Александра Потър
Да започнем отначало (42)

41.

И така, животът продължава.

Причината е следната: животът не ти позволява да легнеш в леглото и да се самосъжаляваш. Той прилича малко на моята майка: когато бях тийнейджърка, тя нарочно пускаше прахосмукачката пред вратата ми в неделя сутрин, за да ме накара да стана. Деспотичен и нахален, животът не приема „не“ за отговор.

Повярвайте ми.

Животът не се интересува дали се чувстваш депресиран или нещастен, с разбито сърце или объркан, дали нещата са се развили по начина, по който ти си искал. Светът няма да спре да се върти, докато ти се почувстваш по-добре. Напротив, животът запретва ръкави и иска да продължиш и да се справиш.

И аз направих точно това. Каквото станало, станало. Сега трябваше да загърбя всичко и да гледам напред. Защото само това можеш да направиш, нали?

Мина една седмица от партито. Сър Ричард напусна официално компанията и всичко се промени. В понеделник всички бяхме поканени в конферентната зала, за да се срещнем с господин Пател, нашият нов генерален директор. Той изглежда приятен човек и говори лично с мен, като ме окуражи да кандидатствам отново за работата, което бе много мил жест от негова страна, но аз вече бях взела решение да не го правя и да работя само докато се появи новата секретарка. Ако си доказах нещо и си взех поука, то бе, че трябва да бъда честна към себе си — а това означава, че повече не бива да работя като личен асистент.

Освен това, господин Пател само щеше да спечели от моето бягство, подсмихвам се като поглеждам входящата кутия, която е затрупана с имейли, на които не съм отговорила. В това число и един от Фиона, който току-що изскочи от „СасиСоулМейтс“. Ще го отворя, не мога да се сдържа. Откакто срещна сър Ричард, тя проповядва с евангелски плам онлайн запознанствата и се опитва да ме присъедини към каузата, но аз упорито отказвам.

Здрасти, Тес, виж какво намерих. Мисля, че я разпознах на партито, но не можех да си спомня откъде, накрая се сетих, че съм я виждала при теб. Открих я случайно, докато проверявах в „СасиСоулМейтс“. Изпращам ти приложени снимка и профил. Позна ли я?

Изпълнена с любопитство, слизам надолу. Нарекла сама себе си „Котаракът в чизми“ и, описвайки се като „човек, който обича да доминира, харесва крем с бит белтък и остри предмети“, на снимката е жена, която носи високи до бедрата пластмасови ботуши, блузка до пъпа с къдрички и кучешки нашийник е шипове. Снабдена е камшик, тя държи саксия с кактус с определено фалическа форма.

Направо замръзвам от ужас. О, боже! За няколко изпълнени е удивление секунди гледам и не мога да повярвам на очите си.

И не заради кактуса с формата на фалос.

Докато я гледам, стомахът ми се свива, защото я разпознавам.

Това е Уенди!

За миг замръзвам, после покривам устата си е ръка, за да не избухна в смях. Добре де, съжалявам, но е толкова смешно. Това е вещицата Уенди — такава, каквато не сте я виждали преди.

О, боже, представи си, че някой друг види това? Тя е един от директорите!

Пиша бързо отговор на Фиона и го изпращам.

Опитвам се да изтрия образа от ума си и се връщам към останалата поща. По дяволите, имам толкова много, извират като вълшебната каша. Веднага след като реша, че са свършили, се появяват нови и нови…

Мисълта ми е прекъсната от висок смях. Вдигам очи и виждам Ким с ръка на устата, да се превива от смях. Какво ли е толкова смешно? Връщам се към пощата и тъкмо кликам върху едно писмо, озаглавено „Маркетингова стратегия — подробни бележки“, когато чувам друг изблик на смях откъм маркетинга, последван от истински залп.

Какво става?

Сетне настава истински хаос, всички се смеят и кикотят. „О, боже, видя ли снимката? Не мога да повярвам! По дяволите! Тя дали знае? Уенди виждала ли е?“

Аха. Ясно.

Неочаквано осъзнавам за какво е цялата тази суматоха. Снимката. По погрешка бях изпратила снимката на Уенди на всички! Чувствам, че ме залива гореща вълна, последвана от студена. Не знам как е станало, но в бързината вместо „отговор“ сигурно съм натиснала „изпрати нататък“ и имейлът е отишъл до всички адреси. Което значи до всички в цялата компания.

Слава богу, че вече напуснах!

