Александра Потър
Да започнем отначало (34)

33.

— Ти си магьосник!

— О, не знаех! — отвръща скромно Фъргюс.

— Размени един автограф срещу виза — възкликвам. — Това е невероятно! Истински фокус!

— Просто се радвам, че тя е щастлива и ти си щастлива.

— Щастлива? Аз съм в екстаз!

Няколко часа по-късно седим в един пъб и празнуваме. Рупинда беше повече от щастлива да направи тази услуга в замяна на автограф от Фъргюс и след по-малко от 20 минути се появи с паспорта на сър Ричард, в който имаше прясно положена нова-новеничка виза, валидна за пътуването му утре. След като казахме едно огромно благодаря, аз се върнах в офиса (този път с такси), точно преди да затворят и я връчих на сър Ричард.

— Извинявам се, беше в чекмеджето ми — казвам толкова безгрижно, колкото мога. — Пропуснала съм.

— Няма проблем — отвръща той, като отваря паспорта, за да провери. — Знаех, че всичко ще бъде наред.

Спомням си за последните няколко часа, изпълнени е истинска лудост, през които отчаяно прекосих Лондон върху багажника на велосипед, плаках и се молих на охраната и прегръщах едновременно Фъргюс, Рупинда и Али с облекчение, докато си разменяхме автографи, виза и прегръдки, преди да се разделим.

— Да, всичко е наред — усмихвам се, преди да му пожелая лек полет и да се отправя към местния пъб.

Където съм си уговорила среща с Фъргюс, който за първи път, откакто се познаваме, е оставил велосипеда си вкъщи и е дошъл е автобус.

— Да караш под въздействието на алкохол не е добра идея! — смее се той, когато си поръчваме първите питиета. — Наздраве за Индия! — вдига чашата си с бира.

— И за това, че сме още живи след твоето надбягване в лондонския трафик! — добавям, като чукам чашата си с неговата.

— Я стига! Ти си беше добре, аз бях без каска — протестира той, като отпива голяма глътка „Гинес“. — Рискувах живота си за теб!

Знам, че се шегува, но когато думите стигат до съзнанието ми, осъзнавам какво точно направи за мен и това въобще не е шега.

— Знам — казвам с огромна благодарност и за миг ставам сериозна. — Но не знам как да ти благодаря.

— Не се тревожи, още една голяма бира ще бъде достатъчна — отпива той остатъка от течността до дъно.

— Съгласна съм! — смея се, докато обръща празната чаша.

Всичко в мен жужи от щастие, без да броя чашата вино. Изпила съм само една, но тя вече се е качила и е замаяла главата ми, така че се чувствам леко пийнала. И решавам да се напия, при което се обръщам към бара, преди да изразя възмущението си.

— О, не! Виж каква опашка има! — чак сега забелязвам, че кръчмата се е напълнила е обичайните тълпи след работа. Претъпкано е, на бара има опашка от хора, които размахват десетачки. — Погледни, никога няма да ми сервират!

— Не се тревожи, познавам барманката — смее се Фъргюс. — Сега ще ги уредя.

— В замяна на автограф ли? — дразня го, а той се смее.

— Какво да направя, като си имам фенки — протестира той. — Ти какво ще пиеш? Същото ли?

— Не, нека аз да платя. Не мога да те оставя да правиш всичко.

— Добре, щом настояваш. Но ще дойда с теб, за да ти помогна да ги донесеш.

— Мога и сама, имам две ръце.

— Ами ако искам и солени фъстъци?

Започвам да се смея.

— Добре, предавам се. — Двамата с мъка си проправяме път към бара. Боже, наистина е претъпкано.

— Между другото, със Сара всичко свърши…

— С кого? — забелязвам празно място и бързо се вмъквам в него. — О, твоята пропусната връзка, разбира се. — С кризата около визата напълно бях забравила за нея, но сега се сетих.

