Александра Потър
Да започнем отначало (19)

18.

Напускам офиса в края на деня и хващам автобуса до Кенсингтън, където имам среща е Фиона след работа. Тя се обади малко преди това, предлагайки ми възможността да си направим безплатен педикюр, ако отида с нея в „Океано“ — някакъв нов японски салон, който бил открит наскоро.

Има само една уловка:

— Обаче не е обикновен педикюр, а от онзи с рибите — признава тя по телефона.

— Хм. Аз си обичам пръстите на краката.

— О, хайде, за моята колонка е — моли ми се тя.

— Страх те е, нали? — питам и не мога да скрия колко се забавлявам.

— Глупости! От какво да ме е страх! Я не ставай глупава! Разбира се, че не ме е страх — протестира разгорещено. — Просто си мислех, че заедно ще е по-забавно.

— Имаш предвид по-безопасно!

Настъпва мълчание.

— Между другото, все още не мога да намеря онази ароматизирана свещ „Диптик“…

По дяволите. Покрай събитията напълно бях забравила за нея.

— Всъщност, като се замисля, ти си права, звучи забавно. Повтори адреса!

Въпреки подробните описания, пак се загубих, и едва след като обиколих няколко пъти квартала, накрая намирам салона, сбутан в една странична уличка с древни камъни. Отвън изглежда като всеки друг салон за маникюр и педикюр, но когато отварям вратата, ме посреща редица от аквариуми, пълни с риби, които са готови да оглозгат краката на хората.

Опитвам се да не трепна. И да не избягам.

— Тес!

Вдигам очи и виждам Фиона с навити до коленете крачоли на панталона, да върви с боси крака към един от аквариумите с рибки, водена от момиче с кимоно. По лицето й е изписан страх. Това е като сцена от оня филм за Бонд, където Хелга Бранд, го води към пираните.

— Извинявай, загубих се… — започвам, но тя ме прекъсва.

— Не се тревожи, ще те изчакам. — И дава сигнал на асистентката.

— Няма нищо, ти върви — казвам, като поглеждам зимните си ботуши.

Фиона пребледнява под тена си.

— Не, не, всичко е наред, честно… Всъщност, трябва да отида до тоалетната… — И с това извинение, изчезва зад една завеса в задната част на салона. Също както някога в училище, когато без да искаме счупихме с топка прозореца на директора. Тогава тя избяга и ме остави сама да опера пешкира.

Издавам неочакван кикот. Боже мой, това гъделичка!

— Е, как е? — пита Фиона, като се връща от тоалетната и се настанява на мястото до мен. За част от секундата съм готова да й кажа колко е приятно. Сетне сменям тактиката. Ами да, все пак трябва да си плати за счупения прозорец!

С мъка успявам да потисна напиращия смях и да изобразя мъчителна гримаса върху лицето си.

— Истинска агония — въздишам мъчително.

— О, боже, сериозно ли говориш! — лицето й пребледнява.

Кимам мълчаливо, като правя всичко възможно да потисна смеха си.

— Ох! — надавам вик.

— Какво! — Фиона подскача до тавана.

— Палецът ми! — стена измъчено. — Мисля, че го изядоха!

— Стига де, ти се шегуваш! — изглежда искрено ужасена.

Е, добре, стига толкова майтапи. Повече не мога да се преструвам и избухвам в смях.

— Разбира се, че се шегувам — едва успявам да призная, защото не мога да си поема дъх.

Трябват й няколко секунди, за да проумее какво казвам, сетне избухва.

— Тес! — удря ме по рамото. — Не е честно! Успя да ме вържеш!

— Заслужаваш си го — отговарям, докато трия сълзите от очите си.

— Не е честно! Наистина се притесних за теб!

— Толкова много, че избяга и ме остави сама на рибите? — питам, но все още се смея.

Тя се цупи и се прави, че не е чула какво казах. Което се случва винаги, когато споменавам, че е неин ред да измие чиниите или че няма тоалетна хартия. Наричам го селективен слух, тъй като само трябва да прошепна думите „шоколад“ или „Виж онзи мъж колко е хубав“, и тя веднага наостря уши като прилеп и цялата се превръща в слух: „Какво? Къде?“

Успокоява се и бавно потапя краката си във ваничката. За секунда върху лицето й се изписва изненада.

— Оооох, гъделичка ме… — възкликва, докато рибите започват да ядат мъртвата кожа. — Харесва ми.

— На мен също — усмихвам се, като се облягам на стола. Колкото и ексцентрично да звучи, всъщност е много приятно и успокояващо, все едно ти правят масаж на краката.

— И няма нищо общо с оня филм за Джеймс Бонд — укорява ме Фиона, като ми отправя онзи убийствен поглед, който е нейна запазена марка.

