Александра Потър
Да започнем отначало (33)

32.

— Тес? Добре ли си, Тес?

Чувам сякаш съм дълбоко под водата. Всичко се е смалило и до мен достигат само някакви приглушени гласове, но не мога да различа какво казват. Вместо това в ушите ми се надига шум, сякаш потъвам все повече в дълбокото. Той става все по-силен, докато всичко друго изчезва. Размазва се по ъглите. Потъва в тъмнина…

ТЕС!

Този вик неочаквано идва от въздуха и аз виждам Фъргюс, който е вперил в мен тревожни очи.

— Ъхъ? — мърморя. Чувствам се замаяна. Сигурно съм била близо до припадък.

— Какво си направила? — пита настоятелно той.

Умът ми се включва като компютър. Гледам го няколко минути все едно съм в мидена черупка.

— Направих нещо ужасно — успявам да прошепна най-накрая.

— Какво си направила? — мръщи се той и се навежда по-близо към мен.

Преглъщам с мъка, опитвайки се да забавя учестеното биене на сърцето си.

— В голяма беда съм — казвам още по-тихо.

— Не ми казвай, че пак си се преструвала на телефонен секретар — подсмихва се леко Фъргюс.

— Това наистина е лошо — мърморя под носа си, тъй като осъзнаването на грешката ми започва да се разпада пред мен като домино.

— Стига де! Какво толкова лошо има да се преструваш на машина? — смее се той.

— Фъргюс, не е смешно! — прекъсвам го почти със сълзи на очи. — Това наистина е сериозно.

Той се стряска от избухването ми.

— Извинявай, не мислех… — Заобикаля бюрото ми и дърпа един стол. — Я седни и ми разкажи всичко…

— Нямам време! — почти викам.

Ким, която се връща от тоалетната, ни поглежда изненадано.

— Хей, какво правите вие двамата? — пита тя, вдигайки подозрително вежди.

Боже, последното, което сега ми трябва, е точно тя да научи какво съм направила. По-точно не съм направила.

Макар че не само тя ще научи, при това съвсем скоро, осъзнавам и паниката отново се надига и заплашва да ме погълне. Всички ще научат, всички!

— О, нищо! — казвам, опитвайки се да говоря спокойно. — Фъргюс отново ме подлудява! — издавам насила лек смях.

— Да, точно така. Аз постоянно я подлудявам — присъединява се и той към смеха ми.

Като се има предвид, че е актьор, гласът му звучи съвсем фалшиво. Прилича на смях в консерва, само че още по-зле.

— Аха… добре — кима тя, но не изглежда много убедена. — Не ме забравяйте, ако става дума за някоя сочна клюка — добавя леко намусено. — Много ми е скучно.

— Няма — обещавам и се напъвам да се усмихна, докато тя отива към рецепцията.

По дяволите. Щом иска клюки, какво ли ще каже, ако й подшушна, че компанията е пред катастрофа, защото съм прецакала критично важното пътуване на генералния директор до Делхи и вследствие на това всички ще загубят работата си?

При тази мисъл изстивам и грабвам импулсивно палтото си. Пъхам паспорта на сър Ричард обратно в плика с документите и го слагам в джоба си.

— Чакай! Къде отиваш? — вика Фъргюс с безпокойство.

— Не знам… — клатя глава. — Просто трябва да изляза на въздух. Да дишам. Да помисля.

— Идвам с теб.

Той ме следва без колебание, докато изтичвам навън, покрай Ким на рецепцията, която ни гледа над телефона и отваря уста, за да каже нещо, но закъснява. Аз вече съм преминала през автоматичната врата, Фъргюс тича до мен.

— Какво става? — пита той, когато студеният въздух ни обгръща.

Колебая си. Част от мен не иска да произнесе истината на глас. Аз съм единственият човек, който я знае, и ако не призная, може да се преструвам и да се самозалъгвам, че не се е случило.

— Тес, кажи ми! Веднага!

Сърцето ми бие лудо в гърдите. Не искам да му казвам, защото в мига, в който го направя, ще стане истина.

Но всъщност, кого заблуждавам? Това е истината, независимо дали ще му кажа или не.

Така че поемам дълбоко дъх и изригвам всичко: за паспорта, за визата, за пътуването до Индия, за компанията, която виси на косъм.

— И всичко това е заради мен, защото… защото направих грешка! — вия аз.

Изражението му е сериозно. През цялото време ме слуша мълчаливо.

Над веждата му се появява бръчка.

— Трябва да има начин да се оправи — казва и клати глава. — Трябва да има.

