Александра Потър
Да започнем отначало (39)

38.

След като купих червената рокля и всички останали чували, напускам магазина и се отправям към къщи. По пътя правя малко отклонение. Всъщност не е отклонение, а по-скоро пълно обръщане на посоката. Завивам по една улица към Шепърд Буш, вървя по паважа, броя номерата на сградите и накрая стигам гази, която търся.

Номер седемдесет и четири.

Адресът на Фъргюс.

С биещо като барабан сърце, спирам пред къщата от червени тухли. Последните няколко дни не съм правила нищо друго, освен да мисля за него. Все още се чувствам ужасно и не го обвинявам, че ми е сърдит, но накрая спрях да се самобичувам. Онова, което направих, може и да изглежда глупаво, но беше с добро намерение и причината бе правилна. И макар да не очаквам да ми прости, искам той да го знае. Трябва да го знае, защото аз се нуждая от това.

Очите ми се плъзгат нагоре по етажите, към неговата квартира на върха. Надявах се да му обясня, когато се появи в офиса тази седмица, но вместо него дойде друг куриер, а когато го попитах къде е Фъргюс, той обясни, че бил нов и нямал никаква представа. Току-що бил нает да доставя и взема пратките ни. Тогава му изпратих имейл и зачаках отговор. Но той не ми отговори. Изпратих му още един. Нищо. Не отговори и на съобщението ми. Нито вдига телефона си, когато му звъня.

Затова сега съм тук, стоя пред апартамента, опитвайки се да събера смелост, да приближа и да натисна звънеца. Такъв поне беше планът ми. Само че продължавам да стоя, чувствам се много по-нервна, отколкото си представях. Той очевидно не желае да ме вижда, нито да говори е мен, нали? Избягва ме и ме игнорира. Което води до въпроса — какво, по дяволите, търся тук? Вероятно ще ми каже да вървя на…

Чувствам как смелостта ми се изпарява. Беше глупава идея. Поредната глупава идея, мисля си. Изглежда съм пълна с такива. Обръщам се и тръгвам обратно, но съм направила само няколко крачки, когато чувам гласа на Фъргюс в главата си: „Никога не е късно да поправиш нещата“.

Колебая се. Какво имам да губя? Отново отивам до входната врата и натискам звънеца. Събирам смелост. Просто трябва да опитам. Дори да затръшне вратата в лицето ми. Трябва да опичам да направя най-доброто.

Само че никой не ми отговаря. Чакам няколко минути, сетне написвам бележка и го моля да ми се обади. Пъхам я в пощенската кутия. Мога само да се надявам, че е бил прав, когато каза, че никога не е късно.

 

 

Ето че вече е понеделник сутрин и аз се чувствам добре емоционално и физически. Главата ми е чиста, мислите — също, стаята още по-чиста и се чувствам позитивно настроена. Което е добре, защото трябва да се настроя за купон.

Тъй като сър Ричард все още е в Индия, а прощалното парти наближава, прекарвам остатъка от седмицата в последни приготовления, така че всичко да бъде наред. След случката с визата, промених начина си за напомняне и сега си правя списък, в който отбелязвам какво е свършено с чавка. Балони? Чавка. Огромен плакат, на който пише „Щастливо пенсиониране, сър Ричард“? Чавка. Кетъринг с органична, натурална храна? Чавка. Алкохол? Е, това поне е лесно. Чавка.

Целият работен колектив е развълнуван. Макар да са тъжни, защото ще останем без нашия многообичан шеф и не се знае кой ще го замести, това е възможност за момичетата да облекат новите си рокли с пайети, на момчетата да се опитат да впечатлят с танцови умения и на всеки да пие безплатно за сметка на компанията. Аз? Аз просто искам всичко да мине гладко.

До момента, в който изключвам компютъра си в петък вечерта, всичко в списъка ми със задачи е изпълнено и отбелязано с чавки, дори не само с една, а с по две. Този път никакви рискове. Сър Ричард ще се прибере тази вечер — той смени полета си, защото имаше още няколко срещи в Делхи, една кола ще го вземе от Хийтроу и ще го докара направо на партито. Така че няма място за грешки — всичко трябва да бъде наистина перфектно.

