Майкъл Крайтън, Ричард Престън
Микро (14)

10.

Вивариум на „Наниджен“

28 октомври, 21:00 ч.

 

Вин Дрейк извади прозрачен плик, взе изненадващо внимателно Питър Янсен и го пусна вътре. Питър се плъзна по найлоновата повърхност и падна на дъното. Изправи се и загледа как Вин върви из стаята, взима специализантите един по един и ги пуска в плика. Последен взе служителя на „Наниджен“ от контролното помещение, който извика:

— Господин Дрейк! Какво правите, сър?

Дрейк като че ли не го чу и май изобщо не му пукаше.

Всеки се търкулна и тупна сред останалите, но никой не пострада. Явно бяха твърде леки, за да се наранят.

— Почти безтегловни сме — отбеляза Амар. — Сигурно тежим не повече от един грам. Като перца.

Гласът му беше спокоен и овладян, но на Питър му се стори, че долавя лек трепет в него.

— Е, не ми пука кой ще научи, но ужасно ме е страх — изтърси Рик Хътър.

— Всички се страхуваме — призна Керън Кинг.

— Мисля, че сме в шок — каза Джени Лин. — Погледнете се само. Околоустна бледност. — Бледата кожа около устните беше класически признак за страх.

— Станала е някаква грешка — непрекъснато повтаряше служителят на „Наниджен“. Явно не можеше да повярва какво е направил Дрейк.

— Кой сте вие? — попита го някой.

— Казвам се Джаръл Кински. Инженер съм. Аз управлявам тензорния генератор. Ако господин Дрейк просто… просто ми даде възможност да говоря с него…

— Видяхте прекалено много — безцеремонно го прекъсна Рик Хътър. — Каквото и да стори Дрейк с нас, същото ще сполети и вас.

— Да прегледаме инвентара — рязко рече Керън Кинг. — Бързо. С какви оръжия разполагаме?

В този миг пликът се разлюля и всички се скупчиха един върху друг.

— Ох — изпъшка Амар, като опитваше да се надигне. — Сега пък какво става?

Алисън Бендър беше приближила лице до плика; взираше се внимателно в хората вътре и явно се тревожеше за тях. Миглите й изпърхаха до найлона. Порите на носа й изглеждаха страшно големи, като някакви грамадни розови кратери.

— Вин… не… искам… да… пострадат.

Думите й накараха Вин Дрейк да се ухили.

— Не… бих… и… помислил… да… ги… наранявам — бавно изрече той.

— Нали виждате, че този тип е психопат — каза Керън Кинг. — Способен е на всичко.

— Аз го виждам — отвърна Питър.

— Това изобщо не е вярно — заяви Джаръл Кински. — Господин Дрейк не е такъв. Трябва да има някаква причина.

Керън не му обърна внимание.

— Не бива да си правим илюзии относно това какво е намислил Дрейк. Станахме свидетели на признанието му, че е убил брат ти. Сега ще убие всички ни.

— Така ли мислиш? — проплака Дани Мино. — Не биваше да се…

— Да, Дани, точно така мисля. Ти може да си първият.

— Просто не мога да си представя…

— Питай брата на Питър…

Точно тогава Вин взе плика и бързо излезе в коридора. Спореше нещо с Алисън Бендър, но думите им не можеха да се различат — бяха като грохот на гръмотевица.

Минаха покрай няколко лаборатории и Дрейк влезе в една от тях. Макар да бяха в плика, всички незабавно доловиха, че това място е различно.

Носеше се остра, кисела воня.

На дървени стърготини и фекалии.

Животни.

— Животинска лаборатория — каза Амар. И наистина, въпреки изкривения от найлона образ успяха да различат плъхове, хамстери, гущери и други влечуги.

Вин Дрейк остави плика върху стъклена кутия. Отново говореше — явно на тях, но не разбираха какво казва. Спогледаха се.

— Какво беше това?

— Нищо не разбирам.

— Този е побъркан.

— Не мога да различа думите му.

Джени Лин стоеше с гръб към останалите и беше насочила цялото си внимание към Дрейк. Обърна се към Питър.

— Ти си — рече тя.

— Какво?

— Ще убие първо теб. Чакай малко.

— Какво…?

Тя разкопча пакета на колана си, разкривайки дузина тънки стъклени епруветки с гумени запушалки.

— Летливите ми вещества.

