Александра Потър
Да започнем отначало (32)

31.

Оказва се, че всички полети са пълни и трябва да изчакаме до следващата сутрин. Което значи, че Себ е щастлив, но аз пристигам в офиса със закъснение и трябва да работя и през обедната почивка, за да се справя с всички имейли.

Включително и тези от Фъргюс.

Пред последните 24 часа той е верен на думата си и не се предава. Всъщност той и моята алтер его Сара си обмениха поне дузина писма. Трябваше да ги проверявам в интернет кафето, на летището, веднага след като се прибрах, а сега и на работа. Беше много мъчително.

И се оказва много притеснително. С безпокойство и тревога влизам във фалшивия си акаунт. Виждам, че във входящата кутия ме чака още едно писмо от Фъргюс. Не мога просто така да престана да му отговарям. Опитвах се да го спася от чувството, че е отхвърлен. В края на краищата никой не познава по-добре от мен това чувство, но вместо да оправя нещата, изглежда ги влоших още повече.

Започвам да чета писмото му, това е десетото за днес.

„Скъпа Сара, пак съм аз…“.

Стомахът ми се свива. Без да искам се бях забъркала в кибер връзка. При това с човек, когото смятам за свой добър приятел. Господи!

Поради което трябва да престана веднъж и завинаги, решавам, докогато свършвам четенето. Понякога скалпелът е най-доброто лекарство, и това е. Фъргюс ще бъде силно разочарован, но е за негово добро. С натежало сърце започвам да пиша отговор…

Точно натискам „изпрати“, когато получавам съобщение от сър Ричард. Иска да ме види. Много бързо отивам до офиса му и заварвам вратата открехната, той седи зад бюрото си, а обикновено милото му изражение е заменено от гробарска физиономия. О, боже! Сигурно ми е сърдит задето закъснях тази сутрин.

— Преди да кажете нещо, мога да обясня — изпреварвам го и започвам да нареждам, без да спирам. — Моят приятел ме заведе на ски във Франция, беше изненада, само че не ми каза предварително, че ще се върнем днес, и когато го накарах да смени полета, всичко бе заето, нямаше нито едно свободно място, така че успях да стигна дотук малко преди обед, но тази вечер ще остана до късно и ще наваксам времето, което пропуснах…

— Благодаря ти, Тес, сигурен съм, че ще го направиш — усмихва се сър Ричард, — но не това е причината, поради която те извиках.

— Не е ли? — гледам го объркано. — Но…

— Моля те, затвори вратата и седни — казва, като сочи стола срещу себе си.

Тонът му е сериозен и аз, кой знае защо обзета от нервност, затварям вратата и едва присядам на крайчеца. Умът ми блуждае. Обикновено в такива ситуации онова, което очакваш, е, да си загубиш работата, но аз вече го знам.

— Преди всичко мога ли да бъда сигурен, че всичко, което чуеш в тази стая, няма да излезе от нея? — пита сериозно той и намества очилата си.

Едва сега забелязвам, че не носи старомодните рамки от коруба на костенурка, а нови, с модерен дизайн.

— Ами, да… разбира се — кимам също сериозно.

Боже, чудя се какво ли смята да ми каже? Неочаквано се сещам. О не, моля, само не ми признавай за пристрастяването си към онлайн-порно! Чувствам прилив на паника, докато той се кашля и ми се иска да затворя очи.

Преглъщам. Тес, успокой се и бъди зряла. Спокойна и зряла.

— Става дума за компанията…

Боже, това ли било…! Пфу! Какво облекчение.

Сър Ричард вдига вежди от изненада.

— Моля?

— О, не, нищо… — осъзнавам, че съм го казала на глас и потъвам в земята от неудобство.

Той преплита пръсти и продължава тържествено.

— Не знам дали знаеш, но моят прапрадядо сър Ангъс Блексток, основал „Блексток&Уайт“ с най-добрия си приятел Рос Уайт през 1882 година.

— Да, прочетох го в брошурата на компанията — кимам успокоено.

— Четири поколения от моята фамилия са работили тук и всяко от тях е допринасяло за растежа на компанията. Преди трийсет години, когато аз я поех от баща ми и станах генерален директор, желанието ми бе същото. Да предам на наследника си силна компания с големи постижение. За съжаление моят син Едмънд така и не пожела да продължи семейния бизнес, като вместо това избра съвсем различна кариера…

Не е необходимо да довършва изречението си. Всички в офиса знаеха за неговия блуден син Едмънд, който работи в някакъв бар в Ибиса и според профила му във Фейсбук, прекарва свободното си време по купони и носи светлоотразителна жилетка.