— Няма. Посолството затваря в четири и половина и дори да успея да стигна дотам, те няма да сложат визата веднага, прекалено късно е…

— Никога не е късно да поправиш нещо — отвръща Фъргюс, а гласът му е спокоен и твърд. Пристъпва, отключва велосипеда си и се обръща към мен.

— Качвай се!

Гледам го неразбиращо.

— Моля?

— Отиваме в посолството.

— Какво? Двамата ли? Но тук е само един велосипед?

— Ще седнеш отзад.

Гледам го ужасено.

— Не е ли опасно?

— Много — кима той и разкопчава каската си. — Сложи я.

Колебая се. Не искам да рискувам да се возя на багажника на велосипед. Но не мога да сторя нищо. Ако има и най-мъничка надежда да поправя нещата, трябва да я използвам. Дори е цената да бъда размазана под гумите на някой автобус.

— Хайде, идвай! Бързо!

Закопчавам каската на Фъргюс и се мятам на седалката.

— Мислиш ли, че ще стигнем навреме? — въздъхвам, докато той натиска педалите.

— Мога да стигна до гара Виктория за половин час! — Поглежда часовника си. — По дяволите, имаме по-малко от двайсет минути преди посолството да затвори.

— Ще успеем ли?

— Дръж се здраво, защото ще трябва да установим това — вика той, и като натиска педалите се понасяме по улицата.

Господи, сигурно ще умра! Да, знам, и това ще стане някой ден. Само че този път ще бъдем двамата — аз и Фъргюс. Смачкани и деформирани до неузнаваемост под гумите на тежък камион. Или на колата, която неочаквано спира пред нас и ние също трябва да набием спирачки и да свием встрани…

Уух!

Докато се вкопчвам в живота си и прегръщам плътно Фъргюс пред мен, той успява да прекара велосипеда на безопасно разстояние от нея и се вмъква в една странична уличка. Очевидно е истински професионалист. Не само, че е невероятно трениран — кълна се, никога не съм виждала такива мускули на прасците!, те работят буквално като бутала, но също така сякаш има имплантирано човешко джипиес устройство. Шмугва се в странични алеи, кара на зигзаг по задни улички, прекосява Лондон като сребрист куршум, оставяйки зад гърба си заклещения в трафика транспорт.

Залепена в прегръдка до него, гледам как асфалтът под нас лети. Ужасена съм. Никога не съм поемала рискове. Не обичам опасностите. Аз съм от хората, които моментално си слагат колана, когато седнат на задната седалка на таксито. Всички знаят, че така трябва, но кой го прави?

Аз. Аз го правя.

И все пак в същото време страхът не ми дава да мисля за визата. За това какво ще се случи, ако не стигнем навреме.

При тази мисъл, изпитвам поредната вълна от паника. Ако умра, поне ще избегна съдбата, която ме очаква в „Блексток&Уайт“, успокоявам се. Никога няма да мога да погледна сър Ричард в лицето, никога няма да мога да погледна останалите служители, когато чуят за моя непростим пропуск…

Не, престани! Това няма да се случи, казвам си уверено. Не може да се случи! Ще стигнем навреме!

След като пресичаме Хамърсмит Бридж, тръгваме по крайбрежния булевард в Челси, който следва Темза, която се вие през Лондон. От време на време слънчеви лъчи пронизват тежките облаци и всеки от тях отскача от водата, която е като осветен дисплей. Отправяме се на изток, свистейки през тапата в трафика, преди да отцепим напряко към Виктория и Бъкингамския дворец.

Няма нито миг колебание. Фъргюс прави това по цял ден и познава града като дланта си, подминавайки градинки, площадчета, заобиколени е железни огради, бели къщи или величествени сгради, издигащи се високо над подредения в ниското град. Забравете за туристическите обиколки с открити автобуси на два етажа: ето така трябва да се обиколи и разгледа Лондон! Сега разбирам защо обича да кара колело — защото градът е живо и дишащо същество, и ти си част от него.

Преди да се усетя, завиваме с бясна скорост зад един ъгъл, и точно пред нас се намира консулството на Индия.

— Успяхме! — въздиша Фъргюс, натиска рязко спирачки и спира. Скача от педалите. Не мога да повярвам, че краката му не се огъват под него.

— О, боже, това е невероятно… вече сме тук! — направо заеквам от възторг. Още по-невероятното е, че съм цяла, а той ми помага да сляза. Сърцето ми бие учестено, все едно аз съм въртяла педалите. Клатя се и едва дишам. Отчасти от страх, отчасти от вълнение, отчасти от ужас.

