Майкъл Крайтън, Ричард Престън
Микро (52)

48.

Чайнатаун, Хонолулу

1 ноември, 02:30 ч.

 

Дан Уатанаби се събуди от звъна на мобилния телефон. Затърси го в тъмното, събори го от нощната масичка и го чу да пада на пода. Пипнешком запали лампата, опасяваше се, да не би да има някакви лоши новини от семейството му — седемгодишната му дъщеря живееше с бившата му жена, а майка му… Оказа се, че го търси шефът на охраната на „Наниджен“.

— Имате ли една минута, лейтенант?

Уатанаби облиза пресъхналите си устни.

— Да.

— Тази нощ имаше пожар на Тантал.

Уатанаби изсумтя.

— Какво?

— Малък, вероятно никой не е подал сигнал. Има жертви.

— Не ви разбирам.

— Онези специализанти… били са убити.

Уатанаби моментално се надигна; от сънливостта му не остана и следа. Трябваше да задържи този човек, да вземе показанията му.

— Къде сте? Ще пратя кола…

— Не. Искам просто да поговорим.

— Знаете ли заведението „Делукс Плейт“? Работи денонощно.

* * *

Беше единственият клиент на заведението. Седеше на чаша кафе в едно сепаре в дъното, когато се появи Дон Макеле. Той изглеждаше… примирен, когато се настани срещу него.

Уатанаби реши да не си губи времето с празни приказки.

— Да чуем за специализантите.

— Мъртви са. Вин Дрейк уби най-малко осем души. Малки хора.

— Колко малки?

— Много малки. — Макеле показа с палец и показалец. Разстоянието между пръстите беше около сантиметър.

— Ето какво — рече Уатанаби. — Да приемем, че ви вярвам.

— „Наниджен“ има машина, която може да смали всичко. Дори хора.

Появи се сервитьорка и попита Макеле дали иска закуска. Той поклати глава и изчака момичето да се отдалечи.

— Тази машина може ли да смали друга машина? — попита Уатанаби.

— Ами… разбира се — отвърна Макеле.

— А ще смали ли ножици?

Макеле присви очи.

— Какво имате предвид?

— Уили Фонг. И Маркос Родригес.

Макеле не отговори.

Дан Уатанаби продължи:

— Разбирам, че искате да ми кажете какво се е случило с изчезналите специализанти. Аз обаче искам да чуя и за микроботовете, прерязали гърлата на Фонг и Родригес от ухо до ухо.

— Откъде знаете за тях? — попита Макеле.

— Да не си мислехте, че в полицейското управление на Хонолулу няма микроскопи?

Макеле подъвка устна.

— Ботовете не трябваше да убиват никого.

— Тогава какво се е оплескало?

— Били са препрограмирани. Да убиват.

— От кого?

— Мисля, че от Дрейк.

Уатанаби се замисли.

— Добре, какво е станало със специализантите?

Макеле обясни за снабдителните станции в долината Маноа и за базата „Тантал“.

— Хлапетата явно са открили нещо лошо за Дрейк, защото той започна да ме притиска да… да се отърва от тях.

— Да ги убиете?

— Да. Озоваха се в долината Маноа. Дрейк искаше да е сигурен, че няма да се измъкнат живи оттам. Те се опитаха да избягат. Неколцина успяха да се доберат до Тантал. — Разказа на Уатанаби и за Бен Рурк. — Дрейк подпали всичко. Освен това съм сигурен, че е убил финансовия ни директор и един вицепрезидент…

На Уатанаби му се зави свят. Излизаше, че Вин Дрейк е убил тринайсет души. Ако това беше вярно, този човек бе изключително опасен.

— Дайте ми една причина да не реша, че това е фантазия на болен мозък — каза той на шефа на охраната.

Макеле се наведе напред.

— Решавайте каквото си искате. Аз трябва да кажа истината.

— Вие замесен ли сте в смъртта на тези хора?

— Срещу седем милиона долара.

