Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Micro, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
mad71 (2014)

Издание:

Майкъл Крайтън, Ричард Престън. Микро

Американска. Първо издание

Редактор: Боряна Даракчиева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Десислава Петкова

ИК „Бард“, София, 2012

ISBN: 978–954–655–287–7

История

  1. — Добавяне

36.

Кратер Тантал

31 октомври, 13:00 ч.

 

— Шибаната Майка природа — промърмори Дани Мино. — Само чудовища с ненаситен апетит.

Бъхтеше с мъка напред, като тътреше крака по мъха и придържаше подутата си ръка. Беше станала още по-голяма, чак започваше да раздира ръкава му. Рик Хътър и Керън Кинг вървяха до него; Рик носеше раницата, а Керън държеше оголено мачете, готова за действие. Само те бяха оцелели. Препъваха се през огромната полегата площ, покрита с пясък и чакъл. Намираха се на ръба на кратера Тантал. Откритото пространство стигаше до линия бамбук в далечината, който се извисяваше до невъзможни височини. През пролуките се виждаше канара с размерите на планина, покрита с мъх и цялата в дерета и клисури. Канарата сякаш се намираше на километри оттук, поне за хора с техните размери.

Слънцето приличаше безмилостно. От много часове не беше валял дъжд. Жаждата ги измъчваше. Малките им тела бързо губеха течности.

Керън беше изтощена. Те бяха мишени, тръгнали през пустошта без никакво прикритие. Някаква птица прелетя над главите им; Керън се напрегна и стисна мачетето. Но това не беше мина, а кръжащ над кратера ястреб; човеците бяха твърде малки, за да представляват интерес за него. Поне тя така се надяваше.

— Добре ли си, Керън? — попита Рик.

— Стига си се безпокоил за мен.

— Но…

— Нищо ми няма. Провери Дани. Той изглежда зле.

Дани беше седнал на един камък и като че ли не бе в състояние да продължи. Придържаше болната си ръка и нагласяше клупа, беше съвсем пребледнял.

— Добре ли си, човече?

— Какво означава този въпрос?

— Как е ръката ти?

— Нищо й няма!

Дани обаче се взираше в ръката си. Някакъв мускул в нея се сви, издувайки плата на ръкава, после се отпусна, отново се сви. Движението изглеждаше неволно. Дани сякаш беше изгубил контрол над мускулите си.

— Защо прави така? — попита Рик, когато спазмите тръгнаха на вълни по ръката на Дани. Сякаш крайникът живееше свой собствен живот.

— Нищо не прави — настоятелно отвърна Дани.

— Но, Дани, ръката ти трепери…

— Не! — извика Дани, отблъсна го, хвана ръката си и се дръпна от Рик, сякаш пазеше футболна топка.

Рик започна да подозира, че Дани напълно е изгубил контрол над ръката си.

— Можеш ли да я раздвижиш?

— Току-що го направих.

Изведнъж се чу звук като от раздран плат. Дани застена.

— Не… не… — Ризата му най-сетне се беше раздрала. Под ръкава се откри ужасна гледка. Кожата бе станала прозрачна като мазна оризова хартия. Под нея се виждаха тлъсти овоиди, които леко помръдваха доволно.

— Осата е снесла яйца — досети се Рик. — Била е паразит.

— Не! — изкрещя Дани.

Яйцата се бяха излюпили. В ларви. Личинки. Които сега се хранеха с ръката му. Дани впери поглед в нея, като я притискаше и стенеше. Пукащите звуци… когато яйцата се излюпваха… личинките дълбаеха… дъвчеха ръката му… Дани изскимтя и започна да крещи.

— Ще се излюпят!

Рик се опита да го успокои.

— Ще намерим медицинска помощ. Близо сме до базата…

— Умирам!

— Няма да те убият. Те са паразити. В техен интерес е да останеш жив.

— Защо?

— За да продължат да се хранят…

— Ох, Господи, ох, Господи…

Керън му помогна да стане.

— Хайде. Трябва да продължим.