Двамата тичаме към вратата и аз се опитвам да я отворя, но…

— Заключено е! — викам и се обръщам към Фъргюс.

— Не може да бъде! Дойдохме за 11 минути! Засякох времето! — протестира той и поглежда часовника си. — Колко показва твоя часовник?

— Ами… чакай… — Вдигам китката си. — Само четири и двайсет и осем! — викам възмутено. Обръщам се и започвам да блъскам по вратата.

Един пазач се появява от другата страна.

— Затворихме — казва през бронираното стъкло той.

— Все още не е четири и половина! Има две минути!

— Не и по моя часовник! — казва тъжно пазачът.

— Но на мен визата ми трябва спешно! — опитвам се да обясня, но той е непреклонен.

— Опасявам се, че ще трябва да дойдете утре сутринта.

— Но аз не мога утре сутрин! — плача, а гласът ми става все по-писклив. — Визата е за шефа и полетът му за Индия е утре сутрин!

— Значи няма да лети утре, нали така? — отвръща с безразличие, което показва, че не го интересува.

Гледам го, чувствайки че едновременно викам яростно и избухвам в сълзи.

— Моля ви! — плача и не се срамувам. Готова съм да се моля на колене.

Той спуска щората със заплашителен поглед.

За миг стоя, неспособна да проумея какво става. За миг надеждите ми остават да висят във въздуха, като Уил Койота^[1], който тича над скалите и не осъзнава, че под него повече няма твърда земя, докато не поглежда надолу.

И аз поглеждам надолу.

Реалността ме удря, надеждите ми се разбиват. Това е. Край. Късно е. Компанията ще се срути. Хората ще загубят работата си. И за всичко съм виновна аз.

Обръщам се, отдалечавам се от вратата, разбита съм.

— Късно е — казвам тихо на Фъргюс, който ме чака и пристъпя нервно от крак на крак. — Провалих всичко.

— Хей, спри да се обвиняваш! — мигновено казва той, като слага ръка на рамото ми. — Ти се опита да поправиш нещата. Всеки може да направи грешка.

— Но не такава! — едва не се задавям, чувствайки как сълзите се надигат и запушват глътката ми. — И не по този начин. Не става дума за мен, не ми пука за мен, а за всички останали… Очите ми са пълни със сълзи и аз мигам често. — Хората имат деца, имат ипотеки…

— Хей… хей… — Той протяга ръка и ме прегръща, докато аз започвам да плача и сгушвам главата си в гърдите му. — Хайде, те ще те разберат, те са ти приятели, ще знаят, че не си го направила нарочно…

Но аз не чувам останалото от изречението, защото хлипам на глас. Големи, едри сълзи се стичат по бузите ми и сякаш никога няма да спрат. Може да съм правила грешки в миналото, но не и е такива епични размери. Как може да съм такъв идиот? Как? Как?

Не съм сигурна колко време стоим така, двама човека насред улицата, в един студен и сив януарски ден, а колите и светът се въртят около нас. Със здраво стиснати очи искам да блокирам всичко, не искам да мисля за нищо. Докато чувам неясно звук от отваряща се врата, приглушени гласове, после мъжът от охраната ме инструктира високо:

— Бихте ли се отдръпнали, за да може персоналът да излезе, моля?

— Хайде, няма смисъл да стоим тук.

Чувам мекия ирландски акцент на Фъргюс в ухото си и вдигам очи, за да видя смътно как няколко човека, които напускат сградата, гледат към мен. Той е прав, безсмислено е. Всичко е свършено.

Избърсвам нервно очите си с ръкав и отстъпвам. Забелязвам, че някои от персонала ме гледат, хвърлят кратки любопитни погледи, сякаш се чудят каква ли е историята на това момиче е подпухнало лице, което очевидно плаче, и тъмнокосия куриер, който се опитва да я успокои. Преди да бъда забравена и изместена от по-важните мисли за предстоящата среща е приятели в кръчмата, пътуването е метрото до вкъщи или чая с децата.

Но аз оставам тук. Мислейки за съдбата, която ме очаква като се върна в офиса. За това как ще трябва да призная на сър Ричард какво съм сторила. Сърцето ми потъва при тази мисъл. Най-лошото е, че той няма да се ядоса, той е прекалено добър и любезен човек, ще бъде само тъжен и разочарован, което е много, много по-лошо. Бих предпочела да ми крещи. Заслужавам си го! Предадох го. Предадох всички.

— Тес?

Един глас прекъсва мислите ми. За миг осъзнавам, че Фъргюс е до мен, но отново чувам гласа, този път по-високо.