— Тя ми писа, че плановете се променили в последната минута и че моментално заминава за Тайланд. — Пъхайки се до мен, Фъргюс обръща лице. — Каза още, че нямало да ми праща повече имейли, тъй като в резервата за слонове нямало интернет, нямало телефон, нямало дори обикновена поща. Абсолютно нищо.

Това беше текстът на моя последен имейл и, колкото и да се страхувах, че ще го нараня дълбоко, трябваше да го напиша. Нямах друг избор.

— Това си е чист мързел — успокоявам го аз. — Не го приемай лично. Не си виновен ти, просто моментът не е подходящ.

Той кима замислено.

— Май си права — съгласява се тихо.

— Не знаеше ли? Ние, жените, винаги сме прави — опитвам се да вдигна настроението му.

Успявам. Изражението му се променя и той се засмива гласно. Като го чувам, ме обзема огромно облекчение. Въпреки опасенията ми, накрая всичко се нареди. Сър Ричард отива в Индия и спасява компанията, а аз спасих Фъргюс от разбито сърце. Всичко е добре, когато завършва добре.

— Да ти призная истината, тя ми направи голяма услуга — казва неочаквано той.

— Услуга? — чудя се за какво говори. — Как?

Той дъвче замислено долната си устна.

— Не ме разбирай погрешно, когато Сара ми писа за пръв път… не можех да повярвам, че отговаря на моята обява. Какъв късмет! Мислех си, че това е съдба, а след това, когато писа, че заминава за Тайланд… ами, признавам, че бях объркан… — Той спира смутено и въздиша. — Но откакто публикувах съобщението в „Пропуснати връзки“, се случиха толкова много неща, а благодарение на нея осъзнах, че не бях честен със себе си, и с нея…

Изчаквам минута. Наблюдавам го, чувствайки се неловко. Мислех, че знам какво мисли той, но сега, докато седя тук, изведнъж ми хрумва мисълта, че може би съм грешила.

— Така ли? — питам, без да съм особено сигурна.

— Да — признава той, като клати глава. — Не бях честен, а тя не го заслужава. Сара беше откровена с мен и аз исках да бъда такъв с нея. Да й обясня всичко. Поради това й писах за последно.

Замръзвам. Писал ми е!

— Кога? — опитвам се въпросът да звучи небрежно, но мозъкът ми ще избухне. Не съм получила писмото му! Кога го е пратил? Какво е написал в него?

Той свива рамене.

— О, точно преди да те видя в офиса…

Ето защо не съм го получила. Бях прекалено заета и отчаяна заради проблема е визата на сър Ричард. Сигурно все още си седи във входящата ми поща. Непрочетено. За част от секундата се сещам, че трябваше да послушам Себ, който толкова пъти ми каза да си купя айфон. Сега щях да изтичам в тоалетната и да прочета имейлите си, вместо да седя и да се чудя защо, за бога, трябва да ми благодари и какво трябва да ми обясни.

— Но, както и да е, всичко е минало. Никога повече няма да я видя — казва и маха с ръка Фъргюс. — Така че, хайде, кажи какво да бъде? Още вино?

— Ммм… да, моля… — усмихвам се, като изтривам съмненията и ги замитам под килима. Той е прав, всичко е в миналото. За какво трябва да се тревожа?

— Дойде и нашият ред — усмихва се весело той и се обръща към барманката, преди да извика: — Боже, това не е възможно!

Гледам Фъргюс, чиято усмивка замръзва, сетне поглеждам накъде гледат очите му.

И сякаш някой пуска нещо много тежко върху гърдите ми.

Защото…

О, боже, не може да бъде…

Може.

Пред нас, в другия край на бара, седи тя.

Момичето от кафенето.

За миг всичко спира. Сякаш съм натиснала бутон „пауза“ на дивидито и всичко замръзва. Времето спира и аз имам странното усещане, че съм излязла от тази сцена, че гледам отгоре и виждам невероятното стечение на обстоятелства, невероятната върволица от събития, които трябваше да се случат, и които не сме в състояние да предотвратим. Задържам дъха си. Удължавам тази част от секундата, която разделя живота на „преди“ и „след“.

