Ние всички сме тук.

Вдигна взор, срещна очите на Рен и те се втренчиха една в друга, безпомощни и невярващи.

— Бухале — заговори тихо Рен, протягайки ръка, за да докосне лицето му.

Орин Страйът дишаше учестено.

— Аз не мога…да усетя нищо — изпъшка той. После дишането му изобщо спря и той умря.

Тази нощ Рен изобщо не спа. Не знаеше дали някой от останалите е спал, а и нямаше начин да узнае, защото странеше от тях. Тя седеше сама с Фавн, свит в скута й, в подножието на един кедър с груби клони и ствол, обрасъл с мъх и пълзящи растения, и се взираше в тресавището. Намираха се на по-малко от сто ярда от мястото на нападението, свити ниско долу в мъглата и нощта, заобиколени от звуците на същества, които не можеха да видят и твърде опустошени от случилото се, за да се тревожат как ще продължат пътешествието си, преди да е настъпило утрото. Пред очите й още бе лицето на умиращия Бухал.

Рен знаеше, че това бе чиста случайност, просто лош късмет. Нямаше начин да го предвидят и предотвратят. Досега беше се сблъсквала само с един друг стреломет, само още един на целия Мороуиндъл, който беше пропътувала. Какви бяха гаранциите, че тук не дебнеше още един? Какво им гарантираше, че Орин Страйът ще остане единствената му жертва? Съзнанието за опасността я измъчваше.

Щеше ли това да им се размине, ако Стреса беше там да си отваря очите на четири заради тях?

Нямаше твърда почва, в която да погребат Бухала. Нямаше нищо, освен мочурлив терен, където живеещите в Мрака на Рая зверове щяха да го изровят и оглозгат, така че те намериха едно парче терен с подвижен пясък и го потопиха така, че никога да не може да бъде докоснат.

После хапнаха криво-ляво, говорейки тихо за незначителни неща, защото още не бяха в състояние да размишляват върху това, какво означава загубата на Бухала. Те ядоха, пиха повечко бира и се разпиляха в тъмнината. Елфите Ловци застанаха на пост — Трис до полунощ, Дал до зазоряване, след което настана тишина.

Всичко бе чиста случайност, повтаряше си унило Рен.

Тя имаше така много добри спомени за Бухала, макар да го познаваше от кратко време и беше се вкопчила в тях като в щит срещу скръбта си. Бухала беше мил с нея. Той беше и честен — толкова честен, колкото му позволяваше верността към кралицата. Отдаваше се всецяло. В тази последна сутрин той й довери, че е успял да оцелее толкова години извън стените на Арборлон е приел смъртта си като нещо неизбежно и така е преодолял страха от нея. Ако винаги се страхуваш за себе си, не можеш да действуваш и животът губи, своя смисъл. Ти просто трябва да си казваш, че ако вървиш право към нея, тя губи своята тежест. Ала Бухала беше от по-голяма тежест от много други. Останала насаме със своите мисли, докато другите или спяха, или се преструваха, че спят, тя си позволи да признае колко голямо значение имаше той. Спомни си как Еленро плака, захлупила лице с длани, когато Орин Страйът умря. Тя бе заприличала отново на малко момиче и не се срамуваше от своята скръб, явно тъгуваше за някой, който е бил много повече от верен поддръжник на трона, повече от спътник през целия й живот и повече от приятел. Тя не осъзна дълбочината на чувството, което нейната баба изпитваше към Бухала и това я накара също да се разплаче.

Гавилан, например, беше загубил напълно и ума и дума — той просто взе ръцете на Еленро и ги стискаше безмълвно. Момъкът прегръщаше импулсивно Рен, когато тя най-много се нуждаеше от това, но не й се натрапваше. Гарт и елфите Ловци стояха с каменни лица, но очите им отразяваха чувствата, скрити зад техните маски. Орин Страйът щеше да липсва на всички.

Едва на разсъмване щяха да узнаят какво означава липсата му — тя бе по-страшна от най-голямата болка. Защото Бухала единствен от тях знаеше как се оцелява сред опасностите на Мороуиндъл извън стените на Арборлон. Без него те нямаха кой да им служи за водач. Трябваше да разчитат на своя инстинкт и издръжливост, ако искаха да спасят себе си и всички, затворени в Лодена. Налагаше се да намерят начин да се отърват от Мрака на Рая, да се спуснат по Черния корниз, да минат през Ин Джу и да достигнат брега навреме, за да се срещнат с Тайгър Тай. Необходимо бе да постигнат всичко това, без някой от тях да знае пътя или опасностите, които ги дебнат.

