Майкъл Крайтън, Ричард Престън
Микро (26)

22.

Недалеч от станция „Браво“

29 октомври, 18:00 ч.

 

Шестимата оцелели специализанти си избраха едно възвишение в основата на малко дърво. На това място нямаше да бъдат отнесени от водата, ако през нощта завалеше. Дървото беше охия, покрита с червени цветчета, които блестяха на вечерната светлина.

— Трябва да направим палисада — каза Питър.

Събраха сухи съчки и сламки. Нацепиха ги на дълги трески и ги забиха в земята една до друга. Получи се стена от заострени колове около лагера, с насочени навън остриета. Оставиха отвор колкото да се провре човек, като около него издигнаха прегради, принуждаващи евентуалните натрапници да се движат на зигзаг. Продължиха да работят върху подсилването на укреплението, докато не се стъмни съвсем. Домъкнаха сухи листа и направиха от тях навес, който да ги защитава от дъжда и да ги скрива от летящи хищници.

Постлаха листа и под навеса, за да се отделят от земята, която непрекъснато се гърчеше от малки червейчета. Срязаха леката палатка от раницата и постлаха импрегнираната материя върху листата, за да останат на сухо и да спят по-удобно.

Имаха си истинска крепост.

Керън извади спрея си. Беше почти празен — бе изразходвала по-голямата част в битката с мравките.

— Вътре има бензоквинон. Ако нещо ни нападне, останало е за едно-две пръскания.

— Вече се чувствам далеч по-спокоен — саркастично каза Дани.

Рик Хътър взе харпуна и потопи върха му в курарето, след което подпря оръжието на палисадата, готово за действие.

— Трябва да оставим постове — напомни им Питър. — Ще се редуваме на всеки два часа.

Но не знаеха дали да запалят огън. Ако в нормалния свят нощта те завари насред пущинака, човек би запалил огън, за да се топли и да държи настрана хищниците. Положението в микросвета беше различно. Ерика Мол го обобщи:

— Светлината привлича насекомите. Ако запалим огън, ще привлечем хищници от стотици метри наоколо. Предлагам да не използваме и лампите.

Това означаваше, че ще прекарат нощта в пълен мрак.

Здрачът премина в нощ, светът се лиши от цветовете си и потъна в оттенъци на сивото и черното. Чуха топуркане, което приближаваше — звук на много крака, стъпващи по земята.

— Какво е това? — с треперещ глас попита Дани.

Появи се стадо призрачни, деликатни животни, които минаха през лагера. Наричаха се сенокосци — осмокраки създания с тънки, невъзможно дълги крака. Според тукашните мащаби краката им бяха по четири и половина метра. Тялото на всеки сенокосец представляваше овално топче с две ярки очи. Създанията се носеха над земята, като потропваха с крака и търсеха нещо за ядене.

— Гигантски паяци — изсъска през зъби Дани.

— Не са паяци — отвърна Керън. — А опилиони.

— Тоест?

— Братовчеди на паяците. Безобидни са.

— Сенокосците са отровни — заяви Дани.

— Не са! — озъби му се Керън. — Не произвеждат никаква отрова. Повечето ядат гъби и гниещи отпадъци. Намирам ги за прекрасни. За мен те са жирафите на микросвета.

— Само арахнолог може да каже такова нещо — обади се Рик Хътър.

Стадото сенокосци се отдалечи и шумът от стъпките им заглъхна. Мракът се сгъсти и изпълни гората като прилив. Звуците се промениха. Това означаваше, че съвсем нови създания са изпълзели навън.

— Застъпва нова смяна. Гладна смяна — разнесе се в тъмното гласът на Керън Кинг. Вече не се различаваха един друг.

С напредъка на нощта звуците се засилиха, станаха по-настоятелни, идваха от всички посоки. Отблизо и отдалеч се чуваше скърцане, бумтене, вой, тропане, свирене, сумтене, ръмжене и туптене. Човеците усещаха и вибриране — някои насекоми общуваха на незнаен език, като удряха по земята.

Свиха се един до друг, а Амар Сингх застана пръв на пост. Той взе харпуна и се покатери на навеса, където седна като глътнал бастун и започна да се ослушва и да души. Въздухът бе наситен с феромони.

— Нямам представа какво надушвам — призна той. — Всичко е толкова непознато.