Тръгнаха отново, но Дани ги бавеше. Непрекъснато се препъваше и сядаше. Не можеше да откъсне поглед от ръката си, сякаш личинките го бяха хипнотизирали.

По пътя стигнаха до някаква тръба от слепени буци пръст, която се подаваше от земята като огънат комин.

— Иска ми се Ерика да беше тук — рече Керън. — Тя щеше да ни каже какво е това.

Трябваше да приемат, че пръстеният комин таи нещо опасно, най-вероятно някакво насекомо. Заобиколиха го отдалеч, готови да побегнат и при най-малкото движение. Накрая тръбата остана зад тях, а Голямата канара вече бе по-близо.

Тя беше майка. Подобно на пеперудите, пиеше единствено нектара на цветята. Но въпреки това бе и хищник. Ловуваше за малките си — те се хранеха с месо. Подобно на всички хищници, тя бе интелигентна, способна да се учи, с отлична памет. Всъщност имаше си девет мозъка — един главен и осем по-малки, наредени като мъниста по гръбначния й нерв. Тя се нареждаше сред най-умните насекоми.

Беше се чифтосала веднъж с партньора си, който бе умрял веднага след това. Тя беше царица, прекарваща целия си живот в уединение. Беше оса единак.

Изпълзя от комина и погледна слънцето. Най-напред се появи главата й, следвана от тялото. Крилете й обикновено бяха прибрани плътно на гърба, подобно на сгънато ветрило. Тя ги разгъна и разпери, за да могат мускулите й да се сгреят от слънчевите лъчи.

Когато осата изпълзя от комина, хората замръзнаха. Беше наистина огромна, със съчленен корем на жълти и черни ивици. Разпери криле, размаха ги с гръм и полетя. Краката й се клатеха под нея.

— Залегнете!

— Плътно на земята!

Тримата се хвърлиха на земята и запълзяха към най-близкото убежище — рехави треви, камъчета.

Отначало осата не ги забеляза, но след като се издигна над комина, полетя на зигзаг, за да се ориентира за предстоящия лов. По време на тази фаза гледаше към земята, без да пропуска нито една подробност. Пазеше в паметта си точна карта на терена.

Видя нещо ново.

Три обекта в югоизточния квадрант от комина. Бяха живи. Пълзяха по земята. Приличаха на плячка.

Осата незабавно промени курса си и се понесе надолу.

Осата се обърна и пикира ужасно бързо. Избра Рик Хътър и кацна върху него.

Рик се претърколи по гръб, размахвайки мачете, докато осата го душеше с крака. Крилете й го блъскаха. Тя го улови леко в челюстите си.

— Рик! — изкрещя Керън и се втурна към него с вдигнато мачете.

Той не можеше да диша. Челюстите бяха изкарали въздуха от гърдите му, но незнайно защо не го бяха пронизали. Осата беше много внимателна.

Тя изви телцето си под себе си и насочи жилото си към Рик. Бронираните плочи в края на корема се разделиха и между тях се появиха два меки пръста, покрити с чувствителни власинки. Тези пръсти бяха пипалцата на жилото. Те докоснаха врата и лицето на Хътър, опитвайки кожата му.

Осата хареса плячката.

Самото ужилване стана много бързо. Две жила в предпазни обвивки се появиха от отвор под пипалцата. Когато се забиха в Рик точно под мишниците му, те се стрелнаха в него едно след друго и продължиха навътре.

Рик усети как иглите проникват в него. Болката беше ужасяваща.

Керън се хвърли към осата, размахвайки мачете, но бе закъсняла. Осата отлетя заедно с Рик. Керън видя как краката му ритат, но след това тялото му се отпусна.

Осата кацна на комина, напъха Рик вътре, като го буташе с глава, и влезе след него в тясната тръба. Последно изчезна жилото.

Скрити в песъчливия район, Керън и Дани обсъждаха какво да правят.

— Рик е мъртъв — каза Дани Мино.

— Откъде знаеш? — попита Керън Кинг.

Дани завъртя очи.

На Керън отчаяно й се искаше Ерика Мол да беше тук; тя щеше да знае много за осата.

— Може да е още жив.

Дани само изстена.