Това беше голяма жертва — тези епруветки бяха резултат от дълги години труд. Джени извади една от тях и каза:

— Боя се, че само това мога да направя.

Питър поклати неразбиращо глава. Джени отвори една епруветка и изля съдържанието й върху главата му. Разнесе се остра миризма, която бързо изчезна.

— Какво беше това? — попита той.

Преди Джени да отговори, Вин Дрейк бръкна в плика, хвана Питър за крака и го вдигна. Питър извика и размаха ръце.

— Хексенол — извика му Джени. — От оси. Успех.

— Виж… ти… младия… господин… Питър… — избумтя гласът на Дрейк. — Причини… ми… ужасни… главоболия. — Той вдигна Питър пред лицето си и присви очи. — Уплаши… ли… се? Обзалагам… се… че… си.

Дрейк се завъртя на пети и бързото движение замая Питър. Дрейк отвори съвсем леко стъкления похлупак на кутията и пусна Питър през тесния процеп. После затвори капака, оставяйки плика с хората отгоре.

Питър полетя надолу и се приземи сред дървени стърготини.

— Вин, не съм се съгласявала с такова нещо, не сме се разбирали за…

— Виждаш, че положението се промени.

— Но това е безсъвестно.

— Точно ти не ми говори за съвест — презрително отвърна Дрейк.

Беше се съгласила да му помогне да премахне Ерик, когато той заплаши да унищожи „Наниджен“. Алисън си мислеше, че обича Вин Дрейк, и може би все още го обичаше. Вин беше невероятно добър с нея, помогна в кариерата й, плащаше й безумни пари, докато Ерик действаше толкова нечестно… Беше предал Вин. Но тези тук бяха просто студенти специализанти… Положението излизаше от контрол, а тя се чувстваше като парализирана. Ситуацията се развиваше прекалено бързо. Не знаеше как да спре Дрейк.

— В един хищник няма нищо жестоко — каза Дрейк, докато стоеше до кутията със змията. — Всичко е абсолютно хуманно. Онова създание на черни и бели ивици в другия край е малайски крайт. Ухапването му означава моментална смърт за същество с размерите на Питър. Няма да почувства нищо. Завален говор, трудност в преглъщането, парализа на очите и пълна парализа на тялото — всичко това само за няколко мига. Възможно да е още е жив, докато змията го поглъща, но най-вероятно няма да го е грижа…

Дрейк опря показалец в палеца си и перна плика. Микрохората се запремятаха вътре, като викаха и ругаеха. Дрейк се вгледа в тях и отбеляза:

— Доста са жизнени. Предполагам, че крайтът няма да се откаже от тях. Ако ли не, имаме си кобра и коралова змия.

Алисън се извърна.

— Важно е, Алисън — рече той. — Телата им трябва да бъдат погълнати. Не бива да оставяме никакви… улики.

— Но нещата не опират само до тях — отвърна тя. — Какво ще правим с колата им, с хотелските стаи, със самолетните билети…

— Имам план за всичко това.

— Нима?

— Повярвай ми. Имам. — Той я погледна и продължи след дълга пауза: — Алисън, да не искаш да кажеш, че не ми вярваш?

— Не, разбира се — бързо отвърна тя.

— Надявам се, защото без доверие с нас е свършено. Заедно сме в това.

— Зная.

— Да, знаеш. — Той потупа ръката й. — А, виждам, че младият Питър се е изтупал от прахта. Ето го и крайтът, идва да види вечерята си.

Черните и бели ивици се плъзнаха наполовина скрити в стърготините. Черният раздвоен език се подаваше за миг и изчезваше.

— А сега гледай внимателно — каза й Дрейк. — Става много бързо.

Алисън се извърна, не можеше да гледа.

Питър се изправи и се изтупа. Падането не го бе наранило, но още усещаше последиците от ударите и ритниците на Дрейк; ризата беше залепнала за гърдите му от засъхващата кръв. Беше потънал до кръста в дървени стърготини. В стъклената кутия имаше само малка клонка с няколко листа и нищо друго. Като изключим змията.

От мястото си Питър виждаше само някакви тъмносиви и бели ивици. Вероятно беше крайт, Bungarus candidus. От Малайзия или Виетнам. Като правило крайтите ядяха други змии, но Питър не можеше да разчита, че тази ще бъде придирчива към менюто си. Видя как навитите пръстени се раздвижват и изчезват с тихо съскане. Змията се плъзгаше напред.