— Но въпреки това, аз исках да оставя на моя наследник, който и да е той, успешна и силна компания… — Той прави пауза и снижава гласа си. — Обаче, поради икономическата криза, която е обхванала Европа, а може би и света, трябва с мъка да призная, че това не е възможно.

Той отново млъква, сетне си поема дълбоко въздух.

— „Блексток&Уайт“ е в голямо затруднение, Тес.

Подскачам.

— Затруднение? — повтарям. Може да не съм от най-големите бизнес умове. (Веднъж участвах в един разговор между Себ и негови приятели, за footsie, които искрено се забавляваха, когато им разказах как, когато за първи път се срещнах с родителите на гаджето ми в гимназията, се опитвах да флиртувам с него, като търках крака си в неговия под масата, а по-късно се оказа, че това бил кракът на баща му. Само по себе си това бе доста смущаващо, но стана още по-лошо, когато осъзнах, че те говорели за FTSE^[1].) Обаче затруднението си е затруднение, както и да го преведеш.

Сър Ричард кима сериозно.

— Въпреки това успях да избегна някои съкращения, но не съм сигурен колко дълго ще продължи това при сегашните тенденции на пазара, затова пътуването ми до Индия утре е критично важно. Индия е един от най-големите пазари на хоризонта, и на фона на ставащото в Европа, те отбелязват нарастване на пазара на алкохолните напитки с двуцифрено число през последните две години. Ако пътуването ми е успешно и успеем да сключим сделка е един от основите играчи, това може да спаси „Блексток&Уайт“ за следващите сто и трийсет години.

Той ме гледа, очите му блестят и за няколко мига мога да кажа, че вижда бъдещето на компанията блестящо и успешно, и че наистина вярва, че може да обърне късмета.

— Вероятно не бива да ти го казвам, Тес — продължава с усмивка той, — но като мой личен асистент и опора през изминалата година, мисля, че работихме добре заедно като отбор. Знам колко много работа свърши ти, за да организираш това пътуване, и преди да тръгна утре, просто исках да знаеш, че наистина го оценявам.

— О, благодаря, няма защо! — изчервявам се от комплимента.

— Не, аз ти благодаря, Тес! Това не е просто още едно бизнес пътуване, това е много повече, и чувствам, че трябва да знаеш, колко значителни са били твоите усилия, а аз трябва да ти благодаря за времето, което отдели за това. Особено в този така… как да кажа?… Така преходен период в личния ми живот — добавя тромаво и с неудобство той.

— О, не, не го споменавайте, просто си вършех работата. — Опитвам се да не мисля за случая, когато го изненадах преди две седмици на дивана, смачкан и небръснат. Да ви призная честно, струва ми се, че е било преди много време. Оттогава той е променен и сякаш е възвърнал младостта си — все едно е друг човек.

— Ще ми липсва тази компания, но ще намеря утеха във факта, че ще я оставя в най-доброто състояние от всякога.

— Знам, че ще го направите — усмихвам се. — Имам ви пълна вяра. Всички имаме.

— Чудесно.

Той се опитва да стане, което приемам като знак за край на разговора и също ставам.

— О, и още нещо. Бих предпочел да си остане между нас. Не искам хората да се тревожат за работата си, особено когато сме в рецесия. Ей, богу, кълна се, че няма да я загубят.

— Разбира се — кимам. Мисля за Ким и отдавна планираната й ваканция в Ибиса, за момичето от счетоводството, което има бебе, за Джон от маркетинга, който наскоро се ожени и си купи къща.

— О, Тес, и още нещо.

Обръщам се.

— Току-що прегледах документите за пътуването си и всичко изглежда в ред, само паспорта ми го няма. Знам, че е бил изпратен в посолството за виза, така че трябва да си го получила.

— Отивам да го потърся — отвръщам уверено. — Най-вероятно е в чекмеджето или в кутията за входящи писма.

— Ако не се е загубил по пощата — смее се той.

— Да — смея се и аз.

Напускам офиса му и се връщам на бюрото си, за да намеря паспорта. Да си призная, толкова много неща се случиха през последните няколко седмици, че не мога да си спомням дали го изпратих в посолството, но трябва да съм, тъй не виждам розовото листче на монитора ми. Свалям ги само когато онова, за което ми напомнят, вече е изпълнено. Може да не е най-правилната система за организиране на работата, но при мен действа перфектно.

