Мика Валтари
Черният ангел (72) (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

15 май 1453

Днес получих жесток удар в сърцето. Знаех, че така ще стане. Но човек губи това, което му е писано да загуби, и дори най-голямото щастие все някога има край. Като се замисля след всичко това, струва ми се чудо, че успяхме толкова задълго да запазим съюза си в тайна. Тъй като от много време насам всеки в града е станал обект на посещение от императорските патрули, които имат позволени да влизат в къщите и на най-големите благородници без предупреждение и да тършуват из мазите и таваните за дезертьори, за скрити провизии и пари за императорската съкровищница. По един и същ безпощаден начин те конфискуват събраното с мъка шепа брашно на бедняка, както чувала със зърно и гърнетата с масло на богаташа.

Знаех, че нещо лошо ще се случи, но нехаех. Живеех в рая, вкопчвах се във всеки бягащ миг, само да бъда с нея без да мисля за утрешния ден. Рано или късно бедата трябваше да ни постигне, но не предполагах, че щеше да стане точно така.

Привечер моят слуга Мануил се появи на стената. Очите му бяха насълзени и някой така беше оскубал брадата му, та чак бузите му бяха опръскани с кръв.

— Господарю — задъхано изпъшка той с ръка на сърцето — случи се нещастие!

Болните му колене се подгънаха от дългия бяг през града и във възбудата си той дори не се съобразяваше с това, че някой можеше да го подслушва. Съобщи ми, че военната полиция претършувала къщата ми тази сутрин. Не бяха намерили нищо подозрително, но един от войниците се загледал в Ана и изглежда я познал, защото още следобед се върнали, но този път с тях бил и един от Нотарасовите синове, който веднага познал сестра си и тя доброволно тръгнала с тях. Какво друго е можела да направи? Мануил се опитал да я защити, като изтъкнал, че не съм си у дома, но те му оскубали брадата, повалили го на земята и започнали да го ритат. Забравяйки своя висок ранг, братът на Ана го ударил с пестник в лицето.

Веднага след като се посъвзел, Мануил ги проследил отдалече и видял да я отвеждат в къщата на куропалат Лукас Нотарас.

— Защото тя е негова дъщеря — уверено заяви Мануил.

— Аз знаех това почти от самото начало, но не обелвах ни дума, тъй като ти искаше да го пазиш в тайна. Но това е съвсем друга история. Господарю, трябва да бягаш, защото несъмнено куропалатът ще иска да те убие. И неговите жребци са по-бързи от моите крака.

— Къде ли бих могъл да избягам в този град? — попитах.

— Няма място, където той няма да може да ме намери.

Мануил така се забрави, та си позволи да ме разтърси за ръката.

— Скоро ще се стъмни — запъхтяно рече той. — А по стената сега е спокойно. Можеш да се спуснеш с въже в подножието й и да избягаш в лагера на султана. Там ще си като у дома си, пък и много други са постъпили по този начин. Ако пожелаеш, аз сам ще те спусна, след което ще изтегля въжето, така че няма и следа да остане. Но си спомни за мен, когато се завърнеш с победителите.

— Какви ги дрънкаш, глупако — ядосах се аз. — Султанът ще набучи главата ми на кол, ако му падна в ръцете.

— Разбира се, разбира се — закима Мануил, поглеждайки ме лукаво със зачервените си очи. — Тази, изглежда, е историята, към която се придържаш и това не е моя работа. Но повярвай ми, оттук насетне ще си в по-голяма безопасност при султана, отколкото в Константинопол, пък можеш и да се застъпиш за нас, бедните гърци.

— Виж какво, Мануил — започнах аз, но не можах да продължа. Как и с какви думи можех да проникна през бронята на неговата предубеденост?

Той пъхна показалец в гърдите ми и рече:

— Ясно е, че си султански пратеник. Да не би да си въобразяваш, че можеш да измамиш един стар грък? Латинците можеш да излъжеш както си искаш, но не и нас. Защо, мислиш, всеки уважително ти прави път и благославя стъпките ти? Нито един косъм от главата ти не е паднал. Това не е ли достатъчно доказателство? Никой не смее да те докосне, защото султанът е твой щит. И не е срамно човек да служи добре на господаря си. Дори императори са се съюзявали с турците, когато е било необходимо, и са ги използвали.

