Александра Потър
Да започнем отначало (9)

8.

След няколко часа пред машината, става време да си вървя. Прибирам чувала, който вече започва да придобива нова форма, и обещавам скоро да се върна за втория урок.

— А ти през това време се опитай да не правиш пакости — гълча, докато го целувам по бузата, която е грапава като шкурка.

— Ще се опитам — отвръща ми бодро той и съвсем нехайно, все едно не е мислил предварително какво да каже, добавя: — А ти не забравяй другия път да донесеш панделки… ах, да, и трябва да решиш дали да бъде с цип или копчета… — После се замисля. — Мисля, че с копчета ще е по-хубаво, някакви позлатени, или пък перлени. Всъщност струва ми се, че имам някъде тук…

— Чудесно — обръщам се да си вървя, но той ме спира на прага.

— Донеси и материал за подплата, това е много важно, ще промени всичко. Мисля, че трябва да бъде хубава мека коприна, а не онзи гаден полиестер, който днес слагат на всичко…

От дълго време не съм виждала дядо така развълнуван, ентусиазмът му е заразителен.

— Коприна звучи чудесно — съгласявам се с него. — Какво ще кажеш за цвят на малина? Като носната ти кърпичка? Всъщност — мисълта ме осенява, докато я гледам, — може да я използваме точно нея!

Един миг той ме гледа изненадано, сетне вади от джобчето си кърпичката и я развява възторжено. Лицето му сияе.

— Прекрасна идея! Казах ли ти, че имаш талант!

Започвам да се смея и преди да успее да направи други предложения го оставям да ми маха с кърпичката за довиждане и тичам по коридора.

Навън се мятам в автобуса и отивам в близкия търговски център. Въпреки че е официален празник, всички магазини са отворени, нетърпеливи да привлекат купувачи и да се възползват от всеки, който днес не работи и е готов да изхарчи парите си. Нося със себе си лаптопа, за да го занеса в големия магазин за техника. Дано успеят да го поправят.

Сменям ескалатори и си пробивам път сред тълпите. Очите ми се плъзгат по витрините на модните дизайнерски магазини: Прада, Гучи, Тифани. Надничам в един. Ято руси жени са обсадили щанда с чанти, вземат ги, слагат ги на рамо, или се въртят с тях пред огледалата. Забавям крачка и гледам с удивление. Не мога да разбера защо дамите харчат толкова много пари за чанти. За мен в това няма никакъв смисъл.

Не че съм против дизайнерските изработки. Мога да разбера силата на привличане на чифт скъпи обувки — в края на краищата коя жена не желае да обуе майсторски изработени обувки с високи токчета, които правят глезените да изглеждат така тънки, а краката безкрайни? Или прекрасно скроена рокля, от невероятна материя, която те обгръща като морска вода и подчертава талията и извивката на гърдите ти?

Но дизайнерска чанта? Не го разбирам. Шест хиляди паунда за една чанта Бъркин^[1] която няма да те направи да изглеждаш с един размер по-слаба. Нито с десет сантиметра по-висока. Освен това те дори не са уникални! Всеки път, когато отворя някое списание, виждам всички знаменитости да носят една и съща чанта. Представяте ли си какво щеше да бъде, ако ги снимат и с една и съща рокля? Дори Фиона иска такава чанта. Всъщност тя е причината да знам, че има чанта, кръстена на някаква актриса от 60-те години и цената й е колкото на малка кола. И че очевидно е готова да се прости с живота си заради нея. „Ще умра за тази чанта! Сериозно, ще умра!“ въздишаше тя, поглъщайки с очи снимка на Пош^[2].

Поне си мисля, че беше Пош, защото чантата бе толкова смешно голяма, че жената зад нея почти не се виждаше. Единственото, което тогава ми мина през ума, бе „Какво по дяволите носи в нея?“

Дейвид може би?

Но какво ли разбирам аз от тези неща? Аз си правя чанти от стари брашнени чували и носната кърпичка на дядо.

Подминавам бързо магазина и се отправям към друг ескалатор, накрая намирам сервиза за компютри. Вътре е пълно с клиенти и усмихнати продавачи, облечени с ярки тениски, които любезно питат с какво да ми помогнат.

