Майкъл Крайтън, Ричард Престън
Микро (25)

21.

Папратово дере

29 октомври, 16:00 ч.

 

— Тихо, не се движете. Зрението и слухът им са много остри — прошепна Ерика Мол.

Тя гледаше нагоре към клоните на едно мамаки, което се издигаше над главите им и простираше надалеч големите си заоблени листа. На едно от листата бе кацнало огромно крилато насекомо. Беше в яркозелени оттенъци и тялото му бе скрито от чифт големи зелени криле, приличащи на листа. Имаше дълги антени, изпъкнали очи, съчленени крака и издут корем, видимо пълен с тлъстина. Специализантите чуваха слабото с-с-с, у-у-у, с-с-с на дишането му през редицата дупки по тялото.

Това беше голям зелен скакалец.

Рик взе една от тръбите си и я намести на рамо. Пъхна в нея стреличка. Металният връх беше намазан с воняща смес, която миришеше на горчиви бадеми и гадост — курарето на Рик. Към задната част бе закрепено пухче от пълнежа на дюшека от станция „Ехо“.

Рик коленичи и поднесе тръбата към устните си, като много внимаваше курарето да не попадне в устата му. От цианида очите му се насълзиха, а гърлото му се стегна.

— Къде е сърцето? — прошепна той на Ерика Мол, която бе приклекнала до него и трябваше да насочва стрелбата му, тъй като най-добре познаваше анатомията на насекомите.

— Сърцето? Дорзално, зад метаторакса — каза тя.

— Ъ? — намръщи се Рик.

Ерика се усмихна.

— Непосредствено под горната част на гърба му.

Рик поклати глава.

— Не мога да улуча. Крилете скриват тази част.

Направи няколко опита да нагласи тръбата и накрая реши да опита в корема. Прицели се в долната част на телцето, пое дълбоко дъх и стреля.

Стреличката се заби дълбоко в скакалеца. Създанието изпъшка и крилете му потръпнаха. За момент специализантите си помислиха, че насекомото ще отлети, но не стана така. То нададе оглушителен писък — от уплаха или от болка? Дишането му се ускори и съществото се отпусна, подхлъзна се и увисна от ръба на листото.

Амар потръпна от гледката. Никога не си бе помислял, че страданието на някакво насекомо може да му въздейства така силно. Курарето на Рик бе наистина свирепа отрова.

Зачакаха. Скакалецът вече висеше с главата надолу. Дишането му се забави и стана неравно. След това спря. Малко по-късно скакалецът падна на земята.

— Добра работа, Рик!

— Рик Ловеца!

Отначало мъртвият скакалец не изглеждаше примамлив за никого, с изключение на Ерика Мол.

— Веднъж ядох термити в Танзания. Бяха много вкусни — каза тя. — Хората в Африка смятат насекомите за деликатес.

Дани Мино седна на една клонка. Гадеше му се. Само от вида на мъртвата буболечка му се искаше да си изповръща червата.

— Може някъде наоколо да намерим заведение за бързо хранене — опита да се пошегува той.

— Месото на насекомо не е толкова лошо, колкото един хамбургер — каза Амар Сингх. — Смлени мускули, кръв и съединителна тъкан на говедо — това определено ме отвращава. Никога не бих ял крава. Но скакалец… какво пък… може би.

Докато се взираха в мъртвото насекомо, гладът им се изостряше все повече. Малките им тела изгаряха калориите много бързо. Просто трябваше да ядат. Налагаше се. Гладът се оказа по-силен от погнусата им.

Нарязаха скакалеца с мачете под вещото ръководство на Ерика. След като извадиха месото и органите, Ерика настоя всичко годно за ядене да бъде изплакнато с вода. Кръвта на насекомото, известна като хемолимфа, беше бистра, жълтеникавозелена течност, която потече, след като пробиха бронята му. Отделиха краката, разрязаха здравия хитин и се добраха до месото в тях. В задните крака имаше тънки бели мускули. Отрязаха си парчета от най-големите части. Кръвта на животното можеше да съдържа токсини от стреличката, затова трябваше да мият месото в роса, но след това то миришеше превъзходно. Ядоха го сурово. Имаше мек, приятен вкус.

— Не е зле — отбеляза Рик. — Прилича ми на суши.

— Много е свежо — каза Керън.

Дори Дани започна да яде — отначало предпазливо, но с все по-голям апетит, докато накрая си натъпка съвсем устата.

— Трябва му сол — измънка той.

Меката жълтеникава тлъстина се процеждаше от корема.

