Александра Потър
Да започнем отначало (26)

25.

Точно в шест часа изключвам компютъра си и напускам офиса на бегом, за да хвана метрото за Уимбълдън за първия ми курс по военен фитнес. Не искам да закъснея. Вече съм попълнила формуляра онлайн и съм готова за тренировка, преоблякох се в дамската тоалетна. Сега съм с новата си спортна екипировка: черен клин от ликра с тънки ивици отстрани по цялата дължина на краката ми и подходящо горнище, маратонки и лента за коса.

Интересно, само защото съм облечена така ме кара да се чувствам в много по-добра форма и долавям одобрителните погледи на хората в метрото. Те изглежда си мислят, че съм истинска спортистка. Още повече, че докато стигнем до Пътни Бридж, наистина се чувствам като такава. Дори се хващам, че гледам с неодобрение някого, който седи срещу мен, яде от голяма кесия шоколадови дражета „Малтесърс“ и чете Метро. Боже, какви хора! Защо водят такъв нездравословен живот!

Чувствам се абсолютно позитивно настроена, когато слизам на моята спирка и започвам да тичам по пътя към парка, махайки с ръце и изпускайки бели облачета като парен влак. Наистина е страшен студ, осъзнавам, като завивам вълнения шал около ушите си. Скоро обаче ще се стопля и бузите ми ще порозовеят от упражненията.

Усмихвам се на себе си. Вярвате или не, наистина очаквам този курс с нетърпение. Всъщност, повторната ми среща със Себ ми помогна да открия нещо за себе си, което не знаех. Винаги съм смятала, че не обичам спорта или физическите натоварвания, но май не е било точно така. Може би ме бива повече, а негативизмът ми е бил вследствие на училищните ми неудачи. В училище ме накараха да мисля, че съм некадърна, че не ставам за спорт, така както бях убедена, че не обичам оризов пудинг. Много години по-късно, когато баба умря и ми остави всички свои рецепти, открих, че той не трябва да бъде непременно студен и с онази ужасна коричка отгоре, а топъл, дори горещ, кремообразен и при това невероятно вкусен.

Завивайки зад ъгъла, виждам осветения парк през мен. Според инструкциите, които прочетох в интернет, ще се срещнем в парка, където ще ни представят на инструкторите. Чувствам нетърпение. Боже, това наистина е вълнуващо. Искам да кажа, че аз обичам Себ, но кое момиче не би било развълнувано от срещата със супермускулестите фитнес инструктори! Целият този тестостерон и армейска дисциплина. Би трябвало да доведа Фиона… всъщност да! Точно така! Каква фантастична идея! Защо не се сетих по-рано? Тя ще може да влезе във форма и да срещне някого! Ще забрави за всички онлайн запознанства — военният фитнес е мястото, където трябва да бъде…

Отбелязвам си на ум следващия път да я взема със себе си и вървя ентусиазирано през игрището, покрито с асфалт. Виждам пред себе си един паркиран военен ван и много хора с цветни якета. Сред тях се отличават няколко големи мускулести мъже във военни униформи, които държат папки с инструкции в ръце.

— Закъсня! — почти излая един от тях и аз се оглеждам на кого вика.

— Ти, момичето с розовия шал!

Гласът му е като откос на картечница. Какво момиче с розов шал? Не мога да видя никакво… О, боже, чакай малко, аз съм с розов шал.

По дяволите.

— Да, да, ти! Да нямаш тапи в ушите?

Обръщам се, изпълнена с безпокойство, и виждам този много страшен мъж — грамада от мускули, с ръце като месарски чук и глава като топлийка върху рамене като гардероб.

— Ама аз… само пет минути — поглеждам часовника си.

— Пет минути! Пет минути! — лае той и ме сочи с папката. — Трябваше да си тук точно в шест. На! Ми-ну-та-та!

По дяволите.

Сърцето ми започва да бие учестено в гърдите. Напоследък толкова усърдно се опитвам да не закъснявам. Откакто казах на Себ, че никога не закъснявам, навивам будилника, нося часовник, тръгвам по-рано. Правя всички възможни усилия и пак закъснявам. Сякаш съм направена така, че да не стигам навреме. Мама ми е казвала, че съм закъсняла дори да се родя с три седмици и раждането трябвало да бъде предизвикано изкуствено.

Но не мисля, че това ще мине като извинение пред сърдития господин главен сержант-майор (за мен военните чинове са абсолютно непонятни).

— Къде е вашият формуляр? — гърми гласът му, надвесен над мен като безподобния Хълк. Само дето не е зелен. Лицето му е по-скоро пурпурночервено, а вените изпъкват върху челото му като червеи.

— Ами… тук — изваждам формуляра.

Той го грабва от ръцете ми и го преглежда. Никога досега не съм се чувствала толкова нервна.

— Добре, Тес Конъли — продължава, докато ме гледа пронизващо, — аз съм Уди и ще бъда твоят инструктор.