— Лаптопът ми се счупи — обяснявам печално, когато един от тях ме хваща за жертва.

— Не се безпокойте — широко усмихнат ме успокоява той. — Един от нашите техници ще го погледне. Кажете ми името си и седнете, моля. — Сочи редица от столове, където чакат и други клиенти. — Няма да отнеме много време.

— Добре, благодаря — кимам, обяснявам какво се е случило и сядам на едно свободно място.

Тъкмо оставям чантите си на пода до мен, когато телефонът ми звъни. Австралийски номер. Сигурно е някой от родителите. Брат ми е там повече от шест месеца, но съм го чула само веднъж, когато ми изпрати есемес с текст „Кой спечели футболното първенство?“. Майка ми няма подобни проблеми с комуникациите.

— Тес? Ти ли си?

С тези думи започва всеки наш телефонен разговор. Никога не съм я питала кой смята, че може да е, след като набира моя номер.

— Здравей, мамо, аз съм! — отговарям всеки път аз. Макар че съм си мислила някой ден да преправя гласа си и да се престоря на някой друг. Например на Кралицата. Или на извънземно, което се е настанило в тялото на нейната дъщеря и е откраднало телефона й.

— Тук е толкова горещо и слънчево! — хваща се директно за времето тя.

Ами нали е Австралия, бе мамо! Горещо ще е, я! Там сега е лято. Трудно ми е да се преструвам на изненадана, но правя каквото мога.

— Нима? Така ли?

— Да, вчера беше 40 градуса.

— Леле-мале!

Знам какво следва.

— Какво е времето при теб?

— Естествено много студено.

Може да съм пропуснала нещо, но доколкото ми е известно, родителите ми цял живот са живели единствено и само в Англия. Така че какво може да е времето през януари, освен студено? Да, чела съм много и знам всичко за климатичните промени, за топенето на ледниците и озоновата дупка, но не мога да си представя, че преди да съм се родила, тук е било като в тропиците. Меко и топло?

— Кажи на татко, че току-що бях при дядо — съобщавам, за да сменя темата за времето.

— Как е той? Държи ли се добре?

— Разбира се! — заставам веднага на негова страна. — Просто мис Темпъл не го харесва…

— Значи дядо ти трябва да бъде по-мил е нея. Знаеш ли, той извади голям късмет да го приемат в „Хемингуей Хаус“. За да влезеш там трябва да чакаш с години, има списък…

— Знам, но не му е лесно.

— На никой от нас не му е лесно — отвръща леко троснато мама. — Всички трябва да правим неща, които не ни харесват…

Чувам как баща ми и брат ми викат, сигурно гледат спорт по телевизията, а тя им казва да бъдат по-тихи.

— Както и да е, беше в добро настроение. Показа ми как да работя с шевната машина.

— Аха, да — разсеяно отговаря мама и мога да кажа със сигурност, че не ме слуша. Но тя всъщност никога не ме е слушала. Без значение какво й казвам, сякаш вече има предварително готов отговор. Винаги е било така, което отчасти е причината да съм така близка с дядо и баба. Докато растях, те винаги ме изслушваха, без значение какво им казвам — нещо важно или не, колкото и глупаво да звучеше, те ме слушаха. Понякога това е всичко, което ти е необходимо — някой да те слуша.

— Но паметта му май се влошава — добавям.

— Защо, какво се е случило? — разтревожва се веднага мама.

Чувствам вина, че я занимавам с това, когато е толкова далеч, но в автобуса мислих за разговора с дядо и макар да съм сигурна, че това е нещо присъщо за неговата възраст, трябва да призная, че малко се притесних.

— Ами, говорихме за Себ и той не си спомни кой е. Сякаш въобще нямаше никакъв спомен за него.

От другата страна на линията настъпва дълго мълчание и аз мисля, че мама отново ще започне да говори за Алцхаймер, когато тя пита:

— О, това новият приятел на Фиона ли е?

Сърцето ми започва да бие оглушително и ме обзема лека паника. О, не, не и мама!