Колкото повече Рен мислеше за това, толкова по-невъзможно й се струваше то. С изключение на нея и Гарт никой от останалите нямаше реален опит в оцеляването сред пустошта, а тази местност беше също така чужда и за Скитниците — бяха я прекосили само веднъж и то с чужда помощ. Изпълнена бе с клопки и рискове, с каквито не бяха се сблъсквали преди. Колко ли можеха да помогнат на другите? Какъв шанс имаха те без Бухала?

Размислите й я изпълниха с безнадеждност и тъга. От това, дали ще оцелеят или загинат, зависеше толкова много, а ето, че един нещастен случай заплашваше да провали всичко.

Гарт спеше най-близо до нея, една тъмна сянка на фона на земята, неподвижен като спяща смърт. Напоследък — откакто бяха пристигнали на Мороуиндъл — в него се появи нещо странно. Не можеше точно да го определи, но независимо от всичко го усещаше. Гарт, винаги малко странен, ставаше все по-резервиран, постепенно се отдръпваше от нея, сякаш чувстваше, че вече не й е необходим, че той е изпълнил ролята си на учител, а тя — на ученичка. Това не проличаваше в конкретните му постъпки или в поведението му. То беше no-скоро промяна в отношението, изразяваща се в дискретното му отдръпване. Той продължаваше да бди за всичко важно, винаги готов да я защити, винаги нащрек и готов да я посъветва. Все пак в същото време той се отдръпваше, давайки й простор и възможност за усамотяване, каквито тя не беше имала никога преди и затова доста я смущаваха. Рен знаеше, че вече е достатъчно силна, за да се справя сама. И то от няколко години. Просто Рен не мислеше, че някога ще трябва да се сбогува с Гарт.

Може би поради загубата на Бухала тя гледаше на тези неща по драматично, отколкото си заслужаваше. Не знаеше. Трудно й бе да мисли ясно точно сега, но Рен знаеше, че трябва. Емоциите само разсейваха и объркваха, а в краен случай можеха дори да убиват. Докато не се махнат от Мороуиндъл и не се върнат благополучно на Западната земя, нямаше време за празни копнежи и претенции, за разни гадания, предположения и косене за безвъзвратно минали неща.

Рен усети, че гърлото й се свива и сълзи напират в очите й. В скута й спеше Фавн, Гарт бе в непосредствена близост, тя бе намерила отново баба си и бе научила истината за своя произход — и въпреки всичко се чувствуваше непоносимо самотна.

По някое време след полунощ, когато Трис беше предал дежурството на Дал, Гавилан дойде да седне при нея. Той не заговори, просто обви одеалото, което бе донесъл със себе си, около Рен и се настани до нея. Тя почувствува топлината на тялото му през влагата и студа на нощта в тресавището и това й създаде уют. След известно време тя се облегна на него, копнееща за допир. Тогава той я прегърна и я държа в ръцете си чак до сутринта.

На зазоряване те възобновиха странстването си през Мрака на Рая. Сега групата водеше Гарт, най-опитният сред всички оцелели. Рен предложи той да води, а Еленро бързо се съгласи. Никой не можеше да се мери с Гарт като следотърсач, а само умел следотърсач можеше да ги измъкне от тресавището.

Ала дори Гарт не бе в състояние да разгадае мистерията на Мрака на Рая. Мъглата обгръщаше всичко. Тя закриваше небето и обвиваше плътно околността, така че не се виждаше нищо на разстояние повече от петдесет фута. Светлината беше сива и слаба, разсейвана от мъглата, отразявана от влагата и разпръсквана така, че сякаш струеше отвсякъде. Нямаше нищо, по което да се определи посоката, не можеха да се ориентират дори по лишеите и мъха в тресавището, които бяха се скупчили като бегълци при настъпване на нощта, така объркани и загубени, както странниците, търсещи тяхната помощ. Гарт пое по определен курс и се придържаше към него, но Рен разбираше, че знаците, от които той се нуждаеше, не можеха да бъдат открити. Те пътуваха без да знаят в каква посока са поели, без да са в състояние да планират бъдещите си стъпки. Гарт пазеше мислите си за себе си, но Рен можеше да прочете истината в очите му.