 

 

Докато дойде време да си тръгна тази вечер, суматохата и вълнението вече са отминали.

Уенди беше едновременно бясна и силно смутена. Гледах да стоя далеч от нея. След като ми се навика, тя се успокои, после Ким й предложи да направи чай, който прие с благодарна усмивка. Да ви призная, това е първата истинска усмивка, която виждам на лицето й. Може би случката ще я накара да бъде малко по-мила е другите. Е, ако иска шегичките за малките бодлички да спрат, разбира се.

След работа вземам автобуса за „Хемингуей Хаус“. Намирам дядо в общата стая да играе скрабъл с Ерол и Пърл една двойка от Западна Индия над осемдесет години. И двамата имат бяла като сняг коса и най-силния смях, който някога съм чувала.

— А, точно навреме, за да ми помогнеш със седембуквена дума — вика дядо, като ме вижда да влизам.

— Къде е Филис? — питам, докато го целувам по бузата и придърпвам един стол до него. — Мислех, че тя е експертът.

— Не си ли чула? Тя си намери любовник — отговаря Ерол с дълбок кадифен смях.

— Измий устата си със сапун — обвинява го Пърл, като го шляпа по ръката. — Не се говори така пред младите момичета.

— О, всичко е наред, чух вече — обяснявам леко изчервена. — И не съм чак толкова млада.

— Ти си още бебе — не е съгласна с мен Пърл и отново ме осветява с мегаватовата си усмивка. — Когато станеш като нас…

И отново започва да се смее. С отметната назад глава, смехът й оглася стаята и се блъска в ъглите. И кой знае колко време щеше да продължи това, ако не бе прекъснато от Мелани, която се появява на вратата.

— Здравейте всички! Идвам да ви представя новия член на „Хемингуей Хаус“…

Всички спираме да вършим онова, което правим и поглеждаме.

— Сидни, Тес, Ерол и Пърл, искам да ви представя Сесил.

Следва мърморене от поздрави, докато една дребна дама със сива коса, събрана на малък кок, и червени устни се появява до нея.

Моментално я разпознавам.

— Вие сте французойката от магазина — възкликвам с радост и скачам, за да я посрещна.

— А вие сте момичето, което купи моята рокля — усмихва се тя. — Quelle belle surprise^[1]!

Прегръщаме се, сякаш сме стари приятели, свързани с общата ни любов към червената копринена рокля.

— Дядо, това е дамата, за която ти говорих — обръщам се към него аз. — Същата, която имаше онези стари чували, от които направих моята чанта…

Дядо става и идва към нас.

— Enchanté^[2] — усмихва се той, докато й целува ръка.

Тя се изчервява.

— Le plaisir est pour moi^[3].

— Ти говориш френски — питам с удивление аз.

— Когато работех на Савил Роу имах няколко клиенти от Париж — обяснява скромно дядо. — Макар да се опасявам, че френският ми е доста ръждясал.

— Нищо подобно — протестира Сесил и аз виждам как дядо изпъчва гърди.

Като ги гледам, чувствам странно леко вълнение. Спирам за миг, изчаквам, какво става, случва ли се нещо тук? Стоя между тях и неочаквано се чувствам много зелена и недодялана, като цариградско грозде.

— О, вие играете скрабъл? — Сесил забелязва изоставената дъска.

— Да, и вие ли играете?

— Малко, като французойка не съм много добра с думите — усмихва се извинително тя и свива рамене. Сетне се навежда и прошепва: — По-добра съм на карти.

Дядо подскача, лицето му излъчва задоволство.

— Като споменахте, имам едно тесте тук. Какво ще кажете за една игра на вист? — обръща се и поглежда другите.

— Стига да ни оставиш да победим — смее се Ерол и Пърл се присъединява към него.

— Ама че смешно — пляска с ръце Сесил.

— Е, значи е решено — обявява дядо и изглежда доволен, преди да погледне към мен. — Но какво ще правим с Тес? — сякаш неочаквано си спомня за мен. — Тя щеше да бъде четвъртият играч.

Само че този път не му се сърдя, нито се притеснявам, че е забравил. Дори съм щастлива.

— Не се безпокой, ще те оставя да играеш, забавлявай се — усмихвам се, целувам го и махам с ръка на другите. — Чао.

Но дядо вече се е навел, разпределя картите със Сесил и двамата се смеят на нещо. Не съм го виждал такъв от смъртта на баба. Усмихвам се на себе си, докато излизам. За първи път не съм тъжна, когато го оставям тук. Това е хубаво чувство.