И ще бъде, уверявам себе си, като пускам радиото, за да се успокоя и да ми се вдигне настроението. Аз съм в спалнята си, приготвям се за празненството. Поканих и Фиона, тъй като тя обожава купоните, а и предпочитам да не ходя сама. Всъщност дори не се наложи да я моля. Съгласи се веднага, като каза, че искала да говори е мен за нещо и това щяло да бъде удобен случай.

Спомням си как преди няколко дни, когато тръгвах за работа, спомена нещо, а езикът на тялото й и това, че избягваше да ме погледне в очите, подсказваха, че става дума за нещо важно и съдбовно. Предполагам, че веднага трябваше да я попитам за какво става дума, къде и кога, но да си призная, не исках да знам. Само да не е продала апартамента, боже! Тогава ще се наложи да се изнасям! А моментът не бе никак подходящ, тъй като след по-малко от две седмици ще съм безработна. Но нали лошите неща винаги вървят по три? Без гадже, без работа и накрая без дом?

Е, не всички три неща бяха лоши, нали? Скъсването със Себ определено беше правилно, а и никога не съм мислила, че ще посветя живота си на кариерата „личен асистент“, но въпреки това тройният удар ще ми дойде в повече. Плюс това, въпреки препълнените с угарки пепелници, странните хранителни продукти, останали в тигана и фактът, че Фиона все още не е сложила ключалка на вратата на банята, аз много си обичам това място.

Приключвайки със слагането на спирала върху миглите, се обръщам, за да се огледам. Нося червената копринена рокля от благотворителния магазин и сега, когато не е навлечена върху джинсите, виждам, че старата френска дама е била права. Тя наистина ми стои перфектно. Тананикайки си заедно с радиото, се завъртам леко, наблюдавайки как коприната се разтваря като парашут. После спирам и тя пада по краката ми. Но… каква е тази песен, която си тананикам?

Не е ли…?

„Ноланс“, разбира се, „В настроение съм да танцувам“.

Неочаквано се сещам за Фъргюс. Бях толкова заета е организацията на партито, че не се сещах за него, но сега нищо не може да ме спре. Той не отговори на бележката, която му оставих. Част от мен не го и очакваше, това бе просто един отчаян опит от моя страна. Все пак се чудя дали ще дойде тази вечер? Изпратихме му покана, както и на другите редовни куриери, с които работеше компанията. Дълбоко в себе си пускам да се промъкне пламъчето на надеждата. Може би… само може би…

Боже, колко е часът? Виждам часовника и се разбързвам. Грабвам палтото си и посягам към златистата си чанта-плик. Сетне променям решението си. Пликът е много малък, няма да побера нищо в него. Тогава ще взема новата си чанта!

Моята чанта.

Чувствам прилив на необуздана гордост. Най-накрая, след седмици работа, миналата неделя довърших последните шевове и смея да твърдя, че изглежда великолепно. Кожените дръжки, които направих от тирантите, й придават много античен вид. Освен това копринените панделки, бродерията и седефените копчета… с една дума мога да говоря хвалебствия за нея цяла вечност. Всъщност къде е тя?

Обикалям из спалнята си. По дяволите! Ако не я намеря, ще закъснеем. Сега, след като повече не се срещам със Себ, изоставих два будилника и всичко отново си дойде на мястото, така че се върнах към старите си навици да закъснявам винаги поне с десет минути.

— Фиона? — викам. — Виждала ли си чантата ми?

— Какво? — отвръща с цяло гърло тя и подава глава от нейната спалня. Облечена е в тясна черна рокля за коктейли и чифт убийствено високо обувки.

— Боже, изглеждаш фантастично! — не че когато излиза вечер не изглежда фантастично, но този път от нея лъха някакво бляскаво лъчение, което не съм забелязала преди.

— Благодаря ти — смее се щастливо тя. — Ти също.

И аз се усмихвам. Тя ме подкрепи относно раздялата със Себ. Не ми се кара, не ме съди, нито настояваше да й разкажа всичко с подробности, просто ме прегърна и ми каза, че той не бил чак толкова красив и била сигурна, че зъбите му са покрити с пластмаса. Също така много дискретно остави на възглавницата ми един брой от списание със статия, в която пишеше, че „Целулитът е нещо, от което нито едно момиче не може да избяга, но прави бедрата да изглеждат по-добре“.