— Какво Фиона? — опитвам се да печеля време с надеждата разговорът да не стигне до неизбежното заключение.

— Това съкратено от Себастиан ли е? — продължава мама.

— Ами… да — мърморя. И неочаквано усещам главозамайване.

— Никога не си ми споменавала за него. Хубав ли е? — Господи, чувам тези думи от жената, която бе на седмото небе, когато срещнах Себ и трябваше да бъде удържана с физическа сила да не си купи нова шапка, когато празнувахме шест месеца, откакто ходехме заедно!

— Ами… да — повтарям отново. Сякаш потъвам в някаква бездна и искам да се хвана за нещо, за да спася скъпия си животец, но всичко ми се изплъзва. Нищо не разбирам. Или целият свят е полудял, или…

Мисълта се загнездва в главата ми и започва да се върти като човек, попаднал в лабиринт, от който няма излизане.

Само че май аз съм попаднала в него.

Опитвам се да прекъсна разговора с мама, което не е лесно. Тя на всяка цена държи да ми разкаже как е сготвила брюкселско зеле по рецепта от новата книга на Джейми Оливър, която получила за Коледа, и че то нямало нищо общо е топчетата, „които баба ти обикновено правеше“. Следват препоръки към Джейми как да ги усъвършенства: „Поръсват се с моята тайна подправка и се пекат на грил до кафяво“.

Да, мамо, сигурна съм, че преуспелият готвач-милионер направо умира от нетърпение да използва твоите предложения за брюкселското си зеле. Освен това, не се обиждай, но точно в момента брюкселските зелки — независимо дали са твоите, на починалата ми баба или на Джейми Оливър, въобще не ме интересуват, защото мисля, че полудявам.

Чувствайки, че ще получа пристъп на паника, вдишвам дълбоко няколко пъти.

Така, съсредоточи се. Фокусирай мисълта си.

Затварям очи, щипя носа си и се опитвам да се успокоя. Няма смисъл от паника, тя няма да помогне. Трябва да мисля спокойно и ясно. Спокойно и трезво. Да, това е, повтарям си отново и отново наум. В края на краищата за всичко трябва да има разумно обяснение. Просто трябва.

Концентрирам се. Минават няколко секунди и…

Ами да! Знам! Вероятно това е някакъв тип избирателна, частична амнезия, която се разпространява като грип, като свински грип например, и всички са го пипнали, освен мен. Така че не аз съм изгубила ума си, а другите са изгубили паметта си. През зимата тези вируси са навсякъде. Може би хората се нуждаят от антибиотици, или ваксина, или нещо друго, и…

И какво, Тес? Неочаквано ще си спомнят кой е Себ ли? Осъзнавайки колко съм смешна, продължавам да ровя в мозъка си.

Имам нова идея! Може би Фиона е измислила тази шега и всички са се включили в нея — като в деня на шегата, но не на Първи април, а на първи януари. И може би след няколко часа тя ще си признае, че ме е занасяла и „Ха-ха-ха, не беше ли смешно, а?“

Чувствам леко успокоение: това обяснение е много по-добро! Но скоро започват да се промъкват съмнения. Да, би могло да е истина, но колкото повече мисля, толкова по-невероятно ми се струва. Първо: Фиона не прави шеги. Наскоро бяхме в една кръчма с куп приятели и разправяхме майтапи, а когато дойде нейният ред, тя безизразно призна: „Единственото смешно нещо, което знам, е последното ми гадже Лорънс.“

После — майка ми. Тя не може да пази нищо в тайна повече от две секунди. Например: без да иска е проваляла поне дузина подготвени празнични изненади, като се обажда на човека, за когото е изненадата, да му честити рождения ден и накрая изтърсва: „Ще се видим довечера на партито!“

Освен това не обяснява загубата на памет при дядо.

Безпокойството ми се завръща.

Всъщност защо? Защо Фиона ще се преструва, че никога не съм излизала със Себ? Това не е никак смешно, нали? Защо ще въвлича майка ми в цялата игра? Или дядо ми? Просто няма смисъл.