Не можеше да види главата й, нито дори по-голямата част от тялото. Беше прекалено малък, за да схване разположението на кутията — за целта трябваше да се изкатери по клонката, а това не му изглеждаше добра идея. Оставаше му само да чака. Безпомощен, беззащитен. Потупа джобовете си, но те бяха празни. Тялото му започна да трепери неконтролируемо — може би шок от побоя? Или от страх? Може би и двете. Отстъпи в един ъгъл, притиснат към стъклените стени. Може би отражението му щеше да обърка змията. Може би щеше…

Видя главата. Появи се от стърготините, езикът се подаваше и скриваше бързо. Змията се доближи толкова много до него, че почти го докосваше с език. Той затвори очи, трепереше силно, струваше му се, че ще припадне от ужас.

Пое дъх, задържа го и опита да спре треперенето. Накрая събра кураж и се осмели да отвори леко едното си око.

Крайтът още си беше там, на сантиметри от тялото му, черният език продължаваше да се стрелка напред-назад, но змията изглеждаше объркана или разколебана — и тогава, за негово пълно изумление, тя вдигна глава и се плъзна назад.

Скри се в дървените стърготини.

И изчезна.

Питър се свлече на земята, като се тресеше от страх и изтощение, неспособен да контролира тялото си. Една мисъл не напускаше ума му — какво се бе случило, по дяволите?

— Мътните да го вземат — изруга Вин Дрейк, загледан надолу през стъклото. — Какво беше това? Какво стана?

— Може змията да не е гладна.

— О, съвсем гладна си беше. По дяволите! Ама че гаф! Не мога да повярвам. Имам график. Натоварен график.

Интеркомът избръмча.

— Господин Дрейк, имате посетител. Господин Дрейк, посетител на рецепцията.

— Ох, за Бога, днес не очаквам никого! — размаха ръце той и се свърза с рецепцията. — Какво има, Мирасол?

— Съжалявам, господин Дрейк, но след тревогата бях на паркинга и човек от полицията в Хонолулу дойде да се срещне с вас. Казах му да влезе.

— О, добре. — Дрейк прекъсна връзката. — Страхотно. Полицията.

— Ще ида да видя какво искат — каза Алисън.

— Не, аз ще се оправя с ченгетата. Връщай се в кабинета си и не се показвай, докато не се разкарат.

— Добре, щом искаш…

— Да, искам.

— Добре, Вин.

Джени Лин гледаше как Вин Дрейк и Алисън Бендър излизат от вивариума, като Дрейк не забрави да заключи. Найлоновият плик лежеше върху кутията със змията. Горният му край беше леко увит, но свободен. Джени се добра дотам, забута и успя да го отвори.

— Елате — рече тя. — Най-сетне можем да се измъкнем.

Останалите последваха примера й, излязоха навън и се озоваха на прозрачния стъклен похлупак на кутията.

Джени погледна надолу. Питър се изправяше, явно потресен.

— Чуваш ли ме? — извика тя.

Той поклати глава: не чувам.

— Защо змията не го нападна? — попита Рик Хътър.

Джени застана на четири крака и сложи длани около устата си.

— Питър, сега чуваш ли ме?

Той отново поклати глава.

— Опитай с костна проводимост — посъветва я Амар.

Джени легна по корем и опря скула в стъклото.

— Питър?

— Да — отвърна той. — Какво стана?

— Полях те с летливи екстракти от оса — каза тя. — Най-вече хексенол. Реших, че малко неща могат да пропъдят една отровна змия, но ужилването от оса определено е сред тях.

— Адски хитро — отбеляза Амар. — Пък и змиите разчитат повече на обонянието си, отколкото на зрението. А крайтът е нощна змия…

— Подейства. Помисли ме за оса.

— Да, но веществото е много летливо, Питър.

— Което означава, че ще се изпари.

— И се изпарява в момента.

— Страхотно. Значи вече не съм оса.

— Скоро няма да бъдеш.

— Колко време остава според теб? — попита той.

— Не знам. Минути.

— Можем ли да направим нещо?

— Как са рефлексите ти? — попита Керън Кинг.

— Познай. — Той протегна ръка; тя трепереше.

— Какво си намислила? — попита Амар.