Керън трескаво се мъчеше да си спомни какво беше научила за осите от „101 въпроса за ентомологията“.

— Това беше оса единак, ако не се лъжа.

— И какво от това. Стига вече, моля те.

— Чакай малко. — Онзи курс по насекоми в колежа… — Осите единаци са женски, разбира се. Строят гнездо за малките си. Май парализираха жертвите си, но не ги убиват, а хранят с тях малките.

Нямаше представа за кой точно вид оса ставаше дума в случая и как живееше в действителност.

— Хайде! — Дани стана и понечи да тръгне.

Керън извади мачетето си.

— Какво правиш? — попита я той.

— Рик спаси живота ми — отвърна Керън.

— Ти си побъркана.

Тя не отговори. Извади точилото от колана си и го прокара по острието.

— Онази кучка държи Рик.

— Не, Керън! Недей!

Тя не му обърна внимание. Отвори раницата и извади радиостанция и челник. Взе втора радиостанция и я метна на Дани.

— Сложи си това. — Изправи се и се втурна към комина. — Чуваш ли ме, Дани? — попита в микрофона.

Дани лежеше по корем в сянката на някакво дребно растение.

— Ти си луда? — извика той по радиото.

Керън долепи ухо до комина. Беше изграден от изсъхнала пръст и миришеше странно. Слюнка на насекомо, използвана като лепило. Усещаше леко трептене под краката си — идваше от крилете на осата. Там долу имаше гнездо. Трептенето продължи известно време, после започна да се премества нагоре и да приближава. Осата излизаше от леговището си.

Керън застана в сянката на комина, опитваше се да стане невидима.

Главата на осата се появи, а Керън се притисна плътно в комина. Полусферичните съставни очи я погледнаха. Керън бе сигурна, че е била забелязана, но осата не реагира, а полетя. Започна да се движи на зигзаг, като се ориентираше, след което се понесе по права линия на северозапад към далечните си ловни полета.

Когато осата се превърна в точка и изчезна, Керън направи крачка назад и заби мачетето в комина. Започна да го сече. Направи го на парчета, като непрекъснато гледаше на северозапад. Опасяваше се, че осата може да се върне. Небето обаче оставаше пусто. Керън разчисти отломките и скочи с краката напред в тунела.

— Не ме оставяй! — извика Дани.

Керън нагласи слушалките и включи радиостанцията.

— Чуваш ли ме?

— Ще умреш, Керън. Ще остана сам-самичък…

— Обади ми се, ако я видиш.

— Ох…

— Ясно. Край — каза Керън и се изключи. Трябваше да действа бързо, да се опита да намери Рик и да го измъкне. Осата можеше да се върне всеки момент.

Тунелът имаше заоблени стени от спечена глина и продължаваше стръмно надолу. Керън се спускаше с краката напред, като се оттласкваше с длани и лакти. Беше тясно. През входа зад нея се процеждаше светлина, но тя бързо отслабна със спускането дълбоко под земята. Керън включи лампата. В тунела се усещаше остра, но не неприятна миризма. Предположи, че е от феромоните на осата майка. Към това се добавяше някаква воня, която ставаше все по-силна.

Изведнъж стигна до пропаст. Тунелът продължаваше като вертикална шахта. Клаустрофобията едва не я задуши, когато погледна надолу — тъмна дупка, която продължаваше в нищото, сякаш нямаше дъно. Рик бе някъде долу. Такъв ми е късметът — помисли си тя. — Е, той „ми спаси живота“. Задължена съм му. А аз дори не го харесвам.

Завъртя се в тесния тунел и седна на ръба на шахтата. Спусна се в дупката и заслиза, притиснала ръце и крака в стените. Определено не искаше да падне. Ако се заклещеше, можеше да не успее да се измъкне. Помисли си как попада в капан във вертикална шахта, докато гигантска оса се спуска отгоре й… Не мисли за такива неща.

Отвън Дани Мино отвори раницата и потърси храна. Трябваше да поддържа силите си. Не че имаше значение, така или иначе бе мъртъв. Свали слушалките с микрофона и ги остави до себе си. Започна да разглежда ръката си. Беше ужасна.