Опитвам се да се преборя, както хората се борят с чадърите си, когато има бурен вятър, напъвам се да намеря отговор, но без успех. Ще трябва да го прибавя към списъка от неща, които не мога да разбера — като например индекса Доу Джоунс, призива на Ръсел Бранд или защо мъжете винаги питат трябва ли им палто, когато излизат.

Няма обяснение.

 

 

— Тес Конъли?

Чувам името си и разбирам, че е мой ред. Ставам, отивам до щанда, където ме поздравява един техник с очила и най-дебелите стъкла, които някога съм виждала. Представя се като Али.

— И така, какъв е проблемът? — пита любезно той.

Колко време имаш, за да ме изслушаш?, мисля си унило.

— Моля? — усмивката на Али трепва леко.

О, боже, май го казах на глас!

— Извинете, не ми обръщайте внимание… нещо не ми е добре… — Чувствам, че лицето ми пламва, бързо вадя лаптопа и го слагам пред него. — Нещо му стана, не мога да го включа, нито да извадя нещо от него — казвам бързо.

— Аха, ясно — кима той. — Хайде да го погледнем, какво ще кажете?

Защо говори в множествено число? Няма да го гледаме заедно, то е ясно! Като нагласява очилата си, той кърши пръсти, за да ги раздвижи, и се заравя в клавиатурата. Гледам като хипнотизирана как пръстите му летят по клавишите, като че ли е някакъв магьосник, и се опитвам да не мисля за моето чукане с два пръста.

— Така, ето че го накарахме да оживее — казва бодро, когато на екрана изгрява лицето на Джони Деп.

— Браво — чувствам огромно облекчение. Поне нещо е наред. Гледам пръстите и лицето му, изразяващо концентрация.

— Фокус-бокус, я да видим какво имаме тук!

На мен не ми е толкова весело, но както изглежда всичко ще се оправи. Е, не всичко, но поне ще мога да чета хороскопа си, да търся разни неща в Гугъл, да гледам във Фейсбук снимките на бившите си приятелки от училище и да злорадствам колко са остарели — все неща, които са необходими за лекуването на всяко разбито сърце…

— Ох, скъпа…

Това не ми харесва. Заставам нащрек. Не звучи нито весело, нито смешно. „Ох, скъпа“ няма нищо общо с „Фокус-бокус“. „Ох, скъпа“ е думата, която не искаш да чуеш от устата на зъболекаря си, когато надникне в устата ти. Или от компютърния техник, когато гледа лаптопа ти.

— Опасявам се, че има проблем с харддиска.

Не знам много за компютрите, но комбинацията от „харддиск“ и „проблем“ звучи силно тревожно.

— Но вие ще да го оправите, нали? — питам с надежда. Всъщност надеждата е повече молба.

— Да, опитваме се да поправим всичко, но след като харддискът си е отишъл, а той е мозъкът на компютъра…

Той прави пауза, вижда как лицето ми помръква и добавя бързо:

— Добрата новина е, че лаптопът ви все още е в гаранция, така че ще ви сменим диска съвсем безплатно — и ми се усмихва сияйно.

— Можете ли? — отвръщам със същата степен на сияйност и аз. Знаех си, че мога да разчитам на Али. Той изглежда като един от онези типове със супермозъци, които всеки иска да има на чина до себе си в часовете по математика.

— Това значи, че ще изгубите всички данни и записи в него, но не би трябвало да е проблем. Кога за последен път сте ги архивирали?

— Архивирам? — повтарям като ехо аз.

— Да, кога прехвърлихте съхранените данни? — отвръща безгрижно той. — Какво използвате? Външно или дистанционно устройство за съхранение на данни? — спира да пише и ме поглежда.

Все едно ми говори на патагонски. Някъде дълбоко в дебрите на паметта ми се прокрадва бегъл спомен, че мислих да седна и да се образовам в тази област.

— Амиии, не — отговарям неохотно. — Нито едното, нито другото.

Следва друг спомен — мислех да кача файловете на флашка, но вместо това гледах „Мислиш си, че можеш да танцуваш“ с Фиона.

Жизнерадостната усмивка на Али замръзва. Той млъква и ме гледа известно време, очите му не мигват зад очилата, притча на студент по математика, който се е съсредоточил върху някакво сложно уравнение, каквото не е виждал преди.