— Носиш ли от паяжините, върху които работехме?

В продължение на около половин година Амар и Керън бяха синтезирали паяжини с различни свойства — някои лепкави, други здрави, имаше и разтегателни като въже за бънджи. Някои можеха да стават лепкави с добавянето на химикал в единия край.

— Да, няколко — отвърна Амар.

— Добре, виждаш ли онази пластмасова тръба до кутията, дето е затворена в единия край?

— Прилича ми на част от малък воден разпределител.

— Да. Точно нея имам предвид. Можеш ли да я хванеш с лепкава нишка и да я вдигнеш?

— Не знам — колебливо рече Амар. — Сигурно тежи между трийсет и петдесет грама. Ще ни трябва много помощ, за да я вдигнем…

— Чудесно, защото всички ще помогнем да отворим кутията.

— Да отворим кутията. — Похлупакът беше от двойно стъкло. — Не знам, Керън, това означава да преместим стъклото.

— Само два-три сантиметра. Колкото…

— Да спуснем тръбата.

— Именно.

— Питър, следиш ли това? — извика Амар.

— Да. И ми се струва невъзможно.

— Не виждам алтернатива — каза Керън. — Имаме право само на един опит и няма място за грешки.

Амар беше отворил пластмасовата кутийка, която държеше в джоба си, и развиваше лепкавата нишка до арматурата на кутията. Спусна нишката през ръба и закачи тръбата. Оказа се изненадващо лека. Амар и Рик Хътър я вдигнаха без проблеми.

Опитаха да преместят стъклото, но това се оказа далеч по-голямо предизвикателство.

— Трябва да действаме координирано — каза Керън. — Всички, на три. Едно… две… три!

Стъклото се плъзна, но само няколко милиметра.

— Добре, отново! По-бързо!

Крайтът също стана по-активен. Дали защото виждаше дребните хора горе, или защото летливите вещества се изпаряваха, но змията започна да се извива и запълзя към Питър, готова за втори опит.

— Смъквайте това нещо — извика Питър с треперещ глас.

— Спускаме го — отвърна Амар.

Нишката се затърка в стъкления ръб, издавайки странен скърцащ звук.

— Добре ли върви? — попита Керън. — Това нещо ще издържи ли?

— Ще издържи, здраво е — отвърна Амар.

— Смъквайте, още малко — насочваше ги Питър. — Добре… Задръжте.

Тръбата стигаше до гърдите му. Той стоеше зад нея, обгърнал я с две ръце, но дланите му се потяха и хватката му беше несигурна.

Змията се движеше със съскане през листа и стърготини.

— Ами ако атакува отстрани? — попита Питър.

— Намести тръбата — каза Керън. — Защото май…

— Да, май…

— Идва, по дяволите…

— Ох, мамка му — промълви Питър.

Змията атакува мълниеносно, с невъобразима скорост… Без да мисли, Питър завъртя тръбата към нея… усети удара с гърдите си… нишката се скъса и той падна назад, като змията се гърчеше гневно и го притискаше към земята. Главата й обаче беше заклещена здраво в тръбата и нямаше лесно да се освободи.

— Как го направи? — слисано попита Керън. — Змията атакува ужасно бързо.

— Не знам — отвърна Питър. — Просто… реагирах.

Всичко се беше случило по-бързо и от мисъл. Питър се мъчеше да се измъкне. Миризмата на влечугото караше стомаха му да се преобръща. Накрая успя да се освободи и с мъка се изправи на крака.

Змията го гледаше кръвнишки. Разтресе силно тръбата и я заблъска в стъклото, но не можеше да я махне. Свирепото й съскане се усилваше от тръбата като от мегафон.

— Страхотно — каза Рик. — А сега трябва да те извадим оттам.

Вин Дрейк изскърца със зъби. Рецепционистката Мирасол беше красавица, но пълен идиот. Мускулестият мъж пред него не беше ченге, а мичман от Бреговата охрана; искаше единствено да научи чий е катерът, защото от сервиза искаха да го преместят на друго място и им трябваше разрешение от собственика.

— Мислех, че полицията още оглежда лодката — раздразнено рече Вин. Като едното нищо можеше да изкопчи малко информация от този тъпак.

— Не ми е известно такова нещо — каза мичманът и обясни, че го е потърсил собственикът на сервиза, а не полицаите.

— Чух, че издирвали някакъв телефон.

