Майкъл Крайтън, Ричард Престън
Микро (24)

20.

„Наниджен“

29 октомври, 16:00 ч.

Вин Дрейк стоеше до прозореца, гледащ към тензорното ядро. Стъклото беше бронирано и създаваше впечатление, че е стена на аквариум. От другата страна шестоъгълниците с тръбите за промяна на размерите светеха в пастелни цветове. Около ядрото вървяха двама мъже — Телиъс и Джонстън.

Те се подготвяха. Слагаха си леки бронежилетки от кевлар, налакътници и наколенници. Бронята беше достатъчно яка, за да счупи челюстите на мравка войник. Всеки носеше газова пушка калибър 600, заредена със сгъстен газ, който изстрелваше тежка стоманена игла с широкоспектърна свръхотрова. Голям обхват, абсолютна възпираща сила. Свръхотровата действаше еднакво добре на насекоми, птици и бозайници. Пушката беше специално проектирана за защита на хората в микросвета.

— Изчакайте хексапода — каза Дрейк.

Телиъс кимна и заби поглед в земята, сякаш търсеше изпусната монета. Определено не беше от многословните.

Дрейк отиде до една врата с надпис „Влизането забранено“, под който имаше знак, смътно напомнящ този за биологична опасност, и една-единствена дума: МИКРООПАСНОСТ.

През тази врата се отиваше от тензорното ядро направо към проект „Омикрон“. Естествено името не фигурираше на никакви надписи.

Дрейк взе ръчния контролер, който приличаше на геймпад, и въведе някакъв код. Това изключи ботовете в зоната „Омикрон“ и той влезе сред малките, лишени от прозорци лаборатории, които имаха собствен достъп до тензорното ядро. Никой освен шепа инженери нямаше право да влиза в „Омикрон“. Всъщност малцина от служителите на „Наниджен“ знаеха за съществуването на зоната. В помещенията имаше няколко лабораторни маси, върху които бяха поставени серия предмети, покрити с черен плат.

Каквото и да представляваха, предметите бяха секретни. Дори допусканите в зона „Омикрон“ нямаха право да ги виждат.

Дрейк свали едно покривало. Под него имаше робот с шест крака, който донякъде напомняше на роботите, предназначени за кацане на Марс, или може би на метално насекомо. Не беше голям, дължината му не надхвърляше трийсетина сантиметра.

Дрейк отнесе шесткракия робот в тензорното ядро и го подаде на Джонстън.

— Това е превозното ви средство. Напълно зареден е. Четири микролитиеви батерии.

— Бива — измънка Джонстън. Дъвчеше нещо.

— По дяволите — излая Дрейк. — Какво има в устата ти?

— Шоколадов десерт, сър. Там така огладняваш…

— Знаеш правилото. Никакво ядене в ядрото. Може да замърсиш генератора.

— Съжалявам, сър.

— Няма нищо. Просто го глътни по-бързо. — Дрейк тупна приятелски мъжа по рамото. Малко великодушие към подчинените обикновено върши чудеса.

Телиъс постави шесткракото устройство в шестоъгълник 3. Двамата мъже застанаха в шестоъгълници 2 и 1. Дрейк отиде в контролната стая. Лично щеше да управлява генератора. Беше наредил на всички служители да напуснат ядрото. Никой нямаше да го види как смалява тези мъже и оборудването.

Програмира шестоъгълник 3, за да смали робота по-малко от хората. Точно когато въведе показателите и се канеше да стартира последователността, в контролната кабина влезе Дон Макеле.

Дрейк и Макеле наблюдаваха заедно как генераторът заработи, машините под пода се събудиха и шестоъгълниците се спуснаха надолу. След като мъжете бяха смалени, Дрейк ги постави в транспортна кутия, а хексапода прибра отделно. Подаде кутиите на Дон Макеле.

— Да се надяваме, че спасителната операция ще успее.

— Да се надяваме — отвърна Макеле.

Достатъчно опасно бе, че Питър и останалите знаеха, че е убил Ерик. Но Дрейк се безпокоеше и че Ерик може да е разкрил пред брат си една много деликатна подробност относно дейностите му, която не биваше да се оповестява. А Питър можеше да я е споделил с другите специализанти. Ако се разчуеше, този факт можеше да унищожи бизнеса на „Наниджен“.

Всичко беше само бизнес. Нищо лично, единствено логика. Просто правеше онова, което трябваше да се направи, за да продължи напред. Дали Дон Макеле се беше сетил за това? Дрейк не можеше да е съвсем сигурен какво си мисли или знае шефът на охраната. Изгледа го косо.

— Колко привилегировани акции притежаваш?

— Две, сър.

— Давам ти още две.

Изражението на Макеле изобщо не се промени.

— Благодаря, сър.

Дон Макеле току-що бе направил два милиона долара с този кратък разговор. Със сигурност щеше да си държи устата затворена.