Мика Валтари
Черният ангел (45) (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

4 април 1453

В понеделник плаващият бараж бе изнесен на мястото му и сега той затваря пристанището от кулата на Евгений, до кулата на Галата край Пера. Нито един кораб, дори да иска, не може вече да се измъкне от никъде. От бряг до бряг веригата плува като водна змия.

След като напуснах дома си, аз безпрепятствено се присъединих към подсилената стража край Свети Романовата порта. Латинците мързеливо се излежават по кулите и бойниците, варят агнешко в казанчетата си, играят карти и пият вино. Гърците пеят химни и се молят. Вестовоите стоят по стените. От време на време някой от тях си въобразява, че вижда движещи се сенки в тъмната нощ и хвърля запалена факла или изстрелва горяща стрела през защитния ров. Но зад стената е само мъртвата пустош.

Скоро ще настъпи краят на готвенето и в казанчетата ще започнат да топят олово и да варят смола.

По стените е разположена цяла батарея тънкоцеви оръдия с пряко прицелване, а също така и няколко огромни бомбарда, които изплюват гюллетата си по траектория, прилична на дъга. Но техните трясъци повече вредят на стените, отколкото на врага. Те дори не са изпробвани. Барутът се пести за мускетите, които стрелят с оловни куршуми.

Близо до зъбчатите бойници императорските техници са инсталирали старовремски балисти и катапулти. Те хвърлят далеч зад рова каменни късове, които обаче летят по-бавно от оръдейните шрапнели.

Ако може да се избира между барутен пищов и арбалет, един на петдесет ще избере пищова. Арбалетът е къде по-сигурен и по-безопасен.

Хоризонтът е почервенял и латинците се обзалагат за това, дали на сутринта турците ще се появят пред портите. Всички са изнервени и сън не ги хваща. Наемните войници псуват постоянно, а това обижда гърците и те се държат настрана от тях.

Докато будувам с останалите, горчивина и съмнение обземат душата ми. Не мога да не мисля за Ана Нотарас. Не мога! Съдбата едва ли сама ме тласка така неизбежно по този път. Защо така упорито желае законно да се обвърже с мен? Тя трябва да разбере, че аз си имам причина, поради която не мога да се съглася. Защото аз наистина имам причина. Да, наистина имам?

Ако се откажа от унията и си позволя да се венчая за нея, това ще е още една стъпка към онова ужасно изкушение.

Защо трябваше да я срещна? Беше ли това предварително нагласено? Баща й наистина ли не знае, че тя все още е в града? Или те действат заедно — баща и дъщеря? Но Лукас Нотарас не може да знае кой съм аз?

Защо ли ми трябваше да я срещна тогава край портите на „Света София“, когато пътят ми беше така ясен и чист? Сега душата ми е объркана и мрачна. Ще позволя ли на духа да бъде подмамен от съблазните на плътта? Но любовта ми не е ли дух и плът ведно? Вярвам в това! Да, вярвам в това!

Човек съм, а не ангел? И все пак болката изчезна, когато положих ръката си върху Мануиловата глава.

И всичко това, за да се докосна до Бога! И всичко това, за да се хвърля в пламтящия гроб на собствената си похот!

Да не я ли мразя? Само защото я обичам?