През годините си като детектив Дан Уатанаби беше чувал не едно и две самопризнания. Въпреки това всяко успяваше да го изненада. Защо хората решаваха да кажат истината? Това невинаги беше в техен интерес. Истината не те прави свободен, а те праща зад решетките.

— При последния ни разговор, лейтенант — продължи Дон Макеле, — споменахте нещо за Молока’йи.

Уатанаби се намръщи. Не си спомняше… А, да — Макеле използваше традиционното хавайско произношение…

— Казахте, че Молока’йи е най-хубавият от островите — продължи шефът на охраната. — Мисля, че имахте предвид хората, а не острова.

— Не зная какво съм имал предвид — отвърна Уатанаби, отпи от кафето си и се облегна назад, без да сваля поглед от Макеле.

— Роден съм в Пуко’о — продължи Макеле. — Малко селище в източната част на Молока’йи. Само няколко къщи и море. Баба ми ме отгледа. Тя ме научи да говоря хавайски… е, поне се опита. Освен това ме научи да върша онова, което трябва. Постъпих в морската пехота, служих на страната си, но после… не знам какво стана с мен. Започнах да върша неща за пари. Онези специализанти не заслужаваха това, което им сторихме. Оставихме ги да умрат. А когато те не умряха, Дрейк изпрати хора да ги очистят. Бих извършил много неща за седем милиона долара, но има и такива, които не бих направил. Вече няма да приемам заповеди от Вин Дрейк. Аз съм като пау хана.

Свършена работа.

— Къде е господин Дрейк в момента? — попита Уатанаби. Този човек беше повече от опасен.

— Предполагам, че в „Наниджен“.

Уатанаби отвори телефона си.

— Ще го пипнем.

— Лейтенант, не е добра идея просто да влезете там.

— Нима? — невъзмутимо рече Уатанаби, като държеше телефона на разстояние от ухото си; чуваше се сигнал свободно. — Забелязал съм, че тактическото проникване е адски ефективно.

— Не и при наличието на микроботове. Те могат да те подушат, могат и да летят. Вътре е като гнездо на стършели.

— Добре. Кажете ми как да влезем.

— Няма начин, освен ако Вин Дрейк не разреши. Той контролира ботовете. С ръчно управление. Като дистанционно на телевизор.

Някой отговори на обаждането на Уатанаби.

— Марти? — каза той и доближи телефона до ухото си. — Имаме проблем в „Наниджен“.

Ерик Янсен зави към входа на индустриален парк „Каликимаки“ и продължи покрай сградата на „Наниджен“. Като се изключи осветлението на входа, мястото изглеждаше пусто и мъртво в ранните часове на неделния ден. Керън Кинг и Рик Хътър стояха на таблото на пикапа до самолетите си. Недалеч се поклащаше пластмасова хула танцьорка с пола от трева. Куклата се извисяваше над Керън и Рик.

Ерик вкара пикапа в една недовършена постройка — скелет на склад и панелни стени, издигащи се до „Наниджен“. Паркира зад едната стена, за да не се набива на очи. Изгаси двигателя, слезе и се заслуша за известно време, като се оглеждаше. Време беше да влязат в „Наниджен“.

Сложи си слушалките и заговори в микрофона:

— Излетете със самолетите и ме следвайте.

Керън и Рик се качиха в машините и излетяха. Ерик чуваше воя на перките до ушите си, докато прекосяваше откритото пространство до „Наниджен“. Забеляза, че летят точно зад главата му, за да се пазят от вятъра.

— Добре ли сте? — попита той по радиото.

— Чудесно — отвърна Керън. Всъщност чувстваше се ужасно, сякаш беше пипнала тежък грип. Всяка става я болеше. Рик сигурно беше още по-зле заради дозите отрова в кръвта си. Те по всяка вероятност влошаваха симптомите на кесонната болест.

Предната врата беше заключена. Ерик я отключи и я задържа за момент, за да могат Керън и Рик да влетят вътре, след което я затвори.

