Александра Потър
Да започнем отначало (28)

27.

— Трябва да ти призная нещо: „Влюбен съм в теб“.

— Наистина ли? — поглеждам го изпитателно в очите.

— Да — кима той, фиксирайки ме е влюбен поглед. — От първия миг, в който трябваше да оперирам спешно сърце и ти ми подаде скалпела!

— Доктор Лорънс… — примирам аз.

— Сестра Кати… — отвръща страстно той.

Двамата сме в квартирата му в Шепърд Буш и упражняваме репликите за прослушването утре. Той живее в малко студио, високо под стряхата на голяма викторианска къща с тераси, чиито тавани са толкова скосени и под такъв наклон, че през цялото време трябва да върви приведен, за да не удари главата си, докато се разхожда напред-назад с ръкописа в ръка.

— Тук пише „сестра Кели“! — поправям го.

— Да, така е, по дяволите! — ругае той, прокарва ръка през косата си и я приглажда назад — Ще го запомня грешно!

— Няма значение, не се тревожи — опитвам се да го успокоя. — Кати, Кели, каква е разликата?

— Зависи от това дали ще получа ролята или не — отвръща мрачно той, на челото му се е врязала дълбока бръчка.

Като захвърля сценария на масичката за чай, той се изтяга върху един кадифен шезлонг. Забравете за модерния минимализъм — жилището на Фъргюс прилича повече на пещерата на Аладин. Обзаведено е с невероятна еклектика от старинни географски карти, шарена индианска черга на стената, купища книги с кожени подвързии и златни букви по кориците, старомодни лампи с ресни, върху които са хвърлени копринени шалове, за да бъде светлината мека и розова.

Както научих, всичко си има история и няма нищо общо с една разходка до ИКЕА. Вместо това Фъргюс е намерил повечето неща или по време на пътуванията си, или направо на улицата.

— Хората изхвърлят какво ли не, такива прекрасни вещи. Намерих този шезлонг на боклука — каза ми гордо, още когато влязох тук. — Показах го на един мой приятел, който работи в магазин за антики, и той ме светна, че е от началото на века, можеш ли да повярваш? Просто трябваше малко да го постегна… Сетне посочи лампите: — Те бяха изхвърлени за рециклиране. Нуждаеха се само от нови абажури и станаха като нови.

Слушах го и си мечтаех. За човек като мен, който има навика да пазарува от благотворителни магазини или втора употреба, това бе още по-добре! Тези неща бяха безплатни!

— Между другото, благодаря ти, че остави дядо да спечели — усмихвам му се, като сядам близо до шезлонга и се опитвам да го разсея от предизпитната треска. — Всички ние малко се тревожим за него, смятаме, че има начални признаци на Алцхаймер. — Чувайки се да произнасям тези думи, осъзнавам, че за пръв път изказвам проблема на глас, пред себе си и пред друг човек.

— И моят дядо има — отвръща тихо той. — Понякога е доста трудно. И за тях и за семейството.

— Знам — кимам, а вътрешностите ми се обръщат, докато мисля за дядо. Мога да мисля само за бъдещето, за това какво ще се случи. Страхувам се прекалено много, че ще го загубя.

— Междувпрочем, не съм — казва Фъргюс.

Това прекъсва мислите ми и аз го поглеждам объркано.

— Не съм го оставил да победи — обяснява с усмивка. — Той е страхотен играч.

Знам, че ме лъже. Случайно погледнах в картите му и видях, че има флош роял, но той бързо ги смени, за да загуби.

— И съм сигурен, че още доста време ще бъде такъв — уверява ме Фъргюс. Знам, опитва се да ме успокои.

— Благодаря и за това, че дойде с мен.

— Благодаря, че ме покани, удоволствието беше мое. Забавлението също — смее се той, — но от хазарта се огладнява. Не си ли гладна?

— Умирам от глад — признавам. Почти не бях яла нищо днес и сега съм като озверяла.

Той става и отива в малката кухничка, отдето чувам тракане, отваряне и затваряне на чекмеджета и вратички.

— Страхувам се, че нямам пресен омар — обажда се след няколко минути и главата му се появява зад вратата на шкафа, — но мога да ти предложа печен боб с препечена филийка.

— Страхотно — отговарям със сериозно лице. — Не обичам пресен омар.