— Млъкни, луди човече! — гневно го срязах аз и се огледах. Някакъв венециански войник ни приближи и с интерес заразглежда възбудения старец. В този момент един от топовете стреля и каменното гюлле удари в стената близо до нас, така че тя потрепери под краката ни. Мануил ме хвана за ръката и чак сега огледа обгорялата и почерняла от обстрела земя под краката ни.

— Да не би да сме застанали на опасно място? — уплашено запита той.

— Необмислените ти приказки са къде по-опасни от турската артилерия — избухнах аз. — Умолявам те в името Божие, Мануил, повярвай ми! Който и да съм аз, ще живея и ще умра за този град! За мене няма друго бъдеще и не жадувам нито власт, нито пурпур. Властта е смърт. Аз сам ще отговарям пред Всевишния за делата си. Набий си това в главата веднъж завинаги. Сам съм — съвсем сам. Тайната що нося в сърцето си, ще умре с идването на турците.

Думите ми бяха толкова зловещи и убедителни, че Мануил ме гледаше като вкаменен. Принуден беше да ми вярва. След което избухна в сълзи и простена:

— В такъв случай ти си луд, а не аз!

Той дълго плака, после си избърса носа и примирено каза:

— Да става каквото ще. Луди императори сме имали и преди и никой не е смятал това за истинско нещастие. Имаше само един Адроник, който беше толкова жесток в лудостта си, та накрая народът го натъкна на един меч и го обеси на Хиподрума. Но ти не си жесток. Ти по-скоро си нежен в своята лудост и затуй считам за свой дълг да те следвам дори по пътеката на безумието, след като веднъж съм те опознал.

Той се огледа, въздъхна и продължи:

— И тук е ужасно, но аз не мога да се върна в твоята къща. Прекалено много ме е страх от куропалат Лукас Нотарас. По-скоро ще взема кинжал в ръка и ще срещна нападащите турци, отколкото да се изправя лице в лице с великия стратег, след като съм ти помогнал да откраднеш дъщеря му. Знаеш ли, ако не се лъжа, Ана Нотарас отдавна е била предназначена за султанския харем.

Още веднъж се възхитих на това, колко много информация може да събере обикновен човек като Мануил. Какво ли друго би подхождало по-добре на куропалатовите планове от женитбата на неговата дъщеря за султана, с която да скрепи с турчина своя съюз? Единствената причина, поради която искаше да я проводи на безопасно място в Крит, беше да си подсигури по-изгодна позиция при договарянето. Мехмед е ненаситен в похотта си и по това също прилича на своя кумир — Александър Велики. Жена от най-благородното семейство в Константинопол би задоволила неговата колосалната арогантност.

— Откъде научаваш всичко, което си мислиш, че знаеш? — не се въздържах да попитам аз.

— То е във въздуха — отвърна Мануил, разпервайки ръце. — Аз съм грък и политиката е в кръвта ми. Нямам обаче никакво желание да се забърквам в тази история между теб и твоя тъст. Бих предпочел да гледам отстрана, ако ми позволиш.

Беше ми ясно, че за него бе по-сигурно да остане на крепостния вал, отколкото в къщата ми. Ако Лукас Нотарас възнамеряваше да ме убие със собствената си ръка или чрез наемник, той щеше да предположи, че е по-безопасно едновременно с това да премахне и всички свидетели на тази женитба. Затуй позволих на Мануил да се присъедини към гръцките работници, които бяха наети от венецианците, и му наредих да се грижи за себе си.

Щом чух, че съм загубил Ана, първият ми импулс беше да препусна до бащината й къща и да поискам нейното връщане, тъй като ми беше законна съпруга. Но каква ли полза щеше да има от това? Само щях да улесня Нотарас в премахването на един самотен чужденец в собствената му къща. Как ли е била наранена гордостта му, като е разбрал, че единствената му дъщеря, която беше отгледана да стане императрица, се е подиграла с доверието му и се е отдала на най-съмнителния чужденец в Константинопол. В куропалатовия дворец, зад решетките и ключалките, Ана беше непостижима за мен. Но тя е моя жена и затова трябва да се пазя от Лукас Нотарас. Най-простият начин да се разтрогне нашият брак е моята смърт, а аз не желая да умра от гръцка ръка.

Стоях буден, за да пиша. От време на време затварях очи и подпирах с ръце горещото си чело. Но сънят не се смили над мен. През натежалите от умора клепачи виждам нейната красота — очите й, устните й. Страните й горят, когато ги докосвам с ръка, и страшен пламък ме обгръща, щом погаля голите й слабини. Никога преди не съм жадувал за нея, както сега, когато знам, че съм я загубил.