Вървяха, без да спират, но напредваха бавно, защото тресавището беше почти непроходимо, а и Еленро Елеседил се разболя. Втресе я през нощта и треската я обхвана с такава бързина, че само за часове главоболието и замайването прераснаха в тръпки и кашлица. По пладне, когато групата спря за малко да хапне, кралицата беше силно отпаднала. Тя все още можеше да върви, но не без чужда помощ. Трис и Дал си споделяха задачата да я подкрепят с ръце, обвити здраво около кръста й, за да я поддържат изправена, докато вървяха. Еоуен и Рен, и двете, я прегледаха за наранявания, предполагайки, че е одраскана и отровена от стрелите на стреломета. Обаче не намериха нищо. Нямаше никакво обяснение за болестта на кралицата и макар да й помагаха както могат, не се сещаха за спасителен цяр.

— Чувствувам се глупаво — довери тя на Рен по едно време, докато бледото й лице се къпеше в пот. Седяха заедно на едно повалено дърво и похапваха от сиренето и хляба, завити в своите пелерини. — Бях добре, когато легнах да спя, после се събудих по някое време през нощта и се почувствувах… странно. Тя сухо се изсмя. — Не зная как да го опиша. Просто не се чувствах добре.

— Като преспиш още една нощ и ще се оправиш — увери я Рен. — Всички сме изтощени.

Но състоянието на Еленро бе по-тежко от обикновената умора и се влоши още повече в края на деня. На здрачаване тя падаше така често, че елфите Ловци просто я понесоха на ръце. Групата прекара следобеда, мъкнейки се из една неприятно студена низина, една мразовита дупка, която се бе вмъкнала някак си сред вулканичната жега на обширното тресавище и бе останала там като в капан, закотвила се бе в мочурището, превръщайки водата и въздуха в лед. Еленро, вече на ръба на пълното изтощение, отмаля още повече. Малкото останала й сила изглежда бързо чезнеше. Когато най-сетне спряха да пренощуват, тя беше в безсъзнание.

Рен гледаше как Еоуен навлажнява сбръчканото й лице, докато Гавилан и елфите Ловци правеха лагера. Гарт беше до нея. Мургавото му лице изглеждаше безстрастно, но очите му бяха замъглени от тревога. Когато тя срещна погледа му, той едва забележимо поклати глава. Пръстите му започнаха да се движат.

Не мога да разчета ориентирите. Не мога дори да ги намирам.

Признанието беше горчиво. Гарт беше горд мъж и не приемаше лесно поражението. Тя погледна в очите му и го докосна леко в отговор.

Ти ще намериш начин, каза му със знаци тя.

Хапнаха отново, най-вече, защото бе необходимо, свити едни до друг върху едно малко островче влажна земя, която беше по-суха от всичко около нея. Еленро спеше, обвита в две одеала, трепереща от студа и треската, мърмореща от време на време и мятаща се в сънищата си. Рен се възхищаваше от силната воля на своята баба. Нито веднъж, докато се бореше със своята болест, тя не охлаби хватката си от жезъла Рухк. Кралицата продължаваше да го стиска здраво като че ли можеше със собственото си тяло да защити града и хората, затворени от магията на Лодена. Гавилан предлагаше неведнъж да я освободи от задължението да носи жезъла, но тя упорито отказваше да го предаде. Това бе един товар, който кралицата беше поела на плещите си и за нищо на света не искаше да го свали от тях. Рен си мислеше колко ли усилия са били необходими на баба й, за да стане толкова силна, че да преодолее загубата на своите родители, на своя съпруг, на дъщеря си, на своите приятели на почти всичките си близки. Целият й живот е бил променен с идването на демоните и ограждането на град Арборлон със стена. Онзи Мороуиндъл, на който била израсла, изчезнал. Рухнали всичките й надежди за бъдещето, освен възможността да възроди елфите и техния град в един по-добър свят, влагайки цялата си решителност и чувство за дълг.

В един свят, смазан от Федерация и изпълнен със страх от Шадуини, един свят, който също като Мороуиндъл беше незнайно как опорочен при използуването на магия. Рен бавно се усмихна, горчиво и иронично.