Той се смее и започва да пече филийки на тостера, да отваря консерва боб и след няколко минути сервира две вдигащи пара чинии е боб и препечени филийки.

— Мммм, много е вкусно — една успявам да измуча с уста, пълна с вкусна препечена филийка с масло. — Комплименти за главния готвач.

— Това е една от любимите ми рецепти — кима той със самоирония. — Открих, че ароматите направо плачат за тъмна бира Гинес.

Смея се, докато отваря кутийка бира и пълни две чаши с тъмна, почти черна пенлива течност, като ми подава едната.

Двамата седим със скръстени крака върху възглавниците на пода, балансирайки чините с боб върху старинната ракла за пренасяне на чай от източноиндийската компания, превърната в импровизирана масичка. За миг в главата ми изплува спомена за вечерята със Себ в Мада, за екзотичните блюда и космически високите цени, и не мога да престана да мисля колко повече ми харесва тази проста храна в тази обстановка.

Но единствената причина за това, разбира се, е, че не харесвам пикантни храни, напомням си бързо, и никаква друга.

Няколко минути ядем в приятна тишина, докато Фъргюс вдига вилицата си и пита:

— Спомням си, че ми каза, че не мечтаеш?

Поглеждам го и за миг не включвам какво има предвид.

— Онази чанта, която видях…

Разбирайки какво иска да каже, се чувствам засрамена. Надявах се, че няма да спомене затова. Освен пред дядо, не съм признавала на никого и никога не съм била толкова смела, че да се разкрия и да стана за присмех, а сега тайната ми е разкрита.

— О, това ли? — правя се на безгрижна. Смятам просто да подмина въпроса, като се направя, че за мен не е важно.

Но има нещо в погледа, който Фъргюс ми отправя, което кара мечтите ми да изглеждат неочаквано възможни. Не искам да ги крия. Не искам да отричам. Напротив, искам да говоря за тях.

— Добре, признавам, обичам да правя някакви неща и имам разни идеи… — Винаги съм мислила, че ще ми бъде трудно да обясня каква е идеята ми, какъв е планът ми, но ето че, започвайки да говоря, думите сами излизат. — Знаеш ли, жените харчат цяло състояние за една чанта… О, сигурно не знаеш, нали си мъж — поправям се бързо. — Затова искам да направя чанта, която да е красива и стилна, но да не струва много пари и да не е направена в някоя прашна работилница в Китай или Индия. Чанта, която е изработена ръчно от стар брашнен чувал от Франция, така че да може да се рециклира…

— И така ще допринесеш за опазване на околната среда — прекъсва ме той.

— Точно — ентусиазирам се аз. — За тази използвахме кърпичката на дядо като подплата, една стара панделка и копчета, а в един магазин намерих стари кожени тиранти, за да направим от тях дръжките, които станаха перфектни. Така че, както виждаш, чантата също ще има история, минало — като всички неща, които си намерил за този апартамент… — Махам с ръце, преди да се обърна към него. И виждам, че ме гледа замислено.

— О, боже, извинявай, напълно се отнесох! Май прекалих. — Отново ме хваща срам.

— Напротив, така трябва — възразява той. — Щом изпитваш страст към нещо, трябва да прекалиш.

Изпитваш страст. Превъртам думите в главата си. Никога не съм мислила за това преди, но той е прав. Да, аз изпитвам страст към тези неща.

— Мисля, че чантата наистина е станала страхотна — продължава сериозно той.

— Така ли?

— Не разбирам много от дамски чанти — признава с крива усмивка, — но съм впечатлен от цялата концепция, а от онова, което видях… на мен много ми хареса. Искам да кажа, че ако бях момиче, сигурно щях да използвам такава чанта — добавя бързо. — Трябва да направиш нещо, което да е унисекс — защо си се ограничила само с едната половина от пазара?

— Хей, това е добра идея — кимам, а приумиците в мозъка ми вече се движат.

— Е, не съм само обикновен красавец — добавя иронично той. — Имам и мозък.

Усмихвам се, но се колебая, преди да попитам:

— И не ме мислиш за глупава?

— Всъщност сега, като попита…

— Нямам предвид по принцип — прекъсвам го, правейки физиономия. — В смисъл глупава, че си въобразявам, че мога да проектирам чанти и някой може да поиска да си купи… — Надеждата в гласа ми е очевидна и аз нервно търся очите му.