Докато се прибера в апартамента става късно. Както обикновено в хладилника няма нищо, освен половин изсъхнала пица, която затоплям в тостера е напразната надежда да стане годна за ядене, сетне ритам вратата на спалнята и се отпускам на леглото. Премествам Флий, който се е настанил на възглавницата ми и мяука недоволно.

— Извинявай, приятелче — прошепвам, почесвам го зад ушите и му давам малко трохи от пицата. Той издава още едно тихо мяукане, сетне се свива, пъха опашката под себе си и сега прилича на голям, космат, оранжев кроасан.

Вземам дистанционното, включвам малкия си портативен телевизор и прескачам по каналите, докато дъвча полустудената, полупрепечена пица. Няма нищо, само блудкави сапунки и лоши риалити шоупрограми, и точно когато премислям важния въпрос какво щях да правя без пицата и Флий, които са двата основни стълба в живота ми, и дядо, разбира се, го виждам.

Това е някакво предаване за изкуство и те четат бюлетина с новини за някакъв актьор, който е получил роля в нова болнична драма:

… От рекламата за тоалетна хартия до мечтаната роля…

Застивам и гледам телевизора, докато говорителят продължава.

… един актьор, чиято предишна слава бе свързана с реклама, ще стане новата звезда — красавец в новия сериал в праймтайма „Спешна помощ“, който започва…

На екрана излиза снимка. Боже! Това е Фъргюс. Значи все пак е получил ролята? Нищо чудно, че не беше в офиса си напоследък, сигурно е напуснал куриерската фирма.

— Тес?

Чувам смътно, че вратата се тръшва и гласът на Фиона ме вика, но не мога да отговоря. Гледам екрана като омагьосана.

— Тес, вкъщи ли си? — появява се на вратата на спалнята, едва дишаща и развълнувана.

Все още съм залепена за телевизора и тя също поглежда.

— Това той ли е? — пита след кратка пауза. Разказах й всичко миналата седмица, цялата дълга история с Фъргюс.

Кимам безмълвно.

— Да смятам ли, че не си го чула?

Клатя глава.

— И не съм ходила при него.

Тя се тръшва на леглото и ме прегръща силно и успокояващо.

— Е, аз съм тук, защото ти нося нещо, което ще те ободри — казва, като ме заслепява с усмивката си.

— Този път ще ми трябва повече от пакет „Малтесърс“ — усмихвам се тъжно, като знам какви са лекарствата й за ободряване.

— Не, много по-добро е от бисквити — започва да рови в чантата си, която е гигантска и пълна догоре с всичко, което може да си представи човек. Накрая измъква едно списание. — Татата-да!

Гледам и нищо не разбирам.

— Списание?

— Не просто списание, а моето списание! Ще излезе чак утре на пазара, но аз имам предварително копие. Виж, това е моята статия — казва тя, като прелиства страниците и отваря на една, която навира в очите ми.

— Но това е страхотно, Фиона, добра работа — кимам, а очите ми прескачат по моделите, които позират с различни продукти. Но за да съм честна, трябва да кажа, че Фиона е снимала стотици снимки с продукти и не проумявам защо е толкова възторжена сега.

— Не, не ти говоря за моята работа — възкликва, сякаш е ясно за какво говори. — Сочи с пръст. — Говоря ти за твоята чанта! Виж! — настоява, като забива пръста си в страницата.

Поглеждам там, където сочи, и виждам на цялата страница лъскава снимка на модел с моята чанта през рамо.

— Уха, виж ти — казвам, чувствайки изненадващо удоволствие. Фиона ми върна чантата преди няколко дни, но е странно да я видя на снимка в списание. — Добре изглежда, нали?

— Добре ли? Изглежда страхотно! Фантастично! — вика тя, отгръща страницата и ми сочи друга. — Виж, стилистът я хареса толкова много, че я използва и тук.

Боже! Така беше. Изумена, гледам още различни снимки. Има една, на която моята чанта е пълна с козметични продукти, друга, на която може да се види подплатата, още една в близък план, където се виждат малките пайети, една, на която моделът е преметнал кожените дръжки през голото си рамо… Чувствам се изпълнена с радост. Знаех, че съм свършила добра работа, но чак толкова? Изглеждаше по-добре отколкото съм мечтала.

