Александра Потър
Да започнем отначало (21)

20.

В събота сутрин се събуждам и лежа няколко минути, мислейки си за Себ в приятната ленива топлина. Ще ми се да се бях събудила до него. Представям си как лежи до мен.

Освен ако не лежи до мен? — сещам се изведнъж. Вече е станал, облякъл е екипа си и е излязъл да тича. И аз трябва да тичам до него.

Завивам се плътно с топлия юрган, все още ухаещ на сънища. Всъщност, мисля си, колко е хубаво някой да ти липсва! Сърцето ти се изпълва с обич и тъй нататък. Освен това, този път ще остана да си лежа. Притискам към себе си гаджето под формата на пухена възглавница и се опитвам да прогоня тревожната мисъл. Макар да не знам колко дълго ще продължи това — много скоро на излежаването ще му дойде края.

Лежа си още малко, сънят ме люлее, преди да се измъкна от леглото и да отида в кухнята, за да си направя чаша кафе. Посягам към машината за еспресо и замръзвам.

— Фиона! — викам.

Откъм нейната спалня се чува приглушен вик:

— Ааа…

— Ела… тук… има… имаме малък инцидент!

— О? Какво? — чува се тропот и Фиона се появява със замъглени очи, разрошена коса, с чехлите си с муцунки на животни и халат с петна от кафе. Кълна се, никога не спирам да се удивявам как може да се промени от онази Фиона, която аз наричам „нормалната“, във версията, известна като „нощ, прекарана с мъж“ — издокарана с феерично кимоно, прическа и начервени с блясък устни. Сякаш това са двама съвсем различни души.

Тя ме поглежда, прозява се шумно и поглежда към пода.

— О! Лайно?!

— Абсолютно вярно — кимам, доволна, че взе думата от устата ми и сега няма нужда да обяснявам.

Оказва се, че Талула все още не е научена и няма тоалетни навици, така че е свършила работата си през нощта на пода. Всъщност е направила това няколко пъти, забелязвам, докато проследявам купчинките изпражнения, сякаш под линолеума е минала къртица.

— Къде е тя сега?

— Хм, като гледам следата, мисля, че се е скрила ей там — соча под дивана.

Полузаспалата Фиона тръгва, когато неочаквано забелязвам една купчинка, скрита зад саксията с юка.

— Внимавай!

Твърде късно.

— Мамка му! — ругае Фиона, защото пухените й чехли с животински муцунки стъпват право в купчинката. — Шибано куче!

— Струва ми се, че каза на Пипа, че било много сладко!

Докато стои насред кучешкото лайно, виждам как челюстта й се стяга и верността й започва да се изпарява, и за миг си мисля, че най-сетне й е дошло до гуша от тази Пипа. Най-накрая е видяла каква е наистина. Но неочаквано чувам:

— Да, Талула е супер сладко куче, наистина — казва, обръща се и се усмихва. — Талула, сладурче… — мами животното, балансирайки на един крак, докато е усилие се опитва да извади другия от изцапания чехъл. — Ела при приятелката на мами…

Прозвучава звук като пляскане, после силно мяукане и Талула изскача изпод дивана, последвана от Флий, който изглежда също е решил, че е плъх.

— О, виж, наистина е сладка — гука Фиона, докато я взема в ръце. Задържа я несръчно на рамото си, а животното ръмжи и се зъби. Фиона не е от хората, за които ще кажете, че е любител на животни. В тяхно присъствие тя е нервна. Нищо чудно, след като в училище уби не един, не два, а цели три училищни хамстера, защото ги прехрани, докато госпожица Дъглас не й забрани да се грижи за хамстери, страхувайки се, че клането ще продължи. Разбира се, че не беше нарочно: мисля, че причината за прехранването на животинките бе, защото самата Фиона непрекъснато беше гладна.

Нека да се надяваме, че кученцето на Пипа нямаше да бъде сполетяно от съдбата на Флопси, Топси и Мици, мисля си, докато гледам притеснено как го храни, за да го успокои.

— Виж, тя ме харесва — добавя приятелката ми, като ми хвърля поглед „Е, какво ще кажеш? Не съм напълно безпомощна с животните“.

— Да, виждам, но виждам и това… — посочвам надолу.

Фиона ме поглежда неразбиращо, сетне проследява погледа ми.

— О, не! Пак ли? — надава вой.

— Този път не е „лайно“! — не мога да удържа смеха си аз, докато гледаме безпомощно как Талула пишка върху халата й.