— О, не си по-глупава от човека, който иска да бъде актьор…

Усмихвам се и двамата разменяме погледи, изразяващи взаимно разбиране.

— Никога не съм те питала, но защо си искал да станеш актьор?

— Вероятно, защото винаги съм търсил внимание — смее се със самонеодобрение той. — Да израснеш в голямо семейство като мен… винаги търсех внимание, някого, който да ме забележи, а те не го правеха… Ръцете на мама и татко бяха постоянно заети с някой от малчуганите. След това открих театъра в училище, вълнението да съм на сцената, и чувството, което ме обзе… оттам тръгна всичко… — Той млъква и се замисля. — И разбира се, въобразявах си, че това ще бъде страхотна възможност да се срещам с хубави жени — добавя лукаво. — Главната роля и тъй нататък… Не че досега ми е помогнало.

— О, кой знае. Доктор Лорънс може би ще промени нещата — смея се, после се опитвам да задам въпрос, така че да звучи обикновено. — А ти влюбвал ли си се в някоя от главните героини?

— Много пъти — кима.

— Много? — кой знае защо не очаквам подобен отговор.

— Да, по дяволите. Когато започнах да играя, винаги бях влюбен, но нищо не траеше повече от няколко месеца, нищо не се превърна в нещо по-сериозно. Беше просто секс…

— Фъргюс! — преструвам се на засегната, а той се смее.

— Шегувам се. Добре де, малко. — Млъква и изглежда замислен. — Нито една от връзките ми не бе основана на нещо по-солидно, като истинско приятелство…

Сега ме поглежда и за миг чувствам, че атмосферата се променя, преди неочаквано да погледне над рамото ми.

— Я виж! — възкликва и сочи през прозореца. — Сняг!

Обръщам се и наистина виждам през големия френски прозорец, че навън вали.

— О! — гледам как белите снежинки танцуват в тъмнината.

— Хайде, вземи си палтото! — той скача и отваря прозорците, при което се открива огромна тераса, по-голяма дори от целия му малък апартамент. — Ето, заради това наех това място! — Излизаме навън.

Невероятно е. Все едно попадам в друг свят. Сега знам как са се чувствали децата, минавайки през гардероба в страната Нарния. С удивление гледам над покривите снежинките танцуват около главите ни — като малки бели искри, осветяващи тъмнината. Чувствам вълшебство. Вълнение. Сякаш сме се скрили в една от онези стъклени снежни топки, която някой е разклатил.

До едната стена има малка дървена пейка, сред растения в саксии, които са останали без листа. Двамата сядаме на нея.

— Знаеш ли, че всяка снежинка е уникална и различна, като хората — казва той като изплезва езика си и хваща една. — Когато бях дете, мислех, че е невъзможно.

Усмихвам се и обръщам лице към небето, като оставям снежинките да падат върху него. Малки замръзнали люспички, които моментално се разтопяват върху кожата ми. Високо тук, сред комините, ми се струва, че съм на милиони километри от реалния свят. Лондон е толкова луд град! Дори след пет години живот тук, все още не мога да свикна с постоянния му шум и глъчка, с претъпканите с тълпи улици, никога нестихващия трафик.

През повечето дни го обичам. Обичам енергията на хората — как човек може да свие в някоя улица и да открие еклектична сбирщина от магазини за индийско сари, марокански ресторанти, тайландски закусвални и „мазни лъжици“^[1], всички сгушени едно до друго; как може да се събуди посред нощ, да погледне през прозореца и да види града, който все още свети над покривите.

Но понякога ми се иска да има бутон за изключване. Копче, което да мога да натисна и всичко да спре, като въртележката на панаира, от която можеш да слезеш и да си поемеш дъх.

Както сега.

Високо над покривите с Фъргюс до мен имам чувството, че съм намерила точно този бутон. Всичко е така спокойно, застинало…

Неочакван порив на вятъра ме кара да трепна.

— Студено ли ти е? — пита загрижено той.

— Не, добре ми е — успокоявам го, като се завивам по-плътно в палтото си, но тракащите зъби ме издават.

— Да, сигурно, я ела насам — И като протяга ръка, ме прегръща през рамото и ме придърпва към себе си. Толкова е висок, чувствам се защитена и в безопасност под мишницата му. За няколко минути оставам там, сгушена, на топло и безопасно, наблюдавайки как снежинките танцуват наоколо, скрита в уютната топлина на пространството между гръдния кош и рамото му.