— Здравей, Уди! — усмихвам се с облекчение. О, слава богу, изглежда не е чак толкова страшен. Сигурно е от онези „които само лаят, без да хапят“.

— Във форма ли си? — пита той и вдига вежди.

— Не бих казала точно това, но ходя пеша на работа всеки ден и апартаментът ми е на четвъртия етаж, а нямаме асансьор…

Тъй де, не искам да си мисли, че съм безнадежден случай.

— Хайде, покажи ми пет коремни преси, веднага.

Гледам го несигурно — той какво, шегува ли се? Веднага?

— Какво? Имате предвид… веднага? — започвам да пелтеча, оглеждайки се, за да видя реакцията на другите, но очевидно никой не ни слуша. Те вече са се оформили на групи и инструкторите ги водят към тревата.

— А ти какво мислиш? — стреля той като е оръдие.

Какво да мисля? Мисля, че не мога да направя и една коремна преса, камо ли пет! Това мисля.

— Аз… ами… — заекването ми стига до неразбираеми звуци.

— Не се тревожи, първо ще загрееш — прекъсва ме той, преди да успея да формулирам отговора и аз чувствам прилив на облекчение. Слава богу — за миг си представям как лицето ми приближава асфалта, докато сержантът реве над мен, като във „Редник Бенджамин“^[1].

— Добре, сега трябва да си избереш нагръдник — продължава той. — Има три различни цвята, според нивото на подготовка. Ако не си сигурна в издръжливостта си, вземаш син. Ако можеш да поемеш повече натоварване, вземаш червен. Зелен — само ако си сериозен атлет.

— Ясно, разбрах — кимам. Мамка му, кой цвят да избера? Поглеждам към онези със сини лигавници, които загряват, и виждам, че някои от тях не могат да хванат дори пръстите на краката си. Е, аз не съм чак толкова зле. Значи ще взема червен.

Точно в този момент обаче…

— Темпо, хайде, нямаме цял ден! — отново лае нетърпеливо той. — Движение, темпо! Без мотаене!

Грабвам зеления лигавник. Знам, че ще ми е трудно, но трябва бързо да вляза във форма. Себ си мисли, че съм суператлет и преди два дни съм тичала десет мили, не помните ли? Нямам време да се мотая с червения отбор. Трябва да мина направо към по-интензивни упражнения.

Освен това, колко кекава може да съм?

За миг ми се струва, че виждам изненада върху лицето на инструктора, сетне тя изчезва и той отново крещи:

— Окей, оттук! — и сочи с ръка към групата на зелените, които вече спринтират към края на парка.

Хвърлям палтото и сака си в минивана, слагам зеления лигавник е номер 34 на гърба си и започвам да тичам по тревата. Студено е, чувствам как леденият въздух пронизва дробовете ми, когато си поемам дълбоко дъх.

— Движи се! Не разочаровай съотборниците си!

Само че вместо да ги приближавам, те сякаш се отдалечават все повече от мен. Това е като мираж. Или като дъгата. С тази разлика, че в края няма гърне с жълтици, а само коремни преси, клекове и нещо, наречено „разтяжки“. Което звучи забавно и интересно от стола в топлия, уютен и ергономичен офис, но сега ми изглежда не чак толкова привлекателно в студената тъмнина на парка Уимбълдън.

Накрая, когато дробовете ми всеки момент ще избухнат, ги настигам, и то само защото те спряха да тичат и се подредиха на тревата, за да правят коремни преси. Забелязвайки инструктора, само вдигам ръка в нещо подобно на индианския поздрав „Хау!“ Не за друго, просто защото не мога да говоря. Тялото ми е в шок от това неочаквано силово изпълнение и аз се превивам на две, опитвайки да си поема въздух.

— Е, наслади ли се на разходката? — гърми гласът на инструктора в ухото ми, докато се навежда над мен.

Почти ще изляза от кожата си. Само че дори и за това нямам сили.

— Извинете… опитвах се да… — Мъча се да дишам, но той ме прекъсва.

— Петдесет коремни преси! — командва дрезгавият му глас.

А аз си мислех, че Уди бе безпощаден.

Свличам се на тревата и започвам. След пет минути съм напълно изтощена. Всичко, което искам, е да ме оставят да лежа тук, но няма да стане. Имам много страшен инструктор, който стои точно над мен и брои:

— Едно… две… три…

Добре, ще го направя. Това са само петдесет коремни преси! Няма да ме убият, я! Слагам ръце зад главата си, поемам си дълбоко дъх и започвам да се сгъвам…

* * *

Вземам си думите обратно. Мисля, че ще ме убият.

Двайсет минути по-късно съм готова да повърна. И този път пикантната храна няма нищо общо. Причината е, че не всичко свърши с петдесетте коремни преси. О, не! Трябваше да направя спринт, лицеви опори, разтяжки — което включва клякане, изхвърляне на крака встрани и отново изправяне — нещо, което е изключително болезнено. Честна дума. Да не споменавам за скачането, изхвърлянето и пълзенето на лакти около очертанията на парка.