— Добре де, откъде можех да знам — отвръщам невинно.

Тя присвива очи и ме оглежда изпитателно за миг, сякаш не е съвсем сигурна да ми вярва ли или не, после се предава и ми се усмихва.

— Между другото, забелязах, че не се прибра снощи.

— Останах у Себ — признавам. Този път отново чувствам гъдел, но той няма нищо общо с рибите Гара Руфа.

Тя приближава главата си към мен.

— Толкова ли беше…?

— Повече! Беше удивително! — не мога да скрия задоволството си.

— Значи сексът бе…?

— Не беше само сексът, беше всичко. Всичко бе толкова прекрасно… той е толкова умен и преуспял… и красив — добавям с блажена усмивка. — И изглежда наистина ме харесва…

— Как няма да те харесва? Има защо — предано ме подкрепя Фиона.

— Е, ти така ще кажеш, нали си ми приятелка.

— Не, аз просто казвам истината — отговаря тя. — Ти си прекрасна, забавна и интересна личност, Тес! Защо да не те харесва?

Чувствам, че се притеснявам от нейните възторзи. И не знам какво да кажа — в края на краищата, знам че просто е любезна, затова съм щастлива, когато асистентката се появява със зелен чай и купчина списания, които ни предлага за четене.

— О, супер! — възкликва Фиона, като пренебрегва чая и се заравя в списанията. — Виж, кое искаш? Брад и Анджелина или Питър Андре? — тя ми показва две корици.

— Не, имам си книга — отговарям и вадя от чантата си биографията на Обама. Нося я, откакто Себ ми я даде, а тя тежи цял тон.

— Какво — мръщи се Фиона. — Няма да четеш за целулита на известните личности!?

Отваря списанието, а аз зървам с периферното си зрение страницата за бикини.

За миг съм изкушена, сетне успявам да се взема в ръце.

— Не, благодаря — чувствам леко превъзходство и обръщам страницата.

Тя ме гледа за миг, изпълнена със съмнение, сетне се примирява.

— Добре, твоя си работа.

Двете потъваме в мълчание и започваме да четем, но след няколко минути една нейна въздишка ме разсейва.

— О, боже, трябва да видиш това! — възклицава и аз вдигам очи. — Извинявай, забравих, че повече не те интересуват клюките за звездите — казва, като слага пръст на устните си. — Шшшшшт.

— Няма нищо — връщам се към книгата си аз. Мога да я чуя как прелиства шумно страниците, докато продължавам да чета и тогава…

— Не мога да повярвам!

— Какво? — вдигам глава.

— О, нищо! — успокоява ме тя.

Любопитството започва да ме гризе. Какво гледа? Дженифър Анистън с минирокля на филмова премиера? Голи снимки на Питър Андре до кръста? Някоя пияна кинозвезда, изхвърлена от клуб?

Не че ме интересува, разбира се, просто се чудя.

Като се връщам отново към книгата, гледам страницата, без да виждам нищо. Докъде бях стигнала? Намирам параграфа и продължавам да чета. Само че поради някаква неизвестна причина имам проблем е концентрацията. Думите плуват пред очите ми и чета едно и също изречение отново и отново.

— Мммм, той е просто великолепен! — мърмори тихо до мен Фиона.

Добре де, така да бъде. Предавам се. Сбогом, Обама, извинявай! Може да си най-влиятелният човек на света, но привличането на звездните клюки е по-силно дори и от теб. Протягам врат, опитвайки се да зърна нещо от страниците на списанието.

А, ето, това е онзи, хубавият актьор от „Анатомията на Грей“!

— Интересна ли е книгата?

Бързо обръщам глава и една не си изкривявам врата, а Фиона ме гледа с вдигнати вежди.

— Ами да… наистина е много интересна — кимам. — Себ каза, че е променила живота му напълно.

— Не си напреднала много — отбелязва тя. Поглеждам и виждам, че съм стигнала само до втора страница.

Втора страница?

Значи съм прочела само две страници?

Гледам с изумление. Имам чувството, че я чета от сто години.

— Отнема време, за да проумееш всичко, да вникнеш — обяснявам, — така че трябва да чета по-бавно и… да мисля задълбочено над неговия мироглед… такива неща.

— И какъв е неговият мироглед?

— Е, не съм стигнала още дотам.

— Аха. — Фиона ме гледа няколко минути, сякаш иска да каже нещо, но звънът на телефона отвлича вниманието й.

— О, имам няколко отговора от „СасиСоулМейтс“^[1] — обяснява, когато забелязва любопитния ми поглед.

— Така ли!? — радвам се, че сменяме темата на разговора.

— Ами да. След като работата с Хенри Осми се разсъхна, той така и не се обади повече, реших да разширя малко мрежата — я колко риба има в морето, нали? — обяснява ми разпалено тя.