Тръгна бавно по главния коридор. Самолетите бръмчаха като комари зад главата му. Погледна назад и видя миниатюрните машини да се носят под плочките на тавана и да се люшкат от въздушните течения, предизвикани от климатичната инсталация. Главата му също създаваше турбулентност и самолетите едва не се премятаха след него.

— Внимавайте да не се окажете в някой отдушник — предупреди ги той.

— Не можем ли да кацнем на рамото ти? Можеш да ни носиш… — предложи Керън.

— По-добре останете във въздуха. Може да се наложи да се изнесете бързо, ако попадна в… беда.

Ерик се озърна, за да се увери, че двамата още го следват, спря на ъгъла и надникна. Гледаше към дълъг коридор, минаващ покрай прозорци със спуснати черни щори. Не се виждаше жива душа. Той прекоси коридора и продължи по един страничен, стигна до някаква врата, отвори я и влезе. Самолетите го последваха.

— Това е кабинетът ми — каза той в радиостанцията.

В кабинета на Ерик цареше хаос. Навсякъде бяха разхвърляни документи, компютърът му беше изчезнал. Ерик отвори едно чекмедже в бюрото и порови в него.

— Ох, още е тук.

Извади някакво устройство, приличащо на контролер за компютърни игри.

— С това нещо се управляват микроботовете — обясни той на Керън и Рик. — Би трябвало да мога да ги обезвредя.

Поведе ги обратно към главния коридор и те полетяха зад него покрай затъмнените прозорци. Ерик спря пред вратата с надпис „Тензорно ядро“ и завъртя дръжката.

Вратата Не се отвори. Нямаше цифрово табло, а само обикновена ключалка.

— По дяволите. Вратата е заключена отвътре. Това означава…

— Че има някой вътре, така ли? — попита Рик.

— Нищо чудно. До генератора обаче може да се стигне и по друг път. През зоната „Омикрон“.

Възможно бе ботовете в зоната „Омикрон“ да са програмирани да убиват неканените гости. Нямаше начин да го разбере, без да влезе и да види как ще реагират. Ерик се надяваше, че контролерът ще свърши работа. Поведе пилотите към ъгъла, зави надясно и спря пред една необозначена врата. На нея имаше само малък непознат символ с една-единствена дума под него — МИКРООПАСНОСТ.

Рик прелетя на няколко сантиметра от символа.

— Какво означава това? — попита той по радиото.

— Означава, че от другата страна на вратата има ботове, способни да причинят смърт или сериозни наранявания, ако са програмирани по съответния начин. Нещата могат доста да загрубеят. — Ерик вдигна контролера така, че да го видят. — Да се надяваме, че това ще свърши работа.

Завъртя дръжката — не беше заключено. Ерик обаче не отвори вратата. Вместо това въведе серия цифри в контролера.

— Дрейк мисли, че съм мъртъв — обясни той на миниатюрните пилоти. — Предполагам, че не си е направил труда да изтрие кода ми за достъп, тъй като е решил, че никога вече няма да използвам контролера. — Сви рамене. — Ще видим.

Спря за момент, замислен за опасността в помещението, после отвори и влезе, като задържа вратата, за да могат микросамолетите да го последват.

Намираха се в главната лаборатория на проект „Омикрон“. Осветлението беше намалено и помещението тънеше в полумрак. Не беше голямо — приличаше на най-обикновена инженерна лаборатория. Вътре имаше няколко бюра, работни станции, маси с монтирани увеличителни стъкла. По металните рафтове имаше безброй дребни части. Прозорец с дебело стъкло гледаше към тензорното ядро; до прозореца имаше врата, която водеше направо към генератора.

