Майкъл Крайтън, Ричард Престън
Микро (17)

13.

Алапуна

29 октомври, 02:00 ч.

Нямаха много прикритие под ярката лунна светлина. Гъстите храсти хау, които пълзяха по скалата, свършваха на нивото на черния път и изобщо не бе трудно да се видят двете коли, движещи се по тесния вулканичен хребет. Отляво теренът се спускаше полегато към обработваемите земи. Отдясно отвесната скала стигаше до прибоя на северния бряг на Оаху.

Алисън караше първата кола, бентлито. Всеки път, когато се колебаеше, Вин Дрейк й махаше от беемвето. Имаха още път до занемарения мост. Накрая го различи на лунната светлина — кремав бетон от двайсетте години на миналия век. Беше истинско чудо, че е оцелял толкова време.

Алисън спря и понечи да слезе от колата.

— Не, не. — Дрейк й направи знак да се качи обратно. — Трябва да я украсиш.

— Да я украся ли?

— Да. Всички са били натъпкани в бентлито, нали така? Купонясвали са.

Дрейк носеше торба с дрехи и други вещи, оставени от специализантите в лобито и в паркираната пред „Наниджен“ кола — няколко телефона, шорти, тениски, бански костюми, кърпа, навити на руло броеве на „Нейчър“ и „Сайънс“, таблет — обичайните неща, които се захвърлят в колата.

— Не, не — повтори той. — Алисън, моля те. Трябва да решим къде е седял всеки.

— Притеснена съм.

— Добре, но все пак трябва да го направим.

— Всичко ще се разбърка, когато я бутнеш от скалата.

— Въпреки това трябва да го направим.

— Но полицията… няма да открие тела. Няма да са в колата…

— Долу има какви ли не течения. И акули. Морето поглъща мъртвите. Затова го правим, Алисън.

— Добре, добре — отвърна уморено тя. — Кой е отзад?

— Дани.

Тя извади пуловер и оръфан роман на Конрад — „Шанс“.

— Сигурен ли си, Вин? Прилича на нагласено.

— Подписал го е.

— Добре. Кой е до него?

— Джени. Тя го съжалява.

Деликатен щампован шал, колан от кожата на бял питон.

— Доста е скъп. Не е ли незаконно?

— Коланът от питон ли? Само в Калифорния.

Последваха очилата на Питър Янсен, които той винаги губеше някъде, банските на Ерика и сърфистки шорти.

Продължиха с предните седалки, с Керън Кинг зад волана. После Вин Дрейк разля медицинския спирт отзад, смачка бутилката и я хвърли отпред, където щеше да се заклещи под панела.

— Не бива да прекаляваме.

Огледа се — пухкави облаци на тъмносиньото небе, бял прибой далече долу.

— Прекрасна нощ — поклати глава той. — Живеем в прекрасен свят. — Отиде отляво на колата и я загледа от разстояние. — Точно пред нас има наклон. Карай няколко метра, докато не стигнеш до него, после ще слезеш и ще я избутаме.

— Хей. — Алисън вдигна ръце. — Аз, такова… не искам да се качвам отново, Вин.

— Стига глупости. Става въпрос за три метра. Само някакви си три метра.

— Но ако нещо…

— Нищо няма да се случи.

— Защо ти не я откараш до склона?

— Алисън. — Погледна я твърдо в мрака. — Аз съм по-висок и ще трябва да преместя седалката назад, а това може да се стори подозрително на полицаите.

— Но…

— Разбрахме се. — Той й отвори вратата. — Хайде, качвай се.

Тя се поколеба.

— Разбрахме се, Алисън.

Тя седна зад волана. Трепереше, въпреки че нощта бе топла.

— А сега вдигни гюрука — каза той.

— Гюрукът? Защо? — попита тя.

— За да може всичко да остане в колата.

Тя запали двигателя, натисна един бутон и гюрукът на бентлито се вдигна. Вин се дръпна на известно разстояние и й даде знак да потегли. Колата се наклони напред, плъзна се няколко стъпки — Алисън изписка — и спря.