Радиостанцията заговори и той я вдигна.

— Какво?

— Виждаш ли нещо?

— Не, не.

— Чуй ме, Дани. Стой на стража. Видиш ли осата, веднага ми кажи, за да мога да се измъкна. В твой интерес е.

— Добре, добре. — Дани си сложи слушалките и се настани на сянка, опрял гръб на един камък. Беше обърнат на северозапад, накъдето бе отлетяла осата.

Керън стигна дъното на комина. Той леко се разширяваше, след което правеше остър хоризонтален завой. Тя изпълзя напред и се озова в нещо като зала. Освети я с лампата си. От помещението тръгваха около двайсетина тунела, разхвърляни като звезди по небето. Всеки от тях се губеше в мрака.

— Рик?

Той беше в някой тунел. Най-вероятно мъртъв.

Тя изпълзя в един тунел, който свършваше със стена, построена от рехаво натрупани боклуци — песъчинки и камъчета, споени със слюнка, с доста пролуки помежду им. Керън насочи лъча на лампата към стената, като се мъчеше да види какво има от другата страна.

Осъзна, че пролуките са отвори за дишане. Защото там, оттатък боклуците, имаше нещо живо. През дупките се чуваше хрущене и мляскане, както и някакъв цъкащ звук. Разнасяше се и миризма на гнило. В помещението от другата страна живееше нещо гладно, нещо, което се хранеше непрекъснато.

— Рик! — извика тя. — Там ли си?

Звуците престанаха за момент, после продължиха. Нямаше друг отговор.

Керън приближи до един отвор и насочи лъча през него. Видя някаква блестяща повърхност с цвета на стара слонова кост. Нещото беше разделено на сегменти, които се движеха покрай отвора един след друг. Движението продължи известно време, все едно гледаше минаващ влак на метрото. Чуваше дишане, но то не беше човешко. Онова, което я уплаши най-много, бяха размерите на нещото. Изглеждаше голямо колкото морж.

Имаше още много тунели за претърсване. Керън изпълзя обратно в основното помещение, тръгна към следващия тунел и опита да погледне през запушалката от камъчета и изсъхнала кал.

— Рик? — извика тя. — Чуваш ли ме?

В слушалките се разнесе гласът на Дани Мино. Толкова дълбоко под земята сигналът прекъсваше.

— Какво става? — попита той.

— Стигнах голямо помещение, което се разделя най-малко на двайсет тунела във всички посоки. Всеки тунел води към клетка. Във всяка клетка има ларва, ако не се лъжа…

Заудря стената с мачетето и започна да я руши.

— Рик! — изкрещя. — Там ли си?

Може би я чуваше, но не можеше да отговори. Може би беше мъртъв. Може би тя трябваше да се махне оттук. Но не и преди да провери този тунел.

Керън продължи да сече, докато не разшири достатъчно отвора, за да може да изпълзи вътре.

Клетката съдържаше личинка, по-голяма от самата нея — тлъсто туловище, което съскаше и дишаше тежко, със сляпа, лишена от очи глава. От двете страни на устата имаше черни режещи челюсти. Осата майка бе осигурила храна на потомството си. В клетката имаше две гъсеници, бръмбар коа и окаян на вид паяк. Точно в момента личинката се хранеше с бръмбара, покрит с блестяща зелена черупка. Помещението бе осеяно с разчупени парчета хитинова броня без плът по тях. Имаше и три цели глави на насекоми, неизядени и вонящи на гнило.

Керън пристъпи навътре, като стоеше настрана от свирепите на вид челюсти на личинката, която беше заета да дълбае в бръмбара.

Заслуша се. Чу съскането на въздуха през дупките в екзоскелетите на жертвите. Добре. Това означаваше, че храната е парализирана, но още жива. Значи и Рик можеше да е жив. Коремът на парализирания паяк се издигаше и спускаше, но иначе съществото оставаше абсолютно неподвижно. Осемте му очи бяха изцъклени.

Личинката тръсна глава, откъсна ивица месо и я всмука като спагети. Бръмбарът също дишаше.

