Майкъл Крайтън, Ричард Престън
Микро (46)

42.

Уайкики

31 октомври, 23:15 ч.

Ерик Янсен излезе късно на „Капиолани“ да си вземе нещо за хапване и тръгна обратно към апартамента с кутия от стиропор с ориз и свинско калуа. В алеята поздрави двамата, които седяха на градински столове до разноцветния пикап, пиеха бира и слушаха музика. Заобиколи отзад и се качи по стълбите до втория етаж.

Апартаментът му бе едностаен. Ерик седна на мъничката маса, отвори кутията и започна да се храни. Реши да погледне монитора, тъй като беше отсъствал повече от час. Отиде в спалнята и отвори едно чекмедже на скрина. Вътре имаше лаптоп, а до него лежеше метална кутия с електронни части, поялник, секач, плоски клещи, тиксо и тинол.

Една лампичка на кутията примигваше. Това означаваше, че някой се беше обадил спешно по вътрешните линии на „Наниджен“. По дяволите, беше го пропуснал.

Съобщението беше криптирано. Ерик отвори лаптопа и пусна дешифриращата програма, която бе свалил от виртуалната частна мрежа на компанията. Отне му минута да разкодира сигнала и се заслуша в гласовете.

— Казвате, че сте в база „Тантал“?

— Не точно. Намираме се в крепостта на Бен Рурк.

— Какво?!

— Има всякакво оборуд…

— Да не искате да кажете, че Бен Рурк е жив?

— Абсолютно. И той не ви харесва, господин Дрейк.

Ерик се наведе над скрина и се заслуша напрегнато това трябваше да е извънредно обаждане през конферентната видеовръзка с „Тантал“. Нямаше образ, но поне чуваше звука. Разговорът продължаваше;

— А останалите?

— Всички са мъртви, господин Дрейк.

— И Питър Янсен ли?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Простреляха го. Гърдите му се пръснаха. Видях го с очите си.

Ерик изпъшка, сякаш го бяха ударили в корема.

— Не — промълви той. Затвори очи. — Не. — Блъсна с все сила скрина. — Не! — Обърна се и заудря леглото с юмруци, взе един стол и го запрати в стената, седна на леглото и скри лице в дланите си. — Питър… ох, Питър… Проклет да си, Дрейк… Проклет да си.

Не плака дълго. Нямаше време за такива неща. Стана, върна записа и го изслуша докрай.

— Щом наближиш Даймънд Хед, ще видиш примигваща светлина недалеч от морето. Това е фарът. Лети към него.

Беше следил всички по-важни фирмени комуникации, чакаше някакви новини за брат си и другите специализанти. Беше сигурен, че Дрейк ги е изхвърлил някъде, най-вероятно в ботаническата градина. Беше отишъл там с пикапа, бе влязъл в долината и беше слушал с оборудването си, но не бе засякъл нищо. Въпреки това таеше надежда, че Питър рано или късно ще се появи. Беше вярвал в находчивостта му. Бе чакал с надеждата да го спаси заедно с останалите.

Беше направил ужасна грешка. Трябваше да отиде незабавно в полицията, дори това да гарантираше собствената му смърт.

Разговорът беше проведен преди около час. По дяволите! Изобщо не беше бързал е купуването на проклетата храна! Изруга, грабна лаптопа и слушалките от скрина и изтича надолу по стълбите. Двамата на алеята още седяха до пикапа. Ерик нямаше кола. Беше се споразумял със собственика на пикапа да го ползва под наем срещу петдесет долара на излизане. Сега му подаде банкнотата и се качи, като остави компютъра и слушалките на съседната седалка.

— Кога се връщаш?

— Не знам. — Ерик запали двигателя.

— Добре ли си, пич?

— Има смъртен случай в семейството ми.

— О… съжалявам, човече.