— Е, значи си готова? — пита тя.

— Почти, но не мога да намеря чантата си. Да си я виждала?

— Как изглежда?

— Знаеш как. Онази, с кожените дръжки и копринената подплата.

Усмивката моментално замръзва на лицето й.

— О, тази чанта ли…

Чувствам, че ме обхваща безпокойство.

— Какво искаш да кажеш с „тази чанта“?

— Мисля, че я взех назаем.

— Мислиш? — гледам я унищожително.

— Извинявай! — тя се мъчи да се усмихне.

Притварям отчаяно очи и клатя глава. Фиона често взема нещата ми назаем, но работата е там, че никога не ги връща.

— И къде е сега? — питам.

— Значииии… — започва бавно Фиона. — Взех я миналата седмица, когато отидох на снимки, обаче стилистът я видя и поиска да я използва за един от моделите… — Сега изговаря думите толкова скоростно, че едва ги разбирам, бързайки да обясни. — Ще я върна, обещавам!

— Фиона!

Прекъсва ни настойчивото биб-биб на мобилния ми телефон. Гледам екрана, имаме съобщение от таксиметровата служба.

— Таксито е долу — казвам. — Хайде, да вървим.

— Чакай, трябва да взема Талула.

— Не! Не можеш да я вземеш! — възкликвам възмутено.

Тя застива и вирва непокорно брадичка.

— Където и да отида, Талула идва с мен.

Талула вече е постоянно присъствие в апартамента. Имаме я почти от месец, а от Пипа ни вест, ни кост. Дали се е върнала и няма ли да дойде да си прибере кучето — един бог знае. Обаче, всеки път, когато понеча да заговоря на тази тема с Фиона, тя отказва да говори пред Талула.

— Ти как ще се чувстваш, ако те изоставят? — съска тя, като покрива ушите на животинчето е ръце.

— Ох, добре — въздишам, предавам се и грабвам чантата-плик. Прибирам нея каквото мога, другото пъхам в джобовете си и бързам надолу по стълбите. Фиона ме следва, токчетата й тракат на всяка стъпало като кастанети, докато прегръща Талула към гърдите си. Най-накрая влизаме в топлината на колата.

— Не се тревожи. Ще ти върна чантата, обещавам — повтаря тя, като ме гледа в очите.

— И добре ще направиш — заплашвам я, сетне се усмихвам. — Не мога да повярвам, че не си ми казала!

— Всъщност това не е всичко…

Поглеждам я неразбиращо.

— Има и още нещо, които искам да ти кажа.

Стомахът ми се свива.

— Искаш да се изнеса от апартамента ли?

Тя се мръщи.

— Че защо? Защо мислиш така?

— Ами, ти изглеждаше така смутена, когато каза, че искаш да ми кажеш нещо… Просто събрах две и две и…

— И получи седемстотин и петдесет — пуфти Фиона. — Не, не искам да се местиш, харесва ми да живея с теб. Въпреки че изгори цялата ми свещ „Диптик“ — добавя с вдигнати вежди.

Чувствам, че се изчервявам.

— О, да, и аз мислех да ти кажа…

— Друг път — спира ме тя.

— Е, какво искаш да ми кажеш?

— Срещнах един човек — признава нервно Фиона.

— Но това вече го знам — отвръщам, чувствайки едновременно облекчение и известно самодоволство. — На курсовете за обучение на кучета — добавям, хвърляйки поглед към Талула. Клекнала върху коляното на Фиона, тя се обръща към мен и ме гледа. Никога не сме се срещали с нея очи в очи.

— Всъщност е повече от това. — Фиона спира да гали Талула, за да протегна ръката си към мен. Мърда пръстите си.

По-точно мърда единия си пръст.

В полумрака на таксито виждам нещо да проблясва.

Чакай, чакай… Взирам се по-внимателно. Това не е ли…?

И точно в мига, в който виждам един голям блестящ диамант да блещука на пръста й, я чувам да крещи:

— Сгодена съм!