Керън потисна моментния импулс да наръга ларвата. Искаше й се да убие отвратителното чудовище, но се дръпна назад. Личинката на осата беше част от природата. В нея имаше толкова зло, колкото в малкото лъвче, ядящо осигуреното от лъвицата месо. Осите бяха лъвовете в света на насекомите. Ограничаваха популацията на хранещите се с растения насекоми точно както лъвовете поддържаха екосистемата в равновесие. Въпреки това не й харесваше идеята, че някаква оса може да изяде Рик.

Изпълзя от клетката и продължи в следващия тунел. Извика в отвора за дишане, после го разшири и влезе в клетката. Откри по-възрастна личинка, която пируваше с последната си гъсеница — беше изяла всичко друго.

— Рик! — извика Керън. Пръстта заглушаваше гласа й. Той можеше да е къде ли не — горе, долу, някъде отстрани, скрит в някоя клетка.

Слушалките й изпращяха.

— Какво става? — попита Дани.

— Не мога да открия Рик. Това място е същински лабиринт.

Проникна в друга клетка. Вътре имаше какавида от копринена нишка. През нея се виждаше неродена оса — свита, готова да излезе от пашкула си като възрастно насекомо. Когато лъчът на лампата заигра по коприната, осата потръпна. Керън излезе и запуши преградата с камъни. Само това й липсваше — да се озове в компанията на новородена оса, със сигурност въоръжена с жило.

— Рик! Аз съм, Керън! — извика тя. Затаи дъх и се заслуша.

Не чу нищо, освен мляскането на личинките и ударите на много уплашеното й човешко сърце.

Рик Хътър лежеше в една клетка в пълен мрак, без да може да помръдне или да издаде звук. Ужилването го беше парализирало, но всичките му сетива оставаха будни. Усещаше буците по пода, които се впиваха в гърба и краката му. Надушваше миризмата на гниещи насекоми. Не виждаше живеещата в клетката личинка, но я чуваше идеално. Ядеше нещо, издавайки хрущящи и мляскащи звуци. Рик дишаше нормално. Можеше да мига — и това беше единственото, което бе в състояние да прави по своя воля. Опита се да помръдне пръст, но не разбра дали е успял.

„Помощ! Някой да ми помогне!“

Това бе само мисъл.

Осъзнаваше, че отровата на осата е парализирала само част от нервната му система — симпатичните нерви, които се контролираха от съзнанието. Автономната му нервна система, несъзнателната част, продължаваше да функционира нормално. Сърцето му биеше, дишаше идеално, всички системи работеха. Но не можеше да накара тялото си да направи каквото и да било. То беше като двигател, въртящ на празни обороти. Рик сякаш не намираше уредите за управление и не знаеше къде е педалът за газта. Нещо го заболя и за момент не разбра какво е, докато не усети топлината под себе си. Мехурът му се беше изпразнил автоматично. Облекчението беше добре дошло.

Отровата беше еквивалент на съхраняване на храната в хладилник. Жертвата оставаше жива и прясна, докато не дойде време да бъде изядена.

Хрущенето и мляскането продължи някъде при краката му. Личинката явно беше почти приключила с храната си, защото се чуваше тракането на счупени парчета екзоскелет. Личинката ги побутваше, търсейки още месо по тях. Той чу пукане и драскане. Личинката имаше челюсти. Рик се ужасяваше от първото им докосване до него. Непрекъснато се питаше откъде ще започне да го яде. Дали първо ще задъвче лицето му? Дали няма да предпочете гениталиите? Или ще се ориентира към коремната кухина?

Въпреки ужаса Рик Хътър се чувстваше странно отегчен. Парализиран в тъмното, нямаше какво да прави, освен да си представя наближаващата смърт. Реши, че е по-добре да насочи вниманието си към неща, които го бяха карали да се чувства щастлив. Може би това бе последният шанс за спомени. Представи си как гази в прибоя при Белмар, в Ню Джърси, където семейството му прекарваше по една седмица годишно на мотел — стига да можеха да си го позволят. Баща му беше шофьор на камион, зареждащ верига магазини. Спомни си как на петгодишна възраст беше седнал зад волана и обясняваше на всички, че един ден ще стане шофьор като татко си. Видя се как отваря писмото от Станфорд и с изумление установява, че е приет… че е спечелил пълна стипендия. Видя се в Коста Рика, как интервюира една възрастна курандера, която вареше целебен чай от листата на дървото химатант.