После ми става мъчно заради смеха ми и й предлагам да почистим заедно, но тя категорично забранява.

— Пипа е моя приятелка и Талула е моя отговорност — казва тя. — И междувпрочем Флопси, Топси и Мици бяха нещастен случай — обяснява училищният инцидент. — Откъде можех да знам, че не ядат пица? Бях само на осем!

Оставям я да пръска из кухнята със скъп дизайнерски парфюм, който й бяха изпратили да представи в своята колонка. Беше неин ред да купи освежител за въздуха и както обикновено бе забравила…

 

 

Вчера ми се обади дядо, беше много развълнуван, и ми съобщи, че е намерил идеалните копчета за чантата, която правех, а аз му обещах да го посетя днес. Заета с работата и Себ, не бях го виждала от седмица.

Но първо трябва да надникна в онзи благотворителен магазин, където намерих материала, който използвам.

— О, да, помня ви — поздравява ме жената зад щанда, когато влизам, — вие купихте стария чувал за брашно, нали?

— Да, точно така — усмихвам се.

— Никога не забравям лица. Помня, че си помислих: колко забавно, че искахте само този чувал и нищо от дрехите, които бяха в него — смее се тя, като наглася очилата си, върти верижката около врата си и я намества върху пуловера си от мохер. — С какво мога да ви помогна този път?

— Надявам се, че имате и други такива чували? — питам с надежда.

— Интересно е, че питате. Възрастната дама току-що мина и остави още неща — усмихва се тя. — Жалко, че я изтървахте. Тя е много мила, от Франция е…

По дяволите, ще ми се да бях срещнала тази мистериозна френска дама. Поглеждам към купчината картонени кутии, които е оставила.

— Очевидно съпругът й е починал неотдавна и тя разчиства къщата.

През следващите петнайсет минути се ровя из останките от нечий чужд живот: чинии, в които някой е ял с приятели и семейството; една ваза, в която цветята са радвали и давали любов на някого; червена копринена рокля, без съмнение купена за специален случай, може би празник… Представям си старата френска дама, облечена с нея като млада, съпругът й я върти шеметно по дансинга на шикозен парижки ресторант с огромен кристален полилей и истински оркестър, като шепне в ухото й колко е шармантна…

Умът ми отплува нанякъде… Това е удивителното на тези магазини: в тях всичко е история, всичко е минало и е заредено със спомени; всичко носи в себе си история. Толкова е очарователно да си представяш какво е било, да мислиш за хората, които никога няма да срещнеш, но техният живот е докоснал твоя чрез тази ваза, която някога им е принадлежала, а сега стои на рафта в дома ти, пълна с пролетни цветя.

Накрая намирам още чували за брашно с ярка шарка и след като изваждам съдържанието, ги купувам бързо, заедно с чифт дочени работни панталони с кожени тиранти. Оставям номера си, в случай че старата френска дама намине още веднъж, излизам и се мятам на автобуса.

Трафикът е силно натоварен и когато пристигам в „Хемингуей Хаус“, заварва мис Темпъл да говори е друг човек от персонала. Навеждам глава и се опитвам да мина незабелязано, без тя да ме види.

— О, госпожице Конъли…

Разбира се, опитът ми е обречен. Да минеш покрай мис Темпъл е все едно да минеш през „Чекпойнт Чарли“^[1]. Опитвам се да изглеждам безгрижна.

— Да, мис Темпъл?

— За дядо ви…

— О, не, какво сега?

— Бихте ли му напомнили, моля, че стаята за игри е предназначена за спокойна почивка…

Но не успявам да чуя края на изречението, тъй като то е погълнато от шумна суматоха, която избухва зад двойната врата със силата на експлозия.

Две възрастни дами приближават към рецепцията, изглеждат стреснати и се поддържат една друга.

О, боже. Май този път дядо е попаднал в голяма беда.

— Ще му кажа веднага! — викам, опитвайки се да чуя нещо през врявата и, като оставям мис Темпъл да успокоява двете стари дами, които говорят нещо за Блиц, бързам към стаята за игри.

След като минавам през двойната врата, звукът се усилва. И ако хората мислят, че старческите домове са пълни със старци, които кротко бродират в люлеещи се столове, много грешат. Насочвам се към тълпата, скупчена около една голяма маса в далечния ъгъл на стаята. Когато приближавам, чувам, че там се вихри разгорещен спор.

— Не можеш да вземеш това!

— По дяволите, мога!

— Но това е гадно!

— И какво? Нали е просто дума?

— Дядо!!!