Това е едно от нещата, които харесвам толкова много в нея. Колко пъти пада, но винаги успява да стане. Знам, че всичко, което се случва, я засяга, но тя никога не го показва.

— Е, коя е твоята сродна душа? — питам изпълнена от любопитство.

— Чакай малко, тъкмо се зарежда… — Гледа екрана на устройството. — О, боже… — мръщи се.

— Какво става?

— Никой не е моят тип, но един се нуждае от сериозен грим. — Гледа в екрана и се ядосва. — Какво е облякъл по дяволите?

— Кой? Дай да видя…

Но тя не ме слуша и вече отговаря.

— „Току-що получих вашия профил, но не смятам, че съм сродната ви душа — пише яростно и се мръщи срещу екрана. — Обаче… Трябва да вляза във връзка с вас, тъй като мисля, че няма да имате никакъв успех с тази снимка. Сигурна съм, че сте готин човек, но ще спечелите повече, ако използвате малко грим. Нямате ли някоя приятелка, която да ви помогне със съвет относно дрехите и стайлинга? Ако нямате, като автор на рубрика за здраве и мода, ще бъда щастлива да ви дам няколко напътствия. Желая ви всичко най-добро…“ — Натиска „изпращане“ с израз на задоволство. — Е, това е. Пратих го. — Прибира блекбърито си в чантата — Знаеш ли, ако не пишех за мода и здраве, сигурно щях да бъда някоя досадна лелка — признава с въздишка, обръща се към мен и изглежда много доволна от себе си.

За кратък миг мисля да й кажа, че повечето мъже, които си уреждат срещи по интернет, си падат повече по вдигане на краката, а не по гримирането, но една от асистентките ме прекъсва.

— Извинете, но рибите приключиха с педикюра ви.

— Така ли? — поглеждам към аквариума и забелязвам, че докато преди рибките се бяха скупчили около пръстите ми, сега се мотаят из ъглите.

— Не виждате ли, че повече не ядат? — обяснява тя. — Това е защото са сити.

— Чудесно, радвам се, че поне някой не е гладен — смее се Фиона, докато стомахът й издава звуци. Тя притиска ръка към него и се опитва да го успокои.

— Защо не си вземем пица на път за вкъщи? — предлагам, докато вадя краката си от аквариума. Боже, изумена съм. Рибките наистина са свършили страхотна работа. Никога не съм чувствала краката си по-меки.

— Не мога, все още съм на диетата на дъгата.

— Какъв цвят е днес?

— Жълт.

— Е, значи е лесно. Можеш да ядеш пица с четири сирена, но без доматите — предлагам, докато изсушавам краката си и обувам чорапи.

— Така е — кима тя, докато пъха краката си в задължителните обувки с високи токове, — но нямам време. Трябва да се прибера вкъщи. Пипа и Гризли ще наминат с още няколко момичета.

Сърцето ми спира.

— О, сигурно ще бъде забавно — опитвам се да бъда любезна, но не излиза така, защото говоря през стиснати зъби.

— Да, казах им, че ще направя голяма презентация на продукти за красота. Смятам да разчистя големия куп върху кухненската маса…

— Тогава да се обадя на бърза помощ — смея се.

— … купих вино, ще има хапки и сандвичи… които аз не мога да ям… — добавя намусено. — Но мисля, че ще стане прекрасна женска вечер. А ти? Ще се виждаш ли със Себ? — тя леко ми намига.

— Не, той замина за Женева по работа през уикенда.

— Липсва ли ти? — Фиона протяга ръка и стиска моята със съчувствие.

— Ще отсъства само няколко дни — усмихвам се тъжно. Истина е, Себ ще ми липсва, но, честно казано, се радвам, че ще имам малко време за себе си. Тази седмица беше доста изнурителна. Първо стоях до три часа сутринта, за да гледам „Междузвездни войни“, като го връщах няколко пъти, сетне обезкосмявах триъгълника си на разсъмване, да не споменавам онова, което правих снощи и днес сутринта. Направо съм изтощена. Не ме разбирайте погрешно, всичко беше удивително, но ми трябва малко време, за да се възстановя. И челюстта ме боли от цялото онова… добре де, знаете какво.

Не искам да получа спазъм на челюстните мускули.

За бога!

Благодарим на асистентката, а Фиона оставя визитката си и обещава да им изпрати един брой от списанието, когато статията излезе.

— Да си призная, ще се насладя на една вечер вкъщи — признавам, докато излизаме навън в зимната вечер.

— Наистина ли? Чудесно! Значи ще се присъединиш към нашето женско парти? — тя ме прегръща.

— С удоволствие — усмихвам се и аз, като не обръщам внимание на свиването на стомаха си, и се опитвам да сложа на лицето си усмивка като манекен. — Нямам търпение.