Внезапно бе поразена от факта, колко много си приличаха островът и континентът, Мороуиндъл и Четирите земи — различни и все пак заразени от една и съща лудост. И двата свята бяха съсипвани от същества, които се хранеха от разрушението; и двата бяха поразени от болест, която обезобразяваше земята и живеещите върху нея същества. В какво състояние беше Мороуиндъл, а може би и Четирите земи, ако не в един напреднал стадии на разлагане? Тя внезапно се запита дали не бяха някак свързани, дали демоните и Шадуините нямаха някакъв общ произход. Рен отново си зададе въпроса защо елфите криеха от нея какво се е случило преди години на Мороуиндъл.

И пак се запита: Какво правя аз тук? Защо Аланон ме изпрати да върна елфите на Четирите земи? Какво могат ди направят те, за да променят нещата и как който и да е от нас ще разбере какво трябва да се стори?

Рен приключи с яденето и седна за известно време при баба си. Тя изучаваше лицето й на гаснещата светлина, опитвайки се да открие в обезобразените от болестта черти някаква нова следа от своята майка, от видението в този така отдавнашен, далечен сън, когато майка й я умоляваше: Помни ме. Помни ме. Толкова ефимерен бе нейният спомен, а нищо друго не й бе останало от двамата й родители и от нейното детство. Докато седеше там и държеше главата на своята баба в скута си, тя реши да помоли Гарт да й каже нещо повече за миналото, макар да не разчиташе, че има още нещо за казване. Знаеше само, че се чувствува празна и самотна и се нуждае от нещо, на което да се опре. Но Гарт стоеше на пост твърде далеч, за да го повика, без да обезпокои останалите и бе твърде дистанциран, така че й стана неудобно. Вместо това Рен предпочете познатото докосване на Елфовите камъни в кожената торбичка и прокара върховете на пръстите си по техните твърди гладки повърхности, премигайки ги безцелно под тъканта на своята туника. Те бяха наследство от майка й и израз на доверие от нейната баба и затова колкото и да се опасяваше от ролята, която им бе отредена в живота й, тя не можеше да се откаже от тях. Не тук, не сега, не преди се освободи от кошмара, в който така доброволно бе навлязла.

Сама го избрах, прошепна тя на себе си горчивите думи. Дойдох, защото исках.

За да научи истината, за да открие коя и каква е, за да свърже веднъж завинаги миналото и бъдещето. И какво научих? Какво разбрах?

Еоуен дойде да седне до нея и Рен осъзна колко много беше се уморила. Тя предаде баба си на червенокосата пророчица и пълзешком се отдалечи към-своето легло. Увита в одеалата си, Рен лежеше, взирайки се в непрогледната нощ. Тресавището беше един лабиринт, който щеше да ги погълне всичките, без да го е грижа какво е сторило. Светът беше някакво одеало от безразличие и измама, от толкова много опасности, колкото бяха събралите се наоколо сенки, криещо внезапна смърт и подиграващи се призраци. Рен се улови, че мисли за годините, през които я бе обучавал Гарт, за онова, което той беше я учил и за онова, което тя бе усвоила. Рен знаеше, че ще да има нужда от всичко научено, за да оцелее. Налагаше се да мобилизира цялата си сила, издръжливост, опит и решителност и да има повечко късмет. Нужно бе и още едно нещо.

Пръстите й докоснаха отново камъните и се отдръпнаха като опарени. Разполагаше с тяхната мощ — можеше да я призовава и командва когато поиска. Вече два пъти я бе викала, за да я спаси. И двата пъти Рен беше го сторила или от незнание, или от отчаяние. Но тя чувствуваше, че ако ги използваше отново, ако ги използваше за трети път сега, когато знаеше, че магията е в тях и разбираше какво означава владеенето на силата им, тогава рискува да се откаже от всичко, което е била и да стане нещо напълно различно.

Вече никога нищо няма да е същото, предупреди се тя. Нищо.

Да, когато си мислеше за недостига на сила, опит, издръжливост и решителност и се окайваше за очевидната липса на какъвто и да било късмет, излизаше, че силата на Камъните е всичко, което й остава, единственото нещо, на което може да разчита.

Тя мушна глава под одеалата и заспа в някаква паяжина от съмнения.