Пробивайки си път с извинения сред мъже с голи глави, седнали на инвалидни колички, виждам Филис да крещи на дядо, който чука с юмрук по масата. Той чува гласа ми, вдига очи и яркосините му очи прескачат от лице на лице, докато ме забелязва.

— Тес, скъпа! — лицето му светва. — Какво те води тук?

— Вчера нали говорихме и аз идвам да те видя. Щяхме да работим върху чантата? — опитвам се да прогоня мисълта за паметта му, която очевидно отслабва. — Да не би да си забравил?

— Въобще не — изразява внимателно протеста си той. — Просто играя скрабъл, докато дойдеш.

Скрабъл? Едва сега забелязвам дъската върху масата.

— Затова ли е цялата тази врява? — питам и не мога да повярвам.

Простете ми, но винаги съм смятала, че тази игра е тиха, спокойна, без нерви и най-голямото вълнение е да откриеш дума със седем букви. Което не е причина за нещо, приличащо на бунт.

— Той използва мръсни думи — обвинява го Филис.

— Дядо? — шокирана съм.

— Това не е мръсна дума, това е…

— Не я повтаряй отново, Сидни Арчибалд Конъли — предупреждава го зловещо Филис, като насочва кокалестия си пръст към него. — Или ще използвам червата ти за тиранти.

Божичко! Не съм мислила, че може да е толкова жестока! Смятах, че е мила стара дама с пръстчета като сладкиш от маслено тесто, която си пада по дядо ми.

— Може би е време да вървим — предлагам тактично, вдигайки вежди към него.

— Какво ще заложиш, че думата я има в речника? — пита той, като не ми обръща внимание, а взема дебелия, подвързан е червена кожа речник от средата на масата.

Това е проблемът на дядо. Той е абсолютно твърдоглав, истински инат!

— Дядо — повтарям, като го гледам втренчено.

— Или гледай, или тръгвай! — чувам гласа на мъж с гола глава, седнал на количка и сред тълпата настъпва истинско вълнение.

О, боже! Това бързо се превръща в полудяла тълпа. Този път наистина ще го изгонят. Мис Темпъл вече е стъпила на пътеката на войната, а той е получил последно предупреждение.

Поемам си дълбоко въздух и влизам направо в огъня.

— Добре, стига! — казвам, опитвайки се да звуча авторитетно. — Край на играта! — и като хващам дъската за скрабъл, я сгъвам наполовина.

— Ааааа! — надига се вой на недоволство.

— Съжалявам — казвам на другите играчи. — Но ако не можете да играете тихо и спокойно…

Неочаквано осъзнавам, че гласът ми е същият като на майка ми, когато говореше с брат ми и мен. Което е добре, когато това са деца и тяхната майка, но е малко по-объркващо, когато са хора на средна възраст осемдесет години.

Съветвам дядо да се сбогува с приятелите си и го изпровождам до стаята му.

— Предупреждавам те, дядо — оправям възглавниците и го настанявам на кожения диван, — някой ден ще си навлечеш големи неприятности.

— Знам, знам — кима нещастно той и посяга към пакетчето с бонбони, като ми предлага да си взема. — Обаче беше весело, нали? — очите му шарят немирно.

Една потискам усмивката си.

— Филис беше много сърдита — добавям, като сядам до него и пъхам ръка в пакетчето.

— О, Филис! Тя обича кавгите, карат живителните сокове да текат — той се кикоти. — Междувпрочем, думата не беше мръсна, беше…

— Видях я на дъската — прекъсвам го бързо. Въпреки усилията ми, смехът излиза от мен. Това винаги е било проблем с дядо: не е възможно да му се сърдиш дълго. — Ти си ужасен, да знаеш — дразня го и го ръчкам в ребрата.

Той ми го връща и двамата се споглеждаме, след което избухваме в смях.

— Ако баба беше жива, щеше да те накара да си измиеш устата със сапун — кикотя се аз.

— Щеше да направи много повече — отвръща той, но в очите му има тъга, когато поглежда към черно-бялата снимка, поставена на масичката. Тя е от тяхната сватба, направена е преди около петдесет години. Те изглеждат толкова млади — тя, в семпла бяла рокля, а той в старомоден костюм — и се усмихват един на друг. Целият живот е пред тях.

— Знаеш ли, тя ми липсва — признава тихо той.

— Знам — кимам, а думите му причиняват буца в гърлото ми. Посягам и вземам остарялата му ръка в моята. — На всички ни липсва.

За миг седим така, после той трепва, сякаш се връща от миналото, и се обръща към мен.