— Добре, идеално — каза Вин, докато бъркаше в джоба си за ръкавиците. — Дръж така. На ръчна спирачка, със запален двигател.

Тръгна напред, а Алисън започна да излиза. Не чу плясъка, когато той сложи ръкавиците. С едно бързо движение Дрейк затръшна вратата, заключи я, пресегна се през прозореца и сграбчи главата на Алисън с двете си ръце. Удари я в металната рамка на предното стъкло. Алисън закрещя, но той продължи да я блъска. После за всеки случай удари няколко пъти челото й във волана. Тя още беше в съзнание, но това вече нямаше значение. Дрейк се пресегна зад нея и превключи на скорост. Беше заел неудобна поза и падна назад, когато бентлито мина покрай него, прекатури се през разрушения мост и полетя в дълбоката сто и осемдесет метра пропаст към реката и океана долу.

Дрейк се изправи, но беше твърде късно да види падането. Все пак чу стърженето на метал върху камък. Колата бе паднала наопаки и той я гледа известно време, за да види дали има някакво движение отдолу. Едното колело се въртеше, но нищо друго не помръдваше.

— Доверието е всичко, Алисън — тихо рече той и се обърна, като сваляше ръкавиците.

Беше оставил колата си на стотина метра назад; черният път бе твърд като скала, съвсем сух и нямаше да останат следи от гумите. Дрейк се качи и бавно пое на задна по тясната пътека — нямаше място за грешки! — докато не намери достатъчно широко място, за да обърне. Продължи на юг, обратно към Хонолулу. Щяха да минат няколко дни, преди полицията да открие падналата кола, така че вероятно трябваше да ускори нещата. Сутринта щеше да се обади и да съобщи, че специализантите не са се появили и се тревожи за тях. Били отведени да се повеселят от красивата госпожица Алисън Бендър.

Колкото до отзвука от това в Кеймбридж и Бостън, Вин Дрейк нямаше особени опасения. Хаваите бяха туристическа дестинация и по принцип не обичаха да разгласяват колко посетители са загинали от високите вълни, силния прибой, изронващите се планински пътеки и другите атракции на райското кътче. Кеймбриджката история щеше да се върти няколко дни най-вече защото някои от хлапетата доста хващаха око, но неизбежно щеше да бъде заместена от някаква по-пикантна новина — австрийска принцеса умира в хеликоптер на Маунт Райниер, изчезнали водолази в Танзания, тексаски милионер, умрял в базовия лагер под Кхумбу, шантава катастрофа в Италия, турист, изяден от грамаден комодски дракон.

Винаги имаше по-сочни новини. Случката щеше да се забрави.

Разбира се, щеше да има трудности и в самата компания. Целта на посещението беше да се намерят попълнения в екипа на „Наниджен“ — при това много нужни попълнения поради загубата на персонал. И затова специализантите щяха да допринесат много за фирмата. В това отношение трябваше да действа фино и умело.

Колелата на спортната кола хрущяха и поднасяха по черния път; Дрейк държеше здраво волана. Пътуваше на юг към Каена Пойнт („там, където душите напускат света“) и прибоят бушуваше от двете му страни. Мислено си отбеляза да измие солената вода от колата и гумите. Най-добре да я закара на автомивка в Пърл Сити.

Погледна си часовника. Три и половина сутринта.

Странно, но не изпитваше никаква тревога и безпокойство. Разполагаше с достатъчно време да стигне до Уайкики в другия край на острова, недалеч от Даймънд Хед. И достатъчно време да огледа хотелските стаи на хлапетата за научни произведения, които бяха донесли със себе си.

Както и предостатъчно време да се върне в луксозния си апартамент в Кахала и да се пъхне в леглото. Така щеше да се събуди шокиран от абсурдното поведение на финансовия си директор, повела по кривия път талантливите млади учени.