Скритото местенце.

Острият звън на мобилния телефон прекъсва мислите ми и аз посягам към джоба си.

— Ало?

— Мило, виж, извинявай за по-рано…

Обажда се Себ, извинява се за това, че не успял да дойде с мен и като чувам гласа му, ме обзема неочаквана вина. Сякаш са ме хванали да правя нещо нередно. Скачам от пейката. Което разбира се е смешно — просто се бях скрила, за да се стопля.

— Всичко е наред, Себ, не се притеснявай — отговарям бързо, крачейки по терасата. Все едно е нахлул без покана. Виждам, че Фъргюс ми прави знак, че влиза вътре и, докато фигурата му изчезва през прозорците, чувствам съжаление.

— Знаеш ли, мисля да се обадя на дядо ти и да му се извиня.

Моментално фокусирам вниманието си върху телефона.

— Не, не, не! — викам, обзета от паника. — Искам да кажа, че не е необходимо. Всичко беше наред — обяснявам.

— Сигурна ли си?

— Напълно. — Същевременно си напомням при първа възможност да обясня на дядо цялата ситуация. Подчертавам с две черти.

— Добре, мисля да ти се реванширам — продължава той. — Ще те заведа някъде през уикенда.

— Ти? — наистина съм изненадана.

— Ще те взема утре точно в шест. Носи си паспорта.

Паспорт? Да не ходим зад граница?

— Къде ще ме водиш? — не мога да не попитам. Всичко става толкова бързо, че не мога да го осъзная.

— Остави това на мен, ще видиш — изкушава ме той.

— Но как да знам какво да облека?

Себ се смее.

— Не се тревожи. Всичко съм уредил — успокоява ме, настъпва кратка пауза, после добавя някак по-меко.

— Знаеш ли, липсваше ми тази вечер.

— И ти на мен — отвръщам по-скоро автоматично, отколкото от сърце, защото в мига, в който произнасям думите, осъзнавам, че въобще не ми е липсвал. Напротив, докато не звънна, въобще не се бях сетила за него. Но причината сигурно бе, защото бях така заета с дядо на покера и помагах на Фъргюс да си научи репликите… добре де, заради всичко.

Казваме си довиждане и затваряме. За миг оставам неподвижна, чувствам леко замайване от обрата на събитията, преди да вляза отново вътре.

Намирам Фъргюс с глава, наведена над сценария.

— Всичко наред ли е? — пита той и ме поглежда.

— Ами… да. — Кимам, чувствайки странна смесица от чувства. — Беше Себ — добавям доста неохотно.

— Да, чух.

Настроението е променено и между нас неочаквано се е настанило необяснимо неудобство.

— Ще ме води някъде през уикенда — обяснявам, макар да не съм сигурна защо го правя.

— Чудесно — усмихва се Фъргюс. — Малка ваканцийка, а?

— Нещо такова — мъча се да се усмихна и аз.

Разговорът не върви, настъпва неловка тишина и накрая аз решавам:

— Време е да си вървя.

— Сигурна ли си?

— Да, не е толкова късно, а и дядо ми даде пари за такси. — По-точно „насила ги натика в джоба ми“.

— Почакай, ще те изпратя — казва и грабва ключовете си. Той оставя вратата отключена, слизаме по стълбите до входната врага, която се захлопва зад нас, когато излизаме на улицата.

Все още вали, но земята е толкова влажна, че снегът не се трупа като бял килим, а се топи на малки, сиви, хлъзгави купчинки. Гледам към жълтите неонови светлинки на една лавка за кебап отсреща, пред която се тълпят хора, докато трафикът не стихва. На покрива светът сякаш беше друг, едно магическо място, далеч от тук долу, където реалността хапе.

Минава такси и спира, а и ние отскачаме назад, за да не ни изпръска.

— Е, пожелавам ти приятна миниваканция! — целува ме по бузата Фъргюс за довиждане.

— Благодаря! — усмихвам се, отварям вратата на таксито и влизам вътре. — А на теб успех утре на прослушването. Знам, че ще се справиш. Имам предчувствие.

— Същото, както когато предложи да пусна съобщението в „Пропуснати връзки“ ли? — шегува се той. — Нали знаеш, тя никога няма да ми отговори.

Чувствам вина.

— Не, това е съвсем различно. Напълно различно.

Той ми се усмихва смирено.