— Нямам представа. Мисля, че полицията е приключила с разследването.

Дрейк затвори очи и въздъхна дълбоко.

— Господи.

— Или ще приключат, след като инспектират кабинета — добави мичманът.

Дрейк рязко отвори очи.

— Чий кабинет?

— На Янсен. Кабинетът му е тук, в тази сграда. Бил е вицепрезидент на компанията, нали? Знам, че днес са били в апартамента му и ще дойдат да огледат кабинета му. — Мичманът си погледна часовника. — Всъщност би трябвало да пристигнат всеки момент. Даже съм изненадан, че още ги няма.

— Господи! — повтори Вин Дрейк.

Обърна се към Мирасол и каза:

— От полицията ще дойдат всеки момент и някой трябва да ги разведе.

— Да се свържа ли с госпожица Бендър?

— Не — отвърна Вин. — Госпожица Бендър ще е… заета с мен. Имаме лабораторни занимания за довършване. Работата е неотложна.

— Тогава на кого да се обадя?

— На Дон Макеле, началника на охраната — каза той. — Нека посрещне полицаите. Ще искат да огледат кабинета на господин Янсен.

— И другите места, на които е работил — добави мичманът, който не откъсваше поглед от рецепционистката.

— И другите места, на които работеше — повтори Дрейк.

Отвън спираха коли. Дрейк потисна желанието си да побегне и спокойно се ръкува с мичмана.

— Ако искате, можете да обиколите с полицаите — каза той. — Мирасол, посрещни ги, предложи им кафе и каквото желаят.

— Добре, господин Дрейк.

— Мисля, че ще остана — каза мичманът.

— В такъв случай ме извинете за момент — рече Дрейк.

Обърна се и тръгна по коридора. Щом се скри от погледа им, се затича.

Алисън Бендър седеше в кабинета си и хапеше устни. Мониторът на бюрото й показваше рецепцията; виждаше Дрейк да говори с някакъв униформен младеж; Мирасол флиртуваше, като кокетно наместваше цветето в косите си.

Както обикновено Дрейк беше нетърпелив, бърз, с агресивни движения. Почти враждебен. Разбира се, намираше се под напрежение, но езикът на тялото му ясно показваше колко е ядосан. Много, ама наистина много ядосан.

И щеше да убие всички онези хлапета.

Беше съвсем ясно какво възнамерява да прави. Питър Янсен го беше хванал в капана си и Вин смяташе да се измъкне по единствения възможен начин — като не остави свидетели. Седем хлапета, блестящи специализанти с обещаващо бъдеще… Като че ли не му пукаше. Като че ли нямаше никакво значение за него.

Просто се бяха изпречили на пътя му.

Това я плашеше. Ръцете й трепереха, въпреки че ги беше притиснала върху бюрото. Страхуваше се от него, изпитваше ужас от положението, в което се бе озовала. Разбира се, не можеше да му се противопостави директно. Щеше да я убие.

Но трябваше да му попречи да убие хлапетата. По някакъв начин трябваше да го направи. Знаеше какво е извършила.

Много добре знаеше, че е съучастник в смъртта на Ерик Янсен. Тя бе задействала онзи телефон. Но не беше сигурна, че е в състояние да участва в убийството на още седем души… не, осем, със служителя на фирмата, който беше изкарал лошия късмет да бъде в контролната стая, когато Дрейк влезе там. Това вече беше масово убийство. Но може би щеше да й се наложи да го направи… за да спаси себе си.

На монитора Дрейк казваше на рецепционистката какво да прави. Мичманът се беше ухилил. Дрейк скоро щеше да се махне оттам.

Алисън стана и излезе забързано от кабинета. Нямаше много време. Дрейк всеки момент щеше да се върне в лабораторията да търси хлапетата.

Специализантите се бяха измъкнали от плика и стояха на прозрачния капак на кутията с крайта, загледани в Питър Янсен. Алисън Бендър се втурна в залата, наведе се и лицето й се извиси над тях.

— Няма… да… ви… нараня — каза тя. Очите й бяха широко отворени и уплашени. Пресегна се, вдигна много внимателно Джени и я постави в отворената си длан. Направи знак на другите.

— Побързайте… не… знам… къде… е… той.

— Госпожице Бендър! Искам да говоря с господин Дрейк! — извика Джаръл Кински, като размахваше ръце.