— И това не е всичко! — като обръща страниците и стига до края на снимките, тя ми показва едно каре: Фотограф Жан-Клод. Модел: Ейми Тру Инк. Стилист: Ейми Уудс. Текст: Фиона Манеринг. Чанта — Тес Конъли.

— Не е ли страхотно?

— Чакай само да кажа на дядо, няма да повярва — казвам развълнувано. Но като познавам дядо, ще повярва и още как. Винаги е казвал, че имам талант; винаги е вярвал в мен. Като Фъргюс. При мисълта за него ме пронизва тъга. Не мога да му кажа, не мога да споделя с него това.

Поглеждам отново към телевизора, сетне го изгасвам.

— Знаеш ли, мисля да си легна рано тази вечер — казвам и затварям списанието.

— Прекалено си развълнувана? Емоциите ти дойдоха в повече? — усмихва се тя.

— Да, нещо такова — усмихвам се и аз. И това е самата истина, прекалено съм развълнувана. Чантата ми е в списание „Сетърдей Спийкс“. Никак не е лошо за първи опит. Човек никога не знае, това може да е първата стъпка към мечтата ми. Надеждата припламва като пламъче. Мислила съм за работа и не съм сигурна какво мога да правя, освен да постъпя в някоя временна агенция, да разхождам кучета или да гледам деца. Но може би, ако правя моите чанти в свободното си време… може би това е начало… може би един ден ще има цяла фотосесия, посветена на моите чанти…

Е, едно момиче има право да си помечтае, нали?

Оставям Фиона и отивам в банята да се измия и приготвя за лягане. Точно си мия зъбите, когато чувам, че телефонът на Фиона звъни. Вероятно е Ричард, те постоянно си говорят, когато не са заедно. Свикнах с това. Макар че я накарах да обещае, че ще сложи ключ на банята, когато той остава тук. След онова, което се случи последния път… Все пак, макар че вече не ми е шеф, представяте ли си да налетя на сър Ричард в тоалетната… Ужас!

Потръпвам.

— Извинете, коя? О, да… не… не се тревожете, всичко е наред, нищо че звъните късно…

Хм, чудя се за кого говори? Не е Ричард, досега щях да чуя поне път пъти „скъпи“. Освен това тя неочаквано говори пак с медения си глас.

— Бихте ли задържали една минутка?

Появява се на вратата на банята, ръката й закрива телефона.

— За теб е — лицето й е придобило странен розов цвят.

Спирам по средата на миенето.

— Кой е? — питам с уста, пълна с ментова пяна.

— Супер Шик.

— Кой е Супер Шик?

Фиона ме гледа с изумление и недоверие.

— Никога ли не си чувала за Супер Шик?

Нещо ми говори, че трябва да съм чувала.

— Ами… не — клатя глава.

— Това е най-горещата, най-модната, най-посещаваната страница за мода в нета! Имат си собствен онлайн-магазин, всички го ползват… — Тя млъква и ме гледа, спомняйки си, че аз съм клиентка на благотворителните магазини.

— О, ясно… — кимам, сетне се мръщя. — И защо Супер Шик искат да говорят с мен?

Тя става още по-силно розова и защо ми се струва, че започва да трепери?

— Обажда се главният им мениджър. Видяла чантата ти и се извинява, че се обажда толкова късно, но нямала търпение да чака до утре сутринта и… — Млъква, почти останала без дъх, преди остатъкът от думите й да се излее като порой: — Няма да повярваш, но искат да направят поръчка!

— Какво?

Гледам зашеметена. За миг не мога да проумея думите й, сякаш продължават да плуват над мен като огромни балони. Не мога да повярвам на онова, което току-що каза, какво означава, как една мечта може да се превърне в истина само е едно мигване на окото.

А сега тя държи телефона, подава ми го и аз го вземам от нея, докато в стомаха ми се блъскат недоверие, радост, възбуда и нерви.

— Здравейте, аз съм Тес Конъли!

Хората казват, че все трябва да започнеш отнякъде. Когато вземат интервю от известни бизнесмени, преуспели актьори или писатели, те винаги споделят как са започнали в гаража, или са сложили началото на бизнеса си в стаята за гости, или са писали в кафенето, защото само там било топло. За мен, началото бе в нашата баня, която не се заключваше.

Защото там, стоейки върху овехтялата постелка за крака, облечена с пижамата си с щампа на Снупи и уста, пълна с паста за зъби, получих първата си поръчка за онова, което щеше да се превърне в чанти от Тес Конъли Дизайн.

И това бе само началото.