Сетне неочаквано някой натиска бутона и действието продължава.

И, разбира се, настъпва катастрофата.

— Сара!

— Фъргюс, почакай — но преди да успея да го спра, той вече застава пред нея. Втурвам се към него.

— Мислех, че съм те загубил! Мислех, че вече си заминала!

Говори несвързано, с радостно недоверие, че я вижда, докато момичето го гледа изумено и нищо не разбира.

— Извинете, познаваме ли се? — тя поглежда несигурно към приятелката си, която също стои втрещена.

— Това съм аз, Фъргюс. — Той почервенява като цвекло. — Извинявай, трябваше първо да се представя.

Тя го гледа объркано и се опитва да си спомни, но в същото време стига до заключението, че няма начин да забрави такъв привлекателен ирландец, и че той или е пиян, или си прави някаква смахната шега, но и двете предположения не й харесват.

Фъргюс обаче е прекалено зает да се усмихва от ухо до ухо, за да забележи всичко това. Той е толкова щастлив да я види отново! Толкова развълнуван. Сърцето ми бие някъде в ботушите. О, боже, какво направих? Какво направих?

— Съжалявам, но наистина не ви познавам… Фъргюс — казва най-накрая тя.

— Младежът от кафенето… „Пропуснати връзки“… — обяснява той, като снижава гласа си.

— Съжалявам, не знам нищо за никакви пропуснати връзки — отвръща момичето, този път по-твърдо. — И името ми не е Сара…

Съмнението премигва като пламък на свещ.

— Но имейлите… — започва той.

Не мога да издържам повече. През последната минута стоя като статуя, не казвам нищо, не правя нищо, но сега вече няма начин. Аз го вкарах в тази каша, аз трябва да го изкарам.

— Аз бях.

Само две кратки думи, но значението им е огромно.

Той сякаш за пръв път забелязва, че стоя зад него и, като се обръща, ме гледа объркано.

— Тес, за какво говориш?

Преглъщам трудно и не знам какво да отговоря.

— Аз писах имейлите — прошепвам накрая, като не смея да погледна в очите му.

— Ти си Сара? — той не може да повярва.

Кимам мълчаливо.

За миг никой не проговаря, но аз виждам бурята от чувства, която преминава по лицето му, докато се опитва да осмисли думите ми и какво означават те. Чакам да проумее съдържанието. Сякаш минава цяла вечност…

— О, схванах. — Не мога да позная гласа му. Стоманен и студен, кара ме да се уплаша. — Значи сте си направили шега за моя сметка? Сигурно сте се посмели здравата в офиса…

— Какво? Не! — викам, обезумяла от ужас. О, боже, но това въобще не е така! Как може въобще да си го помисли? Докато си задавам тези въпроси, неочаквано виждам и разбирам как би изглеждало от нечия друга гледна точка и това ме смразява. — Не е така! Грешиш! Не си разбрал правилно!

Двамата почти викаме и всички в кръчмата се обръщат към нас, за да видят какво става.

— Страхотни нерви имаш! — зъби ми се той. — Аз ли не съм разбрал правилно?

Вместо да обясня, обърках още повече нещата.

— Моля те, Фъргюс, не е така… — опитвам отново, той ми отправя презрителен поглед.

— Нима? И как е?

— Опитах се да ти помогна, за да не те отхвърлят…

В момента, в който думите излизат от устата ми, чувам как звучат и осъзнавам, че не биваше да ги произнасям. Но е много късно.

Той се свива като боксьор, който е получил нокаутиращ удар, сетне се възстановява, поглежда ме, челюстта му се стяга.

— Майната ти, Тес! Не ми трябва твоето съжаление!

И като ми обръща гръб, разблъсква тълпата, минава сред хората, които ни слушат, и излиза от кръчмата.