— Не се тревожи за мен, ще се справя. Както казах, свикнал съм да ме отхвърлят — това върви с професията. — И затваряйки вратата на колата, ми маха, докато аз отпътувам в нощта.

 

 

Доста по-късно приготвям някои неща за уикенда и се готвя да си легна. Апартаментът е празен. Фиона още не се е прибрала. Всъщност, през последните няколко седмици почти не съм я виждала, тъй като повечето нощи оставах да спя при Себ, а тя всяка вечер излизаше с Талула. Очевидно я води на някакъв много интензивен курс за кучета, но по времето, по което аз съм си вкъщи, тя никога не се връща преди полунощ и, въпреки че се възхищавам на всеотдайността й, мисля че дори и кучетата трябва понякога да си лягат по-рано!

Както и да е. Пращам й съобщение, за да й кажа за изненадата през уикенда и да я питам дали ще може да е грижи за Флий. Тя моментално ми отговаря:

Уау!!! Да!!! Обади ми се утре!!!

Което, да си призная, ме кара да се чувствам малко виновна, тъй като реакцията й бе много по-възторжена отколкото моята. Не че не съм развълнувана. Разбира се, че съм! Кое момиче няма да бъде? Просто поканата дойде малко неочаквано и ме изненада, това е всичко… Зървам още един плетен пуловер и го пъхам в багажа си, който вече е доста обемист. Нямам представа какво да взема, така че правя както обикновено и вземам всичко.

Затварям ципа на сака и се качвам на леглото с Флий. Добре, сега само ще почета за кратко, преди да загася лампата. Посягам към книгата на нощното шкафче, отварям я, сетне я затварям отново. Няма смисъл, колкото и да опитвах, просто не мога, тя не може да ме грабне. Обама може да е най-невероятният човек за милиони хора и аз също трябваше да бъде очарована… но не съм.

Връщам я обратно на мястото и лягам върху възглавниците, като галя Флий зад ушите. Уморена съм, но мозъкът ми бръмчи и в ума ми прещракват мигове от събитията тази вечер. Покерът при дядо, Фъргюс, който репетира репликите си, телефонното обаждане на Себ… Настина трябва да се опитам да заспя. Себ ще ме вземе в шест вечерта. Обзема ме нетърпение. Къде ли ще ме води? Може би в Париж или в Ню Йорк? Не, това е прекалено далеч само за една нощ.

Тя никога няма да ми отговори, както знаеш.

Фъргюс. Мисълта ми се връща към него. Към напевния му ирландски акцент. Към милата усмивка, с която ме погледна, когато му пожелах успех.

И с това се връща и чувството за вина. Не трябваше да предлагам да пусне това тъпо съобщение! Аз съм виновна! Той е толкова талантлив, но тази история направо смачква самочувствието и увереността му и затова съм отговорна аз. Никога няма да получи ролята, ако е така негативно настроен и тъжен. И този разговор за отхвърлянето, сякаш пророкуваше, че няма да получи ролята преди дори да се е явил на прослушването!

Удрям възглавницата с юмрук, за да я направя по-удобна и се обръщам. Бих искала да му вдъхна увереност, да го подтикна, да го направя малко по-положително настроен, да му покажа, че е страхотен, но как?

Как?

И неочаквано ме осенява една идея, която расте, придобива форма, разцъфтява. Но разбира се! Защо не се сетих за това по-рано?

Скачам от леглото, грабвам лаптопа си и го включвам. Екранът светва, аз отварям пощата си и бързо изписвам един нов адрес. Като се настанявам на леглото, започвам бързо да пиша. Аз причиних тази каша, аз ще трябва да я оправя.

Аз ще бъда неговата Пропусната връзка.

 

 

Скъпо дневниче,

Себ ми изпрати картичка със снимка на едно зайче от сняг. Вътре пишеше:

„Нямам търпение да те видя по склоновете и да се насладя на няколко питиета с теб. Себ.“

Което е много мило от негова страна. Той обожава сноуборд и ски и иска да ме води със себе си в Алпите за уикенда, но в интерес на истината, никога не съм можела да карам ски и не искам да се уча сега. Ужасявам се от студа, от падането, от синините, от счупените крайници… дори не ми звучи забавно.

Звъннах му и се извиних хиляда пъти, като предложих да отидем на спацентър.

Странно, но той не изглежда ентусиазиран…