— Разбирам — мърмори накрая, а на челото му се появява дълбока бръчка. — В този случай се страхувам, че ще изгубите почти всичко, което е имало в компютъра ви.

— Всичко? — гледам го ужасена.

— Всичко, което е било запаметено на вашия харддиск. Да. Всички документи, филми, муз…

— И снимките ли? — гласът ми трепери. Мисля за снимките със Себ от миналата година. Край, всичко е изгубено.

— Страхувам се, че и тях — кима Али.

Неочаквано очите ми се навлажняват. Не заради снимките. В края на краищата нали изхвърлих почти всички. Просто… така, за всичко. Последните няколко седмици бяха доста трудни, скъсах със Себ, историите около Коледа и Нова година, сблъсках се отново с него, а той ме подмина, все едно не ме позна — а сега и това. Прекалено много ми се събра. Сълзите потичат по лицето ми.

— Хей, чакайте… Добре ли сте?

Али ме гледа разтревожено.

— Извинявайте — подсмърчам. — Скъсах с приятеля си, а… — В гърлото ми засяда буца, сълзите извират от очите ми. Бърша ги нетърпеливо с ръкава на палтото си.

— Вижте, може и има някакво решение. — Очевидно ме съжалява, защото ми подава кърпичка за чистене на екран. — Почти при всички случаи на повреда в харддиска данните може да бъдат възстановени от опитен специалист. Само когато има наистина големи щети, като магнитен удар или препълване на диска, тогава е невъзможно.

Чака ме да кажа нещо.

— Съжалявам, направо ме уплашихте с този харддиск — признавам, докато духам носа си.

— Ето как стоят нещата: вашият компютър съхранява всичко върху харддиска, всяка буква, която напишете, всеки сайт, който посещавате, всеки имейл, който изпращате… Ако катастрофира, като самолет, всичко се разбива, заедно е него и вие го губите. — Замълчава, навежда се напред понижава гласа си и добавя сериозно. — Освен ако не знаете къде да търсите.

Той ми кима, аз спирам да духам носа си и го гледам с широко отворени очи. Боже, това звучи доста зловещо.

— Работата на един компютър е много сложна. Той е като лабиринт на заек — тунели и тунелчета, а заекът знае къде да скрие някои неща, надълбоко. Някои хора, занимаващи се с криминална дейност, се опитват да изтрият харддиска и цялата история върху него, но някъде все още се пазят записи.

— Нима? — изведнъж си спомням нещо, което ме компрометира — гледах във Фейсбук бившите гаджета на Себ и фотоалбумите им.

— Да — потвърждава с кимане Али. — Може да се опитате да изтриете всичко, направо да го избършете до прашинка, но ако бръкнете и потърсите по-дълбоко, и ако знаете как да използвате правилния софтуер, ще откриете разни неща. Практически не можете да изтриете всичко от компютъра. Всъщност трябва да кажа, че е невъзможно.

— Откъде знаете всичко това?

— В свободното си време работех за фирма, която се занимаваше с възстановяване на данни, докато учих в университета в Делхи.

— Боже, вие сте гений.

— О, не мисля така. Просто съм малко шантав. Поне така ме наричаше бившето ми гадже.

— Значи е глупаво — подкрепям го аз.

— Както и вашето — отвръща любезно той.

Вече се гледаме с повече симпатия. Сетне, като се оглежда, за да се увери, че никой не ни подслушва, добавя:

— Вижте, не би трябвало да го правя, но имам почивка от петнайсет минути… Ще видя какво ще успея да възстановя, ако мога. Съгласна ли сте?

— Наистина ли?

— Оставете ми го — казва, и след като ми подава още една кърпичка, напуска щанда.

Обзета от надежда се връщам и сядам обратно на мястото си. Вадя джобното си огледалце, изтривам размазаната очна линия и спирала за мигли, когато чувам глас.

— Извинете, мястото свободно ли е?

Гласът е с американски акцент и аз замръзвам. Боже, та аз познавам този глас!

Поглеждам нагоре.

И все едно в гърдите ми се забива топка за боулинг.

— Себ?