Така че, ако не съм изпратила паспорта в посолството, листчето все още ще е там. И понеже не е, насочвам цялото си внимание към кутията е входяща поща.

Ровя известно време в нея, но от паспорта няма никаква следа. Странно. Чудя се дали от посолството са ни го върнали? Боже, надявам се да е така. Започва да ме обзема тревога. Бързо пропъждам мисълта и започвам да ровя в купчините документи върху бюрото си. Винаги плащам допълнителна такса за експресно изпращане и връщане по куриер. Така че не може да се загуби, трябва да е тук някъде.

С крайчеца на окото си забелязвам нещо розово. Парченце, почти скрито между монитора и дупката, в която влизат всички кабели. Чувствам как по гърба ми пропълзяват ледени бодлички. Какво е това? Опитвам се да пъхна пръсти, но то сигурно се е заклещило. Грабвам една линийка и се опитвам да го измъкна. Ледените иглички продължават да пълзят по гърба ми, но не им обръщам внимание. Не, това не е нищо! Най-вероятно е някоя стара бележка. Или нещо, което е паднало. Нищо важно.

Да, ама не. Това е точно напомнящото листче за виза.

Цялото смачкано и скъсано на местата, където съм се опитвала да го измъкна, но определено е розово. Устата ми пресъхва, опитвам се да преглътна и го изглаждам.

И гледам собствения си почерк с удивление и недоверие.

Виза

Само една дума, която изглежда така невинно, но е достатъчна, за да ми се завие свят. О, не! Моля те, боже, кажи ми, че греша. Моля те… кажи ми… не мога дори да довърша молитвата си и ме обзема паника.

Добре, хайде, успокой се, нареждам си строго. Да не бързаме със заключенията. Тъй, намерих бележката. И какво от това? Това е моята смешна система за организация на работата! Да лепя листчета върху екрана на компютъра, които да ми напомнят какво имам да върша. Е, това не значи, че не съм си свършила работата, нали? Направила съм една дузина визи за сър Ричард. Наистина, признавам, че винаги съм ги изпращала в последната минута в посолството, но никога не съм забравяла.

Опитвам да се фокусирам, но умът ми не спира да прескача. Не мога да мисля правилно. Търсиш паспорта му, момиче, напомням си строго. Да, разбира се, трябва да намеря паспорта на сър Ричард, да проверя, че визата е сложена и да престана да се тревожа. Това е същото, както когато изпаднах в паника, че съм изгубила ключовете си, а те през цялото време са били в чантата ми. Само че не можех да си събера мислите и да търся спокойно. Същото ще стане и с индийската виза, убеждавам сама себе си.

Започвам да изпразвам съдържанието на чекмеджето на бюрото си. Точно насред това мое действие вещицата Уенди влиза и прави някакви коментари за състоянието на бюрото ми, и как „подреденото бюро говори за подреден ум“, но аз не й обръщам внимание. Прекалено съм заета да се ровя сред купчина боклуци… пакетче суха супа… резервен чифт чорапогащи… мини комплект за шиене… плик с някакви формуляри в него… О, боже! Ето го! Паспортът на сър Ричард!

С огромно облекчение го вадя и започвам да го прелиствам. Пълен е с визи от всички негови задгранични пътувания. Китай… Хонконг… Австралия… Останалите страници са празни.

Не, това не може да е истина. Сигурно съм я пропуснала, защото много бързам. Започвам отначало. Този път бавно, страница по страница. Стигам до края.

Няма виза. Няма виза за Индия.

Гледам с ужас празната страница. Не може да бъде. Бележката за напомняне е паднала от монитора и аз не съм изпратила паспорта в посолството.

А неговият полет е първото и най-важно нещо утре сутринта.

Поглеждам часовника, но вече е почти четири. Прекалено късно. Докато взема такси и стигна до посолството, то вече ще е затворено. Освен това няма начин да поставят виза веднага.

Неочаквано чувам гласа на сър Ричард да гърми в главата ми: „Колкото и да се опитвах да избегна съкращенията, не съм сигурен колко време ще успея да удържа при днешните тенденции на пазара, затова пътуването ми до Индия утре е толкова важно… това не е просто още едно бизнес пътуване, а нещо много повече.“ Започвам да проумявам последиците и от това ми става лошо. Прецаках се. Прецаках се страшно.

Сърцето ми прескача и се чувствам замаяна.

Какво мога да направя, по дяволите?