Майкъл Крайтън, Ричард Престън
Микро (50)

46.

Кратерът Тантал

1 ноември, 01:20 ч.

Разнесе се рев, от който тунелите се затресоха като при земетресение, след което от дупката в тавана над огнището се появи жълто сияние. Рик и Керън скочиха и захвърлиха одеялата.

— Към хангара! — извика Бен.

Затичаха по тунела, но ги блъсна нагорещен, пропит с изпарения въздух. Керън падна; Рик я хвана и я помъкна. Тя се отскубна със сила, но рухна на колене и се строполи. Като че ли беше изгубила съзнание. Рик не виждаше нищо, тунелите изведнъж се бяха напълнили с дим. Вдигна я, метна я на рамо и се затича след Бен. Зави му се свят и му бе трудно да диша — кислородът в тунелите свършваше бързо. Бен викаше нещо и го дърпаше напред. Рик падна и изпусна Керън.

Този път беше неин ред. Тя скочи, сграбчи го и го повлече.

— Хайде, Рик! Не се отделяй от мен!

Като се препъваха, давеха и кашляха, тримата тичаха през дима, който изпълваше тавана.

— Снишете се под пушека! — извика Бен.

Запълзяха, като държаха ръцете си под черния пушек, а земята се тресеше под тях от ужасяващия дълбок рев. Добраха се до хангара. Рик и Керън скочиха в самолетите, докато Рурк отваряше вратата, но тя се сгромоляса, разкривайки огнена стена, която препречваше изхода.

Рурк залитна назад, кашляйки.

— Бен! — изкрещя Керън.

Рурк падна на колене, но се изправи и им махна.

— Тръгвайте!

Имаше само два самолета. Бен нямаше да може да полети.

— Бен! — извика Керън. — Ами ти?

— Изчезвайте! — Бен се запрепъва към тунела, от който вече бълваше дим.

Полузадушена и замаяна, Керън включи двигателя на самолета и махна на Рик.

— Излитай! — изкрещя му тя.

Двамата тръгнаха едновременно, летяха крило до крило през хангара, докато Рурк пълзеше назад. Керън се обърна и го видя как пада на колене. Връщаше се в Редута. Не би могъл да диша там; нямаше никакви шансове да се измъкне.

Огнената стена приближаваше. Керън се сниши в кабината, микросамолетът се вряза в пламъците и изведнъж се озова в прохладния нощен въздух. Рик Хътър летеше до нея. Изглеждаше добре.

Тя леко зави, изпробвайки управлението. Погледна назад. Редутът на Рурк се бе превърнал в огнено море. Пламъците облизваха Голямата канара и танцуваха по повърхността й, а на фона им се очертаваше сянката на някакъв гигант. Мъжът държеше червена пластмасова туба и я изливаше около база „Тантал“. После отстъпи назад, хвърли запалена кибритена клечка и пламъците подскочиха, озарявайки лицето му. Беше Вин Дрейк. Окъпан в светлината на огъня, Дрейк излъчваше спокойствие. Сякаш се взираше умислено в лагерен огън. Накланяше глава настрани, като че ли в ухото му беше влязла вода или се вслушваше в нещо.

Рик изгуби управление над самолета си. Преобърна се и се блъсна в Голямата канара. За момент си помисли, че с него е свършено, но микросамолетът отскочи, завъртя се и се стабилизира, след което полетя право напред. Малките машинки бяха наистина здрави. Огледа се — беше изгубил Керън. Дърветата се извисяваха пред него като плътна стена. Затърси сред тях, но не видя никакви светлини. Нищо не показваше къде се е дянала Керън. В кабината имаше радиостанция и Рик се запита дали да не я използва. Точно тогава видя пред себе си примигващи зелени и червени светлини. Това бе самолетът на Керън.

Той също включи своите светлини и й помаха с криле. Тя отвърна и полетя в короната на едно дърво. Рик я последва, но почти не виждаше клоните около себе си. Летеше през тъмен лабиринт, следвайки Керън Кинг.

Увеличи мощността и я настигна, докато тя кръжеше в короната. Включи радиостанцията си. Какво пък. Дрейк вече не можеше да се добере до тях, дори да ги чуваше.

— Добре ли си, Керън?

— Така мисля. Ти?

— Справям се — отвърна той.

Осъзна, че няма къде да отидат, освен в „Наниджен“. Керън не можеше да остане на Тантал, защото тук вече нямаше нищо. Реши да не го споменава.

Виждаха Дрейк през клоните. Той се спусна по склона и към небето подскочиха още пламъци. Изгаряше нещо друго; каквото и да бе то. Дрейк явно беше твърдо решен да заличи всички следи от базата и Редута на Рурк. Огънят гореше във влажна гора и вероятно щеше да угасне, без да привлече внимание, превръщайки убежището на Бен и базата в изпепелени руини.

Дрейк навлезе в гората, като си осветяваше пътя с фенерче. Чуха рева на двигател и видяха пикап, който се друсаше по черния път при устието на кратера. Светлините на колата изчезнаха зад отсрещния ръб и светът около тях потъна в мрак. Тъмнината обаче не бе пълна — светлините на Хонолулу блестяха между клоните. Керън полетя нагоре и излезе от короната на дървото.

— Прилепи. Трябва да кацнем някъде — каза й Рик.

— Къде? Не можем да кацнем на земята. — Там можеха да станат жертва на други хищници.

— Следвай ме.

Рик я задмина и полетя пръв. Виждаше клоните, листата, препятствията и ги заобикаляше, като маневрираше наляво-надясно и винаги оставаше в короните на дърветата, където прилепите не можеха да летят. От време на време се оглеждаше и виждаше светлините на Керън; тя го следваше плътно. Пламъците зад тях отслабваха; двамата се спуснаха в дълбините на кратера, където вятърът духаше по-слабо, блокиран от стените и склоновете. Скоро огънят напълно изчезна от погледа им.

— Трябва да потърсим място за приземяване — каза Рик по радиото.

Прелетя покрай един клон и го огледа внимателно — беше широк и гладък, без мъх, с достатъчно място за маневриране. Кацна и спря самолета. Тези машини биха могли да се приземят и върху монета. Керън кацна до него.

Клонът се люлееше — вятърът си играеше с него и заплашваше да събори самолетите.

— Трябва да ги завържем — каза Рик и слезе. Оказа се, че самолетите имат закрепващи въжета на носа и опашката; несъмнено това бе нововъведение на Бен Рурк. Рик закрепи машините.

Керън Кинг тихо заплака, свита в кабината си.

— Какво има?

— Бен остана там. Не може да е оцелял.

Рик смяташе, че все пак може да се е измъкнал.

— Аз лично не бих го отписал с лека ръка — каза той. Но нямаше как да научат дали Бен се е спасил от пламъците.

Не им оставаше друго, освен да чакат. Часовниците на таблата показваха часа — 01:34. До утрото имаше още много време, а не можеха да летят безопасно през нощта.

Пасатът се засили и клонът се замята като палубата на по-паднал в буря кораб. Керън виждаше синините по ръцете си — тъмни петна на лунната светлина. Ставаха все по-големи. Дали така изглеждаше цялото й тяло?

От люшкането на клона на Рик му прилоша и той се запита дали не е от микрокесонната болест. Може пък да беше и остатъчен ефект от отровата на паяка. Помисли си за разстоянието, което трябваше да изминат сутринта. Двайсет и четири километра, включващи дълъг полет над водите на Пърл Харбър. Невъзможно. Нямаше начин да успеят.