Ерик стоеше насред лабораторията с контролер в ръка, като се оглеждаше и ослушваше. Дотук добре. Не можеше да види ботовете, но знаеше, че са тук, закрепени за тавана. Заслуша се за слабо бръмчене. Би могъл да чуе турбините им, ако го засекат и се насочат към него. Ако не бяха неутрализирани, щеше да го разбере едва когато започне да кърви. Но не чу нищо, не видя нищо и не усети нищо. Контролерът още работеше. Беше деактивирал ботовете. Въздъхна с облекчение.

— Всичко е наред — рече той.

На работните маси имаше някакви предмети, покрити с черен плат. На слабото осветление беше трудно да се различи какво представляват.

— Ще ви покажа защо Вин Дрейк искаше да ме убие — каза Ерик на спътниците си. — И защо уби приятелите ви.

Той отиде в средата на стаята, протегна ръка настрани и я сви.

— Кацнете на ръката ми. Така ще виждате по-добре.

Рик и Керън кацнаха. Като пристъпваше внимателно и прикриваше самолетите с длан, за да не бъдат издухани от въздушното течение, Ерик приближи масата. Махна плата. Под него имаше летателен апарат — малък, издължен, зловещ на вид. Без пилотска кабина.

— Това е БЛА „Хелсторм“ — каза той. — Безпилотен летателен апарат.

— Като „Предатор“ ли? — попита Рик.

— Именно. Като „Предатор“. Безпилотен.

Размахът на крилете му беше около двайсет и пет сантиметра.

Ерик приближи ръка до безпилотния самолет, за да могат Рик и Керън да го огледат по-добре.

— Това е гигантски прототип — каза той. — След като мине тестовете, ще бъде смален до един сантиметър.

Вместо колесник машината имаше четири крака с нещо като залепващи възглавнички в края, подобни на краката на хексапода. Под крилете му имаше ракети — две стъклени тръби с дълги стоманени игли отпред, със стабилизатори и нещо като реактивен двигател отзад.

— Какво прави това? — попита Рик.

— Наистина, какво прави? — повтори Ерик. — Това е военен безпилотен самолет с размерите на нощна пеперуда. Може да се използва за наблюдение. Може да убива. Може да избегне всяка съществуваща охранителна система. Може да прелети под вратата или през притворен прозорец. Може да се закрепи за кожата или дрехите на човек. Може и да пълзи с краката си. Може да лети в каналите за кабели в стената и да излезе в друго помещение. Може да убие всеки човек — навсякъде, по всяко време. Виждате ли ракетите под крилете му? Това са токсични микроракети. Заредени са със супертоксини, които „Наниджен“ откри и извлече от организми в микросвета — отрова от червеи, паяци, гъби и бактерии. Обхватът на ракетата е десет метра. Това означава, че машината може да убива от голямо разстояние. Ако някоя от ракетите се забие в кожата ви, умирате бързо. Един безпилотен самолет може да убие двама души, тъй като носи две ракети.

— А какви са тези отвори по фюзелажа? — попита Рик. — Турбини на двигателя ли?

— Не. За анализ на въздуха. Използват се за насочване.

— Как? — попита Керън.

— Машината може да ви надуши. Всеки човек излъчва уникална миризма. Всички миришем малко по-различно от другите. Нашата ДНК е уникална и затова комбинацията феромони, които отделяме, също е уникална. Микроскопичният летателен апарат може да бъде програмиран да издири миризмата на точно определен човек. Дори да сте на рок концерт, той може да ви намери в тълпата и да ви убие.

— Ама че кошмар — промълви Керън Кинг.

— Кошмарът не свършва тук — каза Ерик Янсен. — Представете си например церемония по встъпване в длъжност на президента. Във въздуха се пускат хиляди подобни машини, програмирани да издирят президента на Съединените щати. Дори само една да успее да премине охраната, с президента е свършено. Тези апарати могат да елиминират правителството на всяка държава — Япония, Китай, Великобритания, Германия… Всяка нация може да бъде поразена от рояк миниатюрни безпилотни апарати. — Той се завъртя бавно, за да могат Рик и Керън да огледат помещението. — Това тук е кутията на Пандора.