Тя като че ли не го чу или не го разбра.

Останалите нямаха избор и се качиха на дланта й. Тя ги вдигна и стаята се завъртя около тях, задуха вятър, който едва не ги събори. Алисън ги отнесе бързо до едно бюро и ги остави там. После се върна при кутията на змията, отвори я, извади Питър и го занесе при другите. Впери поглед в тях, сякаш не знаеше какво да ги прави. Дишането й бе накъсано и шумно.

— Трябва да опитаме да говорим с нея — каза Керън Кинг.

— Не зная дали ще е от полза — отвърна Питър.

Алисън прекоси помещението, отвори някакъв шкаф и затършува в него. Извади кафяв хартиен плик и забърза обратно към бюрото.

— Скрийте… се… вътре… — бавно изрече тя. — Ще… можете… да… дишате.

Отвори плика, постави го на бюрото с отвора към тях и им направи знак да влизат. Всички забързаха вътре. Последен беше служителят на „Наниджен“, който сякаш не можеше да приеме реалността на отчаяното положение, в което се намираха.

— Госпожице Бендър! — продължаваше да крещи той. — Госпожице Бендър, моля ви!

Алисън затвори плътно отвора на плика и забърза към изхода. Отнесе плика в кабинета си и го прибра внимателно в чантата си, която лежеше на пода. Затвори я, избута я с крак под бюрото и изтича обратно към вивариума. Миг по-късно в залата влезе Вин Дрейк.

— Какво правиш, по дяволите? — попита той.

— Търсех те.

— Казах ти да стоиш в кабинета си.

Дрейк отиде при кутията на змията и видя празния найлонов плик.

— Избягали са — рече той. Обърна се, изруга и се хвърли към една лавица с различни химикали. С едно движение помете всичко на пода. Разлетя се счупено стъкло, разляха се течности. — Къде са?

— Вин, моля те, не знам…

— Не знаеш, как ли пък не — озъби се той и впери поглед в стъклената кутия. Видя змията, заклещила глава в пластмасовата тръба. От Питър нямаше и следа. — Какво, по…? Както и да е, онова хлапе Янсен е мъртво. Змията му е видяла сметката. — Изгледа свирепо Алисън. — А сега ще намерим останалите. И се кълна в Бог, Алисън, ако ми въртиш някакви номера, това ще е последното нещо, за което някога ще съжаляваш.

Тя се сви уплашено.

— Разбирам.

— Надявам се.

В същия момент в коридора се появиха двама полицаи, водени от Дон Макеле. Бяха млади и без униформи, което означаваше, че са детективи.

Дрейк се изправи и моментално се овладя; промяната беше ужасно бърза, почти зловеща.

— Здрасти, Дон — каза той, прекоси помещението и излезе с топла усмивка. — Запознай ме с гостите ни. Рядко имаме посетители в „Наниджен“. Полицаи, аз съм Вин Дрейк, президент на тази компания. С какво мога да ви услужа?

В хартиения плик в чантата на Алисън цареше непрогледен мрак. Специализантите и служителят на „Наниджен“ седяха сгушени един до друг.

— Не знам дали наистина смята да ни помогне — каза Керън Кинг.

— Личи, че е ужасно изплашена от Дрейк — рече Питър.

— Че кой не би се уплашил от него? — обади се Амар.

Рик Хътър въздъхна.

— Казах ви, че Дрейк е корпоративна гадина. Никой не ме послуша.

— Млъквай, мътните да те вземат! — викна му Керън.

— Хей, стига — спокойно каза Амар. — Не сега.

— Извинявай — каза Керън и добави: — Но в случая си имаме работа не с обикновена гадина, а с много побъркан човек.

Тя опипа ножа си. Беше безполезен като средство за защита; сигурно нямаше дори да пробие кожата на Дрейк.

Последва блъскане, оглушителен трясък, пликът се разтресе и внезапно в него нахлу светлина. Чантата беше отворена. После пак се чу трясък и всичко отново помръкна. Всички затаиха дъх, питаха се какво ги чака.

Алисън Бендър знаеше, че трябва да върне специализантите в генератора и да ги уголеми, при това колкото се може по-бързо. Но не знаеше как да работи с генератора. Работният ден отдавна беше приключил и почти всички служители си бяха тръгнали, сградата на „Наниджен“ беше пуста.