Не, не се шегувам.

И да, отгоре на всичко трябваше да платя доста пари, за да правя тези непосилни диващини.

Никога не съм била толкова изтощена. Ако падна назад, ще трябва да направя повече, така че положих всички усилия, но отново и отново трябваше да правя упражнения. Всички останали от зеления отбор сякаш бяха олимпийски шампиони. По едно време трябваше да си партнираме и да действаме все едно сме войници, а един от нашите е бил ранен при бомбена атака, така че трябваше да го изведем на безопасно място. Паднах се с Гари — двуметров айти специалист, който се състезаваше в дисциплината триатлон просто за забавление. Достатъчно е да кажа, че докато го завлека на раменете си до нашия бункер, се клатушках и препъвах като пияна. Накрая той трябваше да ме носи.

Поради което сега се крия зад едно дърво. Добре, съжалявам, но няма друг начин. Инструкторът ни нареди да направим няколко обиколки на парка, а моите крака все едно са пълни с олово. Не мога да вървя, та камо ли да тичам. Мисля си, как сега можех да си бъда вкъщи, да си лежа и да си гледам телевизия. Или да пия чаша вино. Или да лежа във ваната. Или дори да пера на ръка. Как е възможно хората да правят всичко това за удоволствие? По своя воля и желание? Няколко пъти в седмицата?

Надничам предпазливо иззад дънера и виждам няколко зелени лигавника да профучават покрай мен. Те дори не са забелязали, че ме няма. Стратегията ми е да остана още няколко минути тук, да си почина, да възстановя дишането си, сетне ще се промъкна и ще се присъединя към тях, когато минат отново покрай мен. Какъв брилянтен план! Затварям очи, сядам на влажната трева и се облягам на дървото.

— Номер трийсет и четири! Къде си, по дяволите?

Отварям очи. Мамка му!

— Номер трийсет и четири! Искам да те виждам! Веднага! Къде си!

Мамицата му!

Гърдите ми се стягат. Би трябвало да се досетя, че номерът ми няма да мине. Тези инструктори сякаш имат очи и на гърба и виждат всичко дори в тъмнината. Нищо не убягва от погледа им.

— Номер трийсет и четири!

Сега той направо крещи, а аз надничам иззад дънера и го виждам на около петдесет метра от мен. Огромен правоъгълен мъжага във военна униформа, като голям хладилник, боядисан в камуфлажни цветове. Ама че работа. Никога няма да мога да се измъкна от скривалището си. Той ще ме хване и ще ме накаже да направя милион лицеви опори. Обречена съм на смърт. Просто трябва да избера удобен момент, когато теренът е чист… Аз…

В този миг силен лай прекъсва блуждаещите ми мисли и аз виждам един огромен златист ретривър, да скача около инструктора. Той се обръща и го тупа по гърба.

Спасение!

Съзирам шанса си, излизам иззад дървото и спринтирам през тревата. След няколко секунди усещам неочаквана, безумно силна болка в крака си.

— Ооох! — викам, превивам се на две и подскачам на един крак.

Чувайки вика ми, инструкторът се обръща и ме вижда.

— Добре ли си? Какво стана? Дай да видя.

Ако не ме болеше толкова много, щях да се впечатля колко бързо ме вдигна и занесе до близката пейка, където седна и прегледа крака ми.

— Изглежда, че е сухожилието — казва компетентно. — Може да си го скъсала.

— Какво? Как така скъсала? — повтарям ужасена.

— Или е това, или си го разтегнала. Не съм сигурен, но трябва да си отидеш вкъщи и да сложил лед.

— Веднага ли? Без да съм завършила курса? — Забравяйки факта, че може да имам сериозно нараняване, почти се опиянявам от мисълта, че ще мога да си отида вкъщи.

— Да, веднага — кима той. — Аз бих взел и два ибупрофена, ще помогне да не се подуе.

— Добре — кимам подчинено, чувствайки значително облекчение. Слизам от пейката, стигам куцукайки до вана, където са вещите ми.

— И още нещо…

По средата на куцукането се обръщам, за да видя, че ме гледа със скръстени ръце.

— Мисля, че следващия път, ще трябва да те запишем в синия отбор. Начинаещи — добавя, вдига рунтавите си вежди и ме гледа назидателно.

По дяволите. Но в същия миг ми идва друго наум.

— Да… добре…

Нямам намерение да споря с двуметров инструктор с рамене като минитанкове. Само, че знам нещо, което той не знае.

Следващ път просто няма да има.

 

 

Скъпо дневниче,

Нямах възможност да пиша, тъй като бях много заета със сватбата (и тъпата кавга!), с пътуването до плажа и с концерта (напомни ми следващия път да си взема слушалки!) — беше направо маниашко! Едва издържах! И разбира се срещата между Себ и дядо! Оооо, боже! Беше изнервящо и не мина както ми се искаше…

Но въпреки това, трябва да пиша, защото имам големи новини… моля, барабаните да бият туш…

Влюбена съм!