— Тес!

Осъзнавам, че не е той и се обръщам. От няколко крачки ме гледа мъж, облечен в яке е качулка, обшита с кожа и една от онези шапки, които покриват ушите. Гледам го няколко мига, сетне неочаквано го познавам.

— Али!

Разбира се, това е Али от компютърния сервиз. Не съм го виждала, откакто си взех лаптопа, когато изляхме сърцата си един пред друг. Той идва към мен и ме прегръща.

— Какво правиш тук?

— Дойдох да посрещна сестра си след работа, ще излезем да хапнем нещо навън. Ще се срещнем и е родителите ни — добавя, но изглежда нервен.

— Това е чудесно, Али — усмихвам се окуражително. Знам колко важна е за него подобна среща. — Сигурна съм, че ще мине добре.

— Да, затова вземам сестра ми — да играе ролята на жив щит — позволява си да се усмихне и той. — Хей, Рупинда — вика към едно момиче е червено палто, което охраната пропуска да излезе. — Ела да се запознаеш с моята приятелка Тес и… — той посочва към Фъргюс с глава и снишава гласа си: — Това той ли е?

— О, не — отвръщам бързо, осъзнавайки объркването. — Това е Фъргюс, той е просто приятел.

— Здравейте! — усмихва ни се едно красиво индийско момиче, докато сваля ръкавиците си и идва към нас. — Приятно ми е да се запознаем. — Тя учтиво подава ръка.

— На нас също — отговарям, забелязвайки приликата между Али и сестра му. — А това е… — тъкмо се каня да кажа „Фъргюс“, когато момичето неочаквано надава лек вик, отдръпва ръката си и я слага върху устните си.

— Рупи? Какво има? — лицето на Али изразява загриженост. — Какво ти стана?

Но тя сякаш си е глътнала езика. Черните й очи святкат, клати глава напред-назад и сякаш не може да повярва на очите си.

— Рупи! — повтаря Али и минава на някакъв друг език — сигурно пенджаб.

— Добре ли е? — пита Фъргюс.

— Не знам — клатя глава и гледам Рупинда, която стои на паважа като закована.

При звука на гласа му, тя сваля ръката си от устните, отваря уста и най-сетне произнася:

— Това е той!

— Кой? — питам удивено аз.

Момичето вдига ръка и сочи директно Фъргюс с пръст, все едно е видяла призрак.

— Мъжът от рекламата.

— Рекламата? Каква реклама? — повтаря объркано Али.

Очите на Рупинда се овлажняват, стават стъклени и изведнъж ми става ясно, че това не е от ужас, а от възторг и вълнение.

„… ще стигнем до дъното, до тези частици, които се нуждаят от…“ — започва да рецитира тя, повтаряйки с благоговение текста на рекламата — „… внимателно, но силно, и още, и още…“

Гледам Фъргюс с изумление. Той става червен като цвекло.

— Вие сте играл в рекламен клип? — произнася накрая Али, осъзнавайки бавно нещата.

— За тоалетна хартия — кима Фъргюс и изглежда засрамен.

— Той е актьор — вметвам аз.

— О, мили боже, обичам те! — изведнъж Рупинда се връща към живота. — Гледала съм тази реклама милион пъти! Онзи епизод с котенцето, толкова е сладко…

— Мисля, че си имаш почитателка — шепна на Фъргюс, а устните ми са готови да се разсмеят.

— Благодаря, радвам се, че ви е харесало — мърмори Фъргюс.

— Просто не мога да повярвам, че ви срещам — продължава индийката, като въздиша и го гледа влюбено.

— Най-голямата ти почитателка!

Фъргюс изглежда объркан, пристъпва неловко от крак на крак и оправя косата си, докато очевидно нещо му идва наум. Като изправя рамене и оставя косата си, той я заслепява с усмивката, която обикновено вкарва в действие за всички момичета и офиса. Наричам я неговата „специална сваляческа усмивка“.

— Значи работите тук? — пита, а гласът му неочаквано е паднал няколко октави по-ниско. Звучи секси.

Гледам го изненадано. Какво става? Какво е намислил?

— Ами… да — кима Рупинда, която видимо трепери и това няма нищо общо с ниските температури.

— Сериозно? — той вдига вежди също като Шон Конъри. — А имате ли нещо общо с визите?

О, най-сетне разбирам накъде бие.

— Да, имам — отвръща трепетно Рупинда. — Аз ги слагам.

— Добре, в такъв случай — заслепява я с още една от специалните си усмивки, — дали не бихте могла да ми направите една услуга…?