— Та значи, млада госпожо, да ти кажа за тези копчета… — Става от дивана, взема бастуна си и отива до масата, на която е шевната машина. — Прегледах добре запасите си и намерих тези… — Отваря чекмеджето, сетне застива в мълчание.

— Дядо? — той стои съвсем неподвижно, с объркано изражение на лицето.

— Какво става? — питам разтревожено.

— Изчезнали са! Няма ги! — изненадано клати глава дядо.

— О, сигурна съм, че не са изчезнали, просто си ги преместил някъде…

Но той не отговаря, а рови нервно из чекмеджето.

— Хей, чакай да ти помогна… — Скачам и прекосявам стаята, но той вече е изпразнил чекмеджето, цялото му съдържание се търкаля на пода.

— Някой ги е откраднал! — Поглежда ме, а очите му са пълни с паника.

— Дядо, моля те, нека да ти помогна. — Объркването му е явно и аз чувствам безпокойство. Това е поведението, за което говорихме със сестрата. Не е просто отслабване на паметта, а нещо много повече.

— Никой не ги е откраднал — настоявам, опитвайки се да го успокоя.

— Не се случва за първи път! Нещата просто изчезват… — обвинява неизвестен извършител той и пак се обръща съм чекмеджето.

— Ето! Това ли са? — случайно забелязвам малка торбичка с копчета върху рафта над камината и ги вземам.

Той спира на мига и лицето му се успокоява.

— Те са! Умницата ми! Къде бяха? Не ги видях!

— О, бяха на пода — лъжа аз. — Сигурно са паднали, когато изпразни чекмеджето. — Не искам да му кажа, че ги бе оставил на друго място, това само щеше да го обърка и разстрои, а той и без това е достатъчно разстроен.

Или беше. Защото сега, след като намерихме копчетата, бурята отмина толкова бързо, колкото дойде, и той възвърна спокойното си поведение. Самоувереността му се върна, сякаш нищо не беше се случило. Сякаш вече бе забравил.

— Виж, нали са прекрасни? — изпразва съдържанието на торбичката в ръката си, за да ги видя. Върху набраздената му е дълбоки линии длан лежат идеални плоски дискчета. Направени са от седеф и сякаш светят, отразяват светлината.

— Боже, прекрасни са! — не скривам възхищението си аз. — Виж пък аз какво намерих… — Сега е мой ред да го изненадам. Бъркам и вадя от чантата си находките от благотворителния магазин. — Ето, стар чифт мъжки тиранти. Мисля, че можем да използваме кожените ремъци за дръжки…

— Ама ти си пълна с идеи! — Дядо ги взема и започва да ги върти из ръцете си. — Може да свършат работа, макар че ще трябва добре да ги зашием…

— Намерих и още брашнени чували, за да направим още чанти!

— Чудесно — кима развеселен той, — но не трябва ли първо да завършим тази? — с тези думи слага ръка на рамото ми.

— Да, разбира се — бързам да кажа, осъзнавайки, че действам прибързано. Пробожда ме познатото съмнение. Дядо е прав, първо трябва да свърша едната работа. В края на краищата, ако нищо не излезе и накрая прилича на боклук? Поглеждам бегло незавършената чанта и ме обзема съмнение. Това най-вероятно ще се окаже глупава идея…

— И освен това искам да те помоля нещо…

Поглеждам го, докато той чете нещо в джобния си бележник.

— Ще играем покер в петък. Интересува ли те?

— Дядо, знаеш, че хазартните игри тук не са позволени — започвам, но той махва с ръка, сякаш да пропъди досадно насекомо.

— Играеш ли или не? — пита предизвикателно.

— Играя.

— Чудесно! — записва името ми в бележника.

— Всъщност, мога ли да доведа някой? — питам, защото неочаквано ме осенява една мисъл. — Себ, моят приятел — добавям, очаквайки реакцията му.

Както и предполагах.

— Нов приятел? — очите му светват. — Разбира се, трябва да се срещна с този момък. Да видя дали заслужава моята внучка.

— Дядо! — чувствам, че се изчервявам.

— Няма „дядо“! — той цъка с език, записва нещо в бележника, сетне го пъха в предното джобче на сакото и взема метъра си. — Да се хващаме за работа!

Премествам се на стола до него.

— Само още нещо.

— Какво? — обръщам се към него.

Той се навежда към мен и докосва с бузата си лицето ми.

— Тази чанта ще стане удивителна, скъпа — шепне, но преди да мога да отговоря, се обръща и включва машината.