Запита се как изобщо успяват да надушат каквото и да било. Телата им бяха смалени стократно. Това означаваше, че атомите, които ги изграждаха, също са сто пъти по-малки. Тогава как техните миниатюрни атоми взаимодействаха с гигантските атоми на средата? Не би трябвало да подушват нищо. Всъщност не би трябвало да усещат и вкус. А как стоеше въпросът с дишането? Как мъничките молекули на хемоглобина в червените им кръвни телца улавяха огромните кислородни молекули във въздуха?

— Имаме парадокс — каза Амар на останалите. — Как малките атоми в телата ни взаимодействат с нормалните атоми на света около нас? Как така надушваме нещо? Как усещаме вкуса му? Как кръвта ни успява да задържи кислород? Би трябвало да сме мъртви.

Никой не можа да се сети.

— Може би Кински знаеше отговора — предположи Рик.

— А може и да не го е знаел — отвърна Питър. — Имам чувството, че „Наниджен“ не разбира много добре собствената си технология.

Рик си беше мислил за микрокесонната болест. Тайно бе оглеждал ръцете и дланите си, търсейки синини. Засега не беше забелязал нищо.

— Може би микрокесонната болест се причинява от този миш-маш с размерите на атомите — каза той. — Може би нещо се обърква във взаимодействията между малките атоми на телата ни и големите около нас.

Един кърлеж запълзя по Амар. Той го махна от ризата си и го пусна, като внимаваше да не го нарани.

— Ами чревните бактерии? Имаме трилиони чревни бактерии в себе си. И те ли се смаляват?

Никой нямаше представа.

— Какво ще стане, ако нашите свръхмалки бактерии излязат навън в тази екосистема? — продължаваше Амар.

— Може би ще умрат от микрокесонна болест — предположи Рик.

Слабо сребристо сияние озари гората. Луната беше изгряла и се издигаше в небето. Заедно с нея из джунглата се разнесе зловещ, бумтящ писък: Пууу… еее… ооо… о-о-о…

— Боже мой, какво беше това? — попита някой.

— Мисля, че е бухал. Чуваме го на по-ниска честота.

Бухането се повтори отново от върха на едно дърво и звучеше като смъртна заплаха, скрита в стон. Усетиха смъртоносното присъствие на бухала някъде над тях.

— Започвам да разбирам какво е да си мишка — каза Ерика.

Бухането престана и чифт зловещи криле прелетяха в пълна тишина през балдахина от листа. Птицата имаше по-едра плячка за ловене; дребосъци като микрочовеците не я интересуваха.

Разтърси ги внезапен грохот. Земята се надигна.

— Под нас има нещо! — извика Дани и скочи на крака. Изгуби равновесие, когато земята започна да се разделя, и залитна, като моряк на палубата на люлеещ се кораб.

Останалите също наскачаха от листата и извадиха мачетета, докато земята под краката им стенеше и се тресеше. С бясно разтуптяно сърце Амар сграбчи харпуна и го вдигна над главата си. Беше готов да убива. Специализантите се пръснаха и изтичаха до палисадата, като се чудеха дали да избягат навън, или да изчакат и да видят материализирането на заплахата.

И тогава тя се появи — розов цилиндър със зашеметяващи размери, който се издигна от недрата на земята. Дани изпищя. Амар едва не хвърли харпуна, но се спря в последния момент.

— Това е просто земен червей, народе — каза той и свали оръжието си. Нямаше намерение да пронизва червей, ако не се налага; безобидното животно просто се опитваше да оцелее в пръстта и не представляваше заплаха за никого.

Червеят не хареса онова, на което беше попаднал. Плъзна се обратно в земята и продължи нататък като булдозер, докато палисадата се тресеше над него.

Луната се изкачи още по-високо в небето и се появиха прилепите. Специализантите започнаха да чуват накъсаш те им писъци и ревове, които кръстосваха върховете на дърветата над главите им — сонарът на летящите бозайници. Звуците бяха зловещи, летящите хищници използваха ултразвук, за да открият плячката си. Сонарът беше с прекалено висока честота, за да се чува от хората. В микросвета обаче звучеше като ехолот на подводница.

Специализантите чуха как един прилеп открива нощна пеперуда и я убива.

Ловът започна с ленива поредица писъци. Прилепът насочваше звука към пеперудата, за да я различи и определи разстоянието до нея и посоката, в която лети. След това звуците зачестиха и станаха по-силни. Ерика Мол обясняваше какво се случва:

— Прилепът „рисува“ пеперудата със сонара си. Той излъчва ултразвук към жертвата и чува връщащото се ехо. То му казва къде се намира пеперудата, колко е голяма, каква форма има и накъде лети. Сигналите стават по-чести, когато прилепът се насочи към пеперудата.

