Майкъл Крайтън, Ричард Престън
Микро (30)

26.

Под зеления балдахин

30 октомври, 12:00 ч.

— Крият се някъде там — каза Телиъс на Джонстън, докато гледаше през бинокъла към гъсталака мечови папрати. Двамата мъже висяха надолу с главите, придържани от ремъците на хексапода. Самият хексапод пък се беше вкопчил с краката си в долната страна на едно листо на панданово дърво. Бяха успели да определят местоположението им по радиостанциите.

Телиъс гледа известно време, след което мълчаливо даде знак с пръст — свали ни.

Джонстън натисна бутон, възглавничките на краката се освободиха от листото и хексаподът мина в свободно падане. Джонстън заработи с уредите за управление и сгъна краката под машината. Тя се преметна няколко пъти, удари се в земята, отскочи и кацна преобърната. Здравата метална рамка предпази хората в кабината.

Джонстън изкара краката. Те рязко се разгънаха, хексаподът се изправи и продължи напред към папратите. Телиъс обърна глава настрани и се заслуша. Беше ги чул да говорят. Посочи с пръст къде се намират специализантите и направи знак на Джонстън да се изкатери по една папрат.

Хексаподът запълзя по стъблото, провря се между листата и спря. Телиъс се загледа през бинокъла. Беше засякъл мишените. Общо шест, под тях. Единият беше зле, от носа му течеше кръв. Може би кесонна болест. Останалите се бяха събрали около жертвата — индиец, ако се съдеше по външния му вид. Кръвта бликаше от носа му и течеше по устните и брадичката. Точно така — това бе кесонната болест. С този беше свършено.

— На шибания нещастник му изтича кръвта — промърмори той на Джонстън, който изсумтя.

Докато изучаваше групата, Телиъс разпозна лидера — строен тип със светлокафява вълниста коса, който стоеше малко настрана и говореше на останалите. Явно беше, че е успял да се наложи и да застане начело на групата. Естествено, първата работа е да премахнеш водача.

Моментът беше добър. Телиъс кимна на Джонстън, вдигна газовата пушка и я насочи към лидера на групата; Джонстън пък пое ролята на мерач, като гледаше през бинокъла и го напътстваше. Телиъс погледна през оптичния мерник и се прицели в главата на лидера. Разстоянието бе голямо, около четири метра. Лек ветрец полюшваше папратовото листо и хексапода. Телиъс поклати глава. Не бяха стабилни. Изстрелът бе малко несигурен, а Телиъс не оставяше нищо на случайността. Трябваше да направи няколко бързи последователни попадения, защото веднага щом свалеше лидера, останалите щяха да се пръснат като подплашени зайци. Направи знак на Джонстън да слязат по-надолу.

Джонстън обърна хексапода и той запълзя по листото в търсене на по-стабилна позиция. Телиъс му направи знак да спре. Откопча колана и падна от хексапода, завъртя се веднъж във въздуха и се приземи на четири крака като котка, с пушката на гръб. Запромъква се към целите.

Питър отвори аптечката, приклекна до Амар и притисна компреса към носа му. Не знаеше какво да прави. Кръвотечението не спираше.

— Безполезен съм. Моля ви, продължавайте — рече Амар.

— Няма да те оставим.

— Аз съм само протеин. Оставете ме.

— Амар е прав — каза Дани, докосвайки превързаната си ръка. — Трябва да го оставим. Иначе всички ще умрем.

Без да му обръща внимание, Питър махна компреса от носа на Амар — беше подгизнал. Амар беше изгубил много кръв и бе станал анемичен. И тези синини по ръцете му… отровата на стоножката като че ли беше ускорила кесонната болест. Единственото лечение на кесонната болест бе декомпресията, а те бяха далеч от „Наниджен“.

— Трябва да се обадим за помощ по радиото — каза Дани, пльосна се на земята и изгледа свирепо останалите.

— Дани може и да е прав — обади се Ерика. — Ами ако в „Наниджен“ се намери някой свестен човек…

— Може би наистина не е зле да се обадим — съгласи се Керън. — Това вероятно е единственият ни шанс да спасим Амар.

Питър се изправи и извади радиостанцията.

— Добре.

Телиъс се прицели. Лидерът беше на мушката му, но сега се навеждаше над онзи с кесонната болест и се опитваше да му помогне. Хм. Може би щеше да успее да свали и двамата с един изстрел. Лидера и аутсайдера. Промени прицела си, дръпна спусъка и газовата пушка изрита свирепо.

Чу се внезапно съскане. Дълга стоманена игла профуча покрай врата на Питър, разкъсвайки ризата му, заби се в Амар Сингх и експлодира. Във всички посоки полетяха метални фрагменти и кръв. Амар полетя във въздуха, отнесен от попадението, и сякаш се пръсна. Питър замръзна с объркано изражение, докато късове от тялото на Амар падаха около него.

Изправи се, оплискан в кръв.

— Какво…?

Останалите гледаха така, сякаш случилото се не беше реално.

Керън се озърна.

— Снайперист! — изкрещя тя. — Прикрийте се!

Понечи да се втурне към най-близката папрат, но видя, че Питър не помръдва — беше като парализиран, сякаш не можеше да проумее какво се е случило. Вторият изстрел на снайпериста улучи едно листо над главата му и експлодира. Ударната вълна събори Питър на земята и Керън осъзна, че стрелецът се цели в него. Втурна се и го сграбчи.

— Сниши се и бягай на зигзаг! — изкрещя му тя. Той трябваше да се махне, но без да прави предсказуеми движения — снайперистът можеше да ги предвиди и да го застреля в движение. — Бягай! — викна Керън.

Питър я разбра. Побягна — наляво, надясно, наляво, наляво… стоп. И отново напред. Все в посока към папратите. Керън също побягна на зигзаг, като гледаше да е около Питър, но без да го приближава твърде много…

Питър се препъна, залитна и се просна на земята.

— Питър! — изкрещя тя. — Не!

Питър беше спрял и сега представляваше лесна мишена.

— Керън… бягай… — каза той и скочи на крака.

Това бяха последните му думи. В следващия миг една игла прониза гърдите му и експлодира. Той се преметна.

Питър Янсен бе мъртъв, преди да рухне на земята.