Мислите му се насочиха към лабораторията. Една нощ се опитваше да извлече някакво вещество от листата на химатант. Керън Кинг също беше останала до късно заради експеримент с нейните паяци. Бяха сами в помещението. Работеха един до друг на масата, без да разменят нито дума, потопени в атмосфера на взаимна неприязън. Но ръцете им се бяха докоснали случайно… Може би трябваше да се опитам да сваля Керън онази нощ… разбира се, сигурно щеше да ми фрасне един…

Умиращият човек мисли най-вече за пропуснатите сексуални възможности. Кой беше казал това? Май беше прав…

Приспа му се… започна да се унася…

— Рик!

Гласът й го събуди. Чуваше се едва-едва през пръстта.

„Тук съм, Керън!“ — извика мислено той. Не можеше да накара устните си да се размърдат.

— Рик! Къде си!

„Побързай! Тук си имам прахосмукачка с челюсти.“

Лъчът на лампата проблесна за миг — първата светлина, която виждаше от цяла вечност — и изчезна. Пълният мрак го погълна отново. Керън беше продължила нататък.

„Върни се! — изкрещя мислено той. — Пропусна ме!“

Тишина. Беше си отишла.

И тогава в мрака дойде ужасът на ужасите. Нещо влажно и много тежко се плъзна по глезена му, притискайки крака му към земята. Не, това не се случваше. Усети как сегментите на ларвата се блъскат в крака му — бум, бум, бум. Не! Сегментите се плъзгаха по стомаха му, после по гърдите, оставяха го без дъх. Не! Моля те, не! Личинката легна отгоре му, като го притискаше с тежестта си и го задушаваше. Чу влажно щрак-щрак. Челюстите започваха да работят.

Щрак-щрак. Кръц-клъц. Клъц.

Светлината се появи отново. Лъчът проникна в клетката и освети черните ножове, помръдващи около трептяща мека уста, подобна на блед анус. Точно пред лицето му.

Керън осветяваше клетката с лампата си. Видя сцената.

— Боже мой, Рик! — Започна да сече запушалката, събаряйки камъните.

Зъбите докоснаха челото му. Личинката го побутваше, търсейки меко място, от което да започне да дъвче. Челюстите потупаха рамото му, оставяйки нещо като лига. След това докоснаха носа му. Влажната уста се плъзна по устните му, сякаш го целуваше, и го олигави. Рик се задави и закашля автоматично.

— Дръж се…!

„Побързай, гадината ще ми пусне език.“

Керън се провря през отвора и се хвърли към личинката, като я зарита и забута настрана от лицето на Рик.

— Остави го на мира! — извика тя и заби мачетето си в нея. От дихателните отвори на личинката се разнесе съскане. Керън извади острието, замахна и я обезглави с един удар. Топчестата глава се търкулна, а тялото се загърчи в спазми и се замята. Керън продължи да мушка и сече, но с това сякаш само засилваше конвулсиите й.

Взе Рик на ръце и го измъкна от клетката, оставяйки обезглавената личинка да блъска стените. След тях се понесе странна миризма.

Лошо, помисли си Хътър. Предупредителен феромон.

Керън също го осъзна. Умиращата ларва крещеше за помощ, плачеше за майка си на езика на обонянието. Миризмата вече изпълваше гнездото. Ако майката я усетеше…

— Какво става? — разнесе се гласът на Дани.

— Намерих Рик. Жив е. Бъди готов, идвам с него.

Рик беше като чувал с картофи, мъртво тегло, но силата на Керън бе неимоверна. Беше намерила Рик и щеше да се бие до смърт, но нямаше да отстъпи. Повлече го през голямото помещение към вертикалната шахта…

Точно тогава Дани извика в слушалките:

— Тя се връща!