Често жертвите се опитваха да се защитят, като издаваха силен барабанен звук.

— Нощните пеперуди имат много добър слух — обясни Ерика.

Пеперудата беше доловила сонара на хищника и вземаше предпазни мерки. Звуците идваха от мембрани по коремчето на насекомото. Те бяха в състояние да заглушат сонара, да объркат прилепа и да направят пеперудата невидима за него. Докато прилепът приближаваше, сигналите се усилиха в кресчендо, примесени с барабаненето на пеперудата. Пит, пит, пит — пискаше прилепът. Пом-пом-пом-пом — отвръщаше пеперудата, мъчейки се да се скрие. Понякога барабаненето внезапно прекъсваше.

— Прилепът изяде пеперудата — съобщи Ерика.

Слушаха като хипнотизирани лова над главите си. После един прилеп прелетя право над укреплението им с шепот на кадифени криле. Звукът на сонара му едва не ги оглуши и ушите им писнаха.

— Този свят ми изкарва акъла — каза Керън Кинг. — Но въпреки това се радвам, че съм тук. Сигурно съм побъркана.

— Поне е интересно — отбеляза Рик.

— Иска ми се да имаше огън — промърмори Ерика.

— Не може. Така ще съобщим на всеки хищник, че сме тук — рече Питър.

Ерика Мол ги беше посъветвала да не палят огън, но въпреки това първобитният човек в нея копнееше за него. Най-обикновен огън, топъл, светъл и успокояващ. Огънят означаваше безопасност, храна, дом. А сега я заобикаляха единствено мрак, студ и шантави звуци. Забеляза, че долавя туптенето на сърцето си в гърлото. Устата й беше пресъхнала и тя осъзна, че е ужасена, много по-уплашена от когато и да било. Примитивната част от ума й искаше да изпищи и да побегне, въпреки че здравият разум й казваше, че бягството слепешком през тъмната джунгла означава сигурна смърт. Най-разумно бе да стои мълчаливо и да не мърда, но първобитният страх от тъмното заплашваше да я залее напълно.

Мракът сякаш се увиваше около човеците и ги наблюдаваше.

— Какво ли не бих дала за светлина — прошепна Ерика. — Съвсем мъничко светлина. Бих се почувствала много по-добре.

Ръката на Питър легна върху нейната.

— Не се бой, Ерика.

Ерика безмълвно заплака и стисна ръката му.

Амар Сингх седеше с харпуна в скута си. Намаза върха с още кураре, работеше пипнешком и се надяваше да не се убоде. Питър започна да точи мачетето си. Диамантеното точило се плъзгаше по острието, издавайки мелодични звуци. Останалите спяха или се опитваха да заспят.

Звуците се промениха, а после внезапно се възцари тишина. Смълчаването събуди спящите. Всички напрегнаха слух. Тишината изглеждаше по-лоша от всеки шум.

— Какво става? — попита Рик Хътър.

— Пригответе оръжията — тревожно прошепна Питър.

Чу се звън — човеците грабнаха мачететата и ги вдигнаха в готовност.

Тогава се чу странен, тих свирещ звук. Сякаш идваше от няколко места едновременно. Свиренето се усилваше. Нещо приближаваше към тях.

— Какво е това?

— Прилича ми на дишане.

— Може да е мишка.

— Не е мишка.

— Както и да е, има бели дробове.

— Да… твърде много бели дробове.

— Пригответе лампите — каза Питър. — Включете ги по мой сигнал.

— Каква е тази миризма?

Остра миризма на мухъл изпълни въздуха. Засили се и стана по-плътна, докато не започна да им се струва, че покрива кожата им като олио.

— Отрова — каза Питър Янсен.

— Каква отрова? — остро полита Керън.

Питър се опита да извика от паметта си миризмите на различните отрови, но не успя да я разпознае.

— Не знам как…

Някакво много голямо и тежко животно се понесе с трясък към тях.

— Светлини! — извика Питър.

Няколкото лампи се включиха и лъчите им се кръстосаха над огромна стоножка, пълзяща към тях. Имаше кървавочервена глава с четири очи. Под главата се виждаха две червени челюсти с черни върхове около сложна по форма уста. Стоножката имаше четирийсет крака, които се движеха на вълни, а тялото й бе покрито с броня с цвета на махагон. Това бе гигантска хавайска сколопендра, една от най-големите стоножки на планетата.