Излезе на Калакауа Авеню и веднага осъзна, че е сгрешил. „Калакауа“ беше главната улица на Уайкики и бе задръстена от пешеходци и автомобили. Трябваше да тръгне по друг път към Даймънд Хед. Но може би резултатът щеше да е същият. Докато пълзеше от светофар до светофар и покрай хотелите, заплака отново и този път не направи опит да спре. „Аз съм виновен — помисли си той. — Брат ми е мъртъв. Заради мен.“

Дрейк беше планирал убийството с допълнителни предпазни мерки и начини, за да е сигурен, че ще постигне целта си. Ерик не беше сигурен как точно се е изхитрил да го направи, но Дрейк се беше погрижил двигателят на катера да откаже в прибоя и бе заложил нещо, което изстреля два Хелсторма по него. Ботовете убийци излетяха от кабината след спирането на лодката. Отначало Ерик ги взе за мухи, но после видя перките и оръжията. След като скочи във водата, преследван от машините, той остана под повърхността, за да не могат да го достигнат. Малко преди скока изпрати съобщение на Питър да стои настрана, но нямаше време да обяснява подробно.

Беше отличен плувец и знаеше как да се оправя при силно вълнение. Беше скочил без спасителна жилетка и се гмуркаше дълбоко пред всяка вълна, за да избегне ботовете. Точно в момента прибоят беше най-безопасното място за него. Стигна до малък залив, където имаше тясна пясъчна ивица, известна на местните като Тайния плаж. Брегът беше скрит от околните височини и до него се стигаше само по една тясна пътека.

Излезе от водата едва след като се увери, че никой не го е видял. Върна се в Хонолулу на автостоп; качиха го някакви местни, които не задаваха въпроси и изобщо не им пукаше откъде идва. Не беше разумно да отива в полицията. Нямаше да повярват на историята му — че шефът на компанията иска да го убие и му е пуснал миниатюрни летящи роботи, въоръжени със супертоксини. Щяха да го вземат за побъркан. А и ако отидеше в полицията, Дрейк щеше да научи, че е жив, и щеше да изпрати още роботи, които със сигурност щяха да си свършат работата. Не се върна и в апартамента си — Дрейк най-вероятно му беше заложил капан. Вместо това отиде в една заложна къща, свали скъпия си „Хублот“ и го заложи за няколко хиляди долара. Трябваше да мине в нелегалност и да измисли как да изправи Дрейк пред съда. С парите нае занемарен апартамент на затънтено място.

Като вицепрезидент по технологиите на „Наниджен“, Ерик Янсен познаваше добре комуникационната мрежа на компанията. За това допринасяше и докторската му степен по физика. След едно отбиване до „Рейдиошак“ успя да скалъпи подслушвателно устройство. Започна да преслушва фирмените канали на „Наниджен“ и научи, че брат му се е появил на Хаваите и след това е изчезнал заедно с другите специализанти. Подозираше, че Дрейк им е сторил нещо. Не вярваше, че би се опитал да ги убие; това щеше да е прекалено очевидно, а Дрейк не беше глупак. Затова прие, че ги е скрил временно в микросвета и рано или късно те ще се появят отново.

Ерик изчакваше завръщането на брат си, защото вярваше в Питър. Беше решил, че той ще се справи, че по някакъв начин ще излезе на светло. Надяваше се да успее да го спаси. Ако отидеха заедно в полицията, щеше да има двама свидетели на престъпленията на Дрейк.

Това не беше писано да стане.

Ерик се беше издънил ужасно. Трябваше да иде в полицията още в самото начало, дори да не му повярваха, дори това да означаваше, че Дрейк ще го убие. Защото така може би щеше да спаси живота на Питър. Източникът на всички проблеми бе „Омикрон“. Ерик се беше погрижил да не казва на Питър какво е открил за проекта. Смяташе, че по този начин ще защити по-малкия си брат. Но това не доведе до нищо добро.

Зави през Капиолани Парк, набра скорост и започна да изпреварва колите с надеждата, че ще стигне навреме до фара.