— Хубава е, сигурна съм — каза Ерика.

Когато никой не се престраши, тя загреба малко в шепа и я опита.

— Добра е — рече. — Има вкус на орех.

Телата им жадуваха за мазнина и не след дълго всички ровеха в корема на скакалеца, загребваха мазнината и я гълтаха, облизвайки пръсти.

— Като лъвове около плячка сме — рече Питър.

В скакалеца имаше много повече месо, отколкото можеха да погълнат. Не искаха да отиде на вятъра, затова събраха влажен мъх, увиха част от месото в него и го прибраха в чувалите, за да го държат на хладно. Вече разполагаха с достатъчно запаси, за да продължат напред.

След като се заситиха, направиха справка с нарисуваната на ръка карта. Питър я носеше и водеше групата с помощта на компаса. Посочи отличителните знаци.

— Мисля, че се намираме тук — каза той и махна към три папратови растения. — Доста близо сме до станция „Браво“. Бихме могли да стигнем до нея привечер. — Погледна към небето. Светлината отслабваше — беше късен следобед. — Да се надяваме, че още си е на мястото.

Питър засече с компаса ствола на една далечна палма и тръгнаха напред, като мъкнеха чувалите и от време на време спираха, за да подушат въздуха и да се ослушат за мравки. Знаеха, че попаднеха ли на една, трябва да очакват и други. Стига да се движеха достатъчно бързо, зловещите насекоми не се дразнеха прекалено много. Голямата опасност дебнеше близо до входовете на мравуняци. Слънцето клонеше към хоризонта, сенките започнаха да се сгъстяват и Питър, който вървеше пръв, стана по-предпазлив и все повече се опасяваше да не се натъкне на някой мравуняк. Но засега всичко беше наред.

— Спрете! — каза той.

Огледа някакъв знак върху една илихия, растяща от земята като миниатюрно дърво. На стъблото имаше три У-образни резки, а над тях с оранжева боя беше нанесен знак X.

Маркировка.

Бяха попаднали на пътека.

Питър продължи нататък и откри друг оранжев X върху речен камък. Пътеката продължаваше напред, едва различима в пръстта и с маркировки тук-там.

Няколко минути по-късно спряха на ръба на голяма безформена яма. Пръстта беше изкопана и преобърната. Около дупката имаше гигантски следи. Бяха се напълнили с вода и приличаха на плувни басейни. Питър се консултира с картата.

— Намираме се при станция „Браво“, само дето станцията липсва — каза той.

Отпечатъците бяха достатъчно красноречиви. Някой беше извадил станцията от земята и я бе отнесъл.

— Трябва да приемем най-лошото — каза Керън Кинг, докато сваляше раницата си и сядаше край ямата. Избърса потта от челото си. — Това е работа на Вин Дрейк и означава, че знае или подозира, че още сме живи. Отнема ни всякакви средства за оцеляване.

— Значи Дрейк може да е тръгнал на лов за нас — каза Питър.

— Но как би могъл да ни намери? — зачуди се Рик.

Въпросът бе основателен. Телата им бяха по-малки от сантиметър и половина и трудно можеха да се забележат от човек с нормални размери.

— Вече е много важно да не използваме радиото — каза Питър.

Изчезването на станция „Браво“ означаваше, че няма къде да се скрият през нощта. Слънцето залязваше и мракът наближаваше бързо, както беше характерно за тропиците.

Ерика следеше с растяща тревога как слънцето се спуска към хоризонта.

— Само да спомена — каза тя, — че огромното мнозинство насекоми са активни нощем, а не през деня. И много от тях са хищници.

— Трябва да направим бивак — реши Питър. — Ще си построим форт.

Не много далеч един хексапод вървеше бързо през гората, катереше речни камъни и избутваше настрани листа. Шестте му крака работеха неуморно, двигателите в тях тихо виеха.

Джонстън управляваше. Беше пъхнал ръка в подобен на ръкавица контролер и следеше показанията на уредите. Те му показваха количеството енергия, осигурявана от сервомоторите. Телиъс седеше до него в откритата кабина и се оглеждаше във всички посоки. И двамата бяха в пълно бойно снаряжение.

Ходещата машина се захранваше от микролитиеви батерии, състоящи се от нанопластове. Имаше голям обхват на действие и предостатъчно енергия. Обикновените превозни средства не се справяха добре в микросвета — засядаха, колелата им се въртяха безполезно. Не можеха да преодоляват и препятствия. Затова инженерите на „Наниджен“ бяха копирали устройството на насекомо. Дизайнът се оказа изключително успешен.