Откри Дрейк във вивариума. Той беше приключил разговора с полицаите и сега претърсваше внимателно помещението, като надничаше във всеки ъгъл, шкаф и кутия.

Изгледа я свирепо.

— Ти ли ги пусна?

— Не. Кълна се, Вин.

— Утре ще наредя лабораторията да бъде почистена. Животните ще бъдат умъртвени, цялото помещение ще бъде стерилизирано с газ и третирано с белина.

— Много… много добре, Вин.

— Нямаме друг избор. — Той докосна ръката й. — Прибери се и си почини. Ще остана още малко.

Тя го погледна с благодарност. Забърза към кабинета си, взе чантата и тръгна към изхода. Мирасол си беше отишла. Пълната луна се рееше сред звездите; нощта щеше да е прекрасна, ако мислите й не бяха в пълен безпорядък. Качи се във фирменото беемве, остави чантата на съседната седалка и потегли.

Вин Дрейк влезе в пустото лоби, като се придържаше към сенките. Когато чу колата на Алисън да се отдалечава по улицата, изтича при бентлито и го запали. Къде бяха стоповете й? Излезе на магистрала „Фарингтън“. Наляво или надясно? Зави наляво — най-вероятно беше тръгнала към Хонолулу. Излезе в скоростното платно и натисна газта. Тялото му се залепи за седалката от рязкото ускорение.

След малко видя червеното беемве, което се движеше с висока скорост. Дрейк изостана, като следеше светлините му. Колата зави по пустото отклонение към магистрала Н-1. Тъмносиньото бентли се сливаше с нощта и беше само поредният чифт фарове в рехавия трафик зад беемвето.

Дрейк не беше успял да открие специализантите. Имаше само едно обяснение — Алисън ги бе взела със себе си. Не можеше да е сигурен, но инстинктът му шепнеше точно това.

Май и тя трябваше да си отиде. Определено не можеше да й се довери. Беше изгубила кураж. Но положението ставаше сложно с толкова изчезнали хора. Алисън Бендър беше главен финансов служител на „Наниджен“ и ако изчезнеше сега, това щеше да предизвика много подробно разследване.

Не искаше подобно нещо. Едно разследване на „Наниджен“ рано или късно щеше да разкрие какво е направил. Това беше неизбежно. С достатъчно време и проверки… щяха да научат.

Не, не, никакви разследвания.

Започна да осъзнава, че е направил ужасна грешка. Не можеше да я убие. Не можеше да си позволи да я убие, не и сега. Трябваше да я задържи на своя страна още известно време.

Но как?

Алисън караше по магистралата около Пърл Харбър, като се мъчеше да не поглежда към чантата на съседната седалка. Може би Вин беше прав. Може би нямаха избор. Влезе в центъра на Хонолулу, без да е сигурна накъде да тръгне. Зави към Уайкики и продължи бавно по натовареното Калакауа Авеню. Навсякъде имаше тълпи туристи, тръгнали на вечерни забавления. Зави по Даймънд Хед и излезе на кръговото около фара. Щеше да отнесе плика на някой плаж от наветрената страна на Оаху или може би до Северния бряг. Щеше да го хвърли в прибоя… без доказателства… без оцелели…

Дрейк я следваше, без да изпуска от поглед колата. Алисън мина покрай Макапуу Пойнт, прекоси Уайманало и Кайлуа, но после излезе на магистралата и пое обратно към Хонолулу. Дрейк се зачуди накъде се е запътила.

След като обиколи източния край на Оаху и се върна в Хонолулу, Алисън най-сетне се озова на пътя към долината Маноа, който се виеше през джунглата между възвишенията.

Стигна до металния портал и тунела. Порталът беше заключен. Алисън въведе кода и продължи напред. Тунелът я отведе до потъналата в кадифен мрак долина.

Мястото беше пусто, парниците леко проблясваха под лунните лъчи. Алисън отвори чантата, извади плика и слезе от автомобила. Не смееше да отвори плика. Сигурно всички вътре вече бяха мъртви, смазани или задушени. Но ако бяха живи, ако започнеха да я умоляват? Това щеше да е още по-лошо. Алисън спря неуверено на паркинга.

Фарове. Откъм тунела.

Някой я беше проследил.

Алисън стоеше с плик в ръка, замръзнала от ужас, заслепена от светлините на фирменото бентли.