— Значи „Наниджен“ не се занимава с медицина — рече Керън.

— „Наниджен“ се занимава с медицина. Просто работи от двете страни. Търси начини да се спаси живот и… начини да се отнеме живот. Този „Хелсторм“ е система за доставяне на препарати. — Той леко докосна устройството.

— И Дрейк е трябвало да те убие, защото си научил това.

— Не точно. От самото начало знаех за проект „Омикрон“. „Наниджен“ има договор с Министерството на отбраната за разработване на миниатюрни безпилотни апарати. Проучванията бяха много по-успешни, отколкото се казваше на хората от министерството. Вин започна да лъже правителството. Започна да обяснява, че проектът е провал.

— Защо? — попита Рик.

— Защото имаше свои планове за апаратите. Имахме проблем с патентите на системата. Всъщност една компания в Силициевата долина на име „Рексатак“ изобрети и патентова част от тази технология. Вин Дрейк е инвеститор в „Рексатак“. Той отмъкна патентите и ги използва за създаването на „Хелсторм“. После реши, че трябва да продаде бързо технологията, защото „Рексатак“ се готвеше да съди „Наниджен“. Навлякох си проблеми с Вин, когато открих, че възнамерява да продаде на онзи, който предложи най-високата цена.

— А не на правителството? — попита Керън.

— Не. Вин търсеше бързи пари, а големите пари са в чужбина. Има правителства, които разполагат със свободни средства — при това в долари. Страни, в които ръстът на икономиката е много по-бърз от нашия. Те са готови да платят всяка цена за подобна технология. Всяка. Не искам да кажа, че американското правителство би използвало апаратите само за добри цели, а че има други правителства, които биха извършили чудовищни неща. Някои от тях мразят Съединените щати, изпитват презрение към Европа, страхуват се от съседите си, боят се от собствения си народ. Такива правителства не биха се поколебали да използват тази технология за постигане на целите си. Да не забравяме и международните терористични групи — те също биха я приели с отворени обятия. Научих, че Дрейк е заминал за Дубай, където е водил разговори с представители на няколко правителства за продаването на технологията „Хелсторм“. Протестирах. Казах му, че това е нарушение на закона. Че е опасно за целия свят. Но се поколебах.

— Защо? — попита Рик.

Ерик въздъхна.

— Дрейк ми беше дал акции на „Наниджен“ на стойност милиони долари. Ако се обърнех към властите, „Наниджен“ щеше да изгори. Акциите ми нямаше да струват нищо. Затова се поколебах. От алчност. Разбирате ли, бях се посветил на физиката от чиста любов към науката и никога не съм си помислял, че тя може да ме направи милионер. А милионите можеха да изтекат между пръстите ми, ако вдигнех тревога. И това се оказа фаталната ми слабост. Тогава Дрейк реши да ме убие. Излязох с новия си катер и казах на Алисън Бендър, че ще се видим в Канеохе по обед — това е на наветрената страна на острова. Алисън или Дрейк бяха заложили апарати в лодката. Прототипове, но заредени и програмирани да ме убият. Двигателят ми се повреди и точно тогава видях едно от проклетите неща да излиза от предната кабина. Отначало си помислих, че е просто някаква буболечка. После видях перките и ракетите и разбрах, че е „Хелсторм“. След малко излетя и втори. Пуснах есемес на брат си и скочих във водата. Прибоят ме спаси. Машините не можеха да ме надушат и да изстрелят ракетите си, защото плувах под водата. Стигнах до Хонолулу и минах в нелегалност. Ако бях отишъл в полицията, Дрейк щеше да се добере до мен с още микроботове. Опиянен е от властта, която му дават те.

Ерик въздъхна и замълча. В тишината се разнесе друг глас:

— Направи ми отлично описание, Ерик. Страшно много ми хареса.

Засия малка ярка светлина. Винсент Дрейк се изправи зад редицата компютри, а лъчът затанцува пред него.