Машината стигна до голяма яма.

— Спри — каза Телиъс.

Джонстън спря превозното средство и се загледа в ямата.

— Това е „Ехо“.

— Беше — поправи го Телиъс.

Двамата скочиха от хексапода и бронята им задрънча. Приземиха се на крака. Имаха богат опит в движението в микросвета и знаеха как да използват силата си. Обиколиха ямата, като оглеждаха мъха и буците пръст. Дъждът беше заличил повечето следи на специализантите, но Джонстън знаеше, че все нещо е останало. Можеше да проследи всекиго и навсякъде. Растящият върху един камък мъх привлече вниманието му. Отиде при него и го огледа. Мъхът стигаше до кръста му. Телиъс докосна тънко стъбло, което стърчеше над останалите — имаше разпукана капсула за спори в края си. Стъблото беше пречупено и спорите се бяха изсипали наоколо. В лепкавия мъх на гранулите Телиъс откри отпечатък на човешка длан. Някой беше хванал стъблото, беше го прекършил, разпилявайки полена, след което беше докоснал спорите. По-нататък, под едно широко листо, което бе запазило земята от дъжда, имаше объркани отпечатъци от обувки.

Джонстън коленичи и ги огледа.

— Петима са… не, шестима. Движат се в колона. — Той вдигна глава. — Тръгнали са на югоизток.

— Какво има на югоизток? — попита Телиъс.

— Паркинг. — Джонстън присви очи и се усмихна.

Телиъс го погледна озадачено.

Джонстън хвана някакъв изпълзял по бронята му кърлеж, смачка го и го изхвърли.

— Шибани кърлежи. Вече знаем плана им.

— Какъв план?

— Търсят начин да се върнат в „Наниджен“.

Прав беше, разбира се. Телиъс кимна и тръгна по следата.

Джонстън скочи обратно в хексапода и го подкара след Телиъс, който се движеше бързо, като често прескачаше препятствия и поддържаше темпо между кучешки тръс и спринт. От време на време спираше, за да разгледа отпечатъците в меката почва. Мишените им не си бяха направили труда да прикриват следите си. Изобщо не подозираха, че някой ще тръгне след тях.

Започваше да се стъмва. Телиъс и Джонстън познаваха микросвета достатъчно добре, за да знаят, че ще трябва да спрат за през нощта. На това място не бива да се движиш по тъмно. Никога.

Спряха хексапода. Джонстън заби пръти около превозното средство и прокара по тях електрошоков кабел на нивото на гърдите, докато Телиъс изкопа дупка под хексапода. Вързаха кабела за кондензатора (всяко животно, което го докоснеше, щеше да получи токов удар) и седнаха в дупката, опрели гръб в гръб, със заредени и готови за стрелба пушки.

Телиъс се облегна и лапна тютюн за дъвчене. Джонстън извади радиолокатора — беше го взел, за да следят за евентуални трансмисии през нощта. Беше спокоен. Това бе десетото му излизане в микросвета и знаеше какво прави. Включи локатора и се загледа в екрана, търсейки сигнал на седемдесет гигахерца — честотата, която използваха радиостанциите на „Наниджен“. Ефирът мълчеше.

— Може дори да нямат радиостанции — каза той на Телиъс.

Телиъс изсумтя в отговор и изплю кафява слюнка.

Ядоха пакетирана храна. Излязоха да пикаят поотделно — единият се отдалечаваше на няколко крачки, докато другият го прикриваше с газовата си пушка, в случай че нещо се опита да ги нападне през електрическата ограда. Някои гадини можеха да те надушат, докато изпразваш мехура.

След това се редуваха с почивките — единият дремеше, а другият стоеше на пост. Будуващият носеше очила за нощно виждане и очите му бяха малко над нивото на земята.

Джонстън още се изумяваше колко жив е този свят нощем. Малките създания пъплеха непрекъснато и се занимаваха с проклетите си работи. Навсякъде пълзяха буболечки, милиони буболечки. Дори не знаеше какви са. Видиш ли една, все едно си видял всички. Стига да не са някакви хищници. Оглеждаше се за топлата форма на мишка. Искаше му се да повали едър дивеч. Свалянето на мишка с газовата пушка бе равносилно на убиването на кафърски бивол. Беше го правил няколко пъти в Африка.

— С огромно удоволствие бих гръмнал мишка — каза той. — Голям кеф ще бъде.

Телиъс изсумтя.

— Само да не попаднем на някое шибано сколо — добави Джонстън.