Мика Валтари
Черният ангел (3) (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

15 декември 1452

Само една сгъната хартийка. Донесе я рано сутринта обикалящият улиците продавач на зеленчуци.

Следобяд в черквата „Светите Апостоли“. Нямаше нищо друго написано на бележката. Към обяд казах, че отивам на пристанището и отпратих слугата да чисти в мазето. На излизане го заключих вътре. Този ден не изпитвах нужда да бъда държан под око.

Черквата „Светите Апостоли“ се възправя на най-високия хълм, в самото сърце на града. Мястото бе отлично избрано за тайна среща — само няколко облечени в черно жени се молеха пред свещените икони край олтара. Дори на облеклото ми никой не обърна внимание, тъй като там по цял ден идваха на посещение моряци от латинската флота, за да разглеждат императорските гробове и светите реликви. Веднага вдясно от входната врата, заградена с обикновена дървена оградка, стоеше изправена част от колоната, към която е бил привързан Спасителят, бичуван от римските войници.

Трябваше да чакам в черквата повече от два часа, а времето течеше бавно. Очакването ми обаче не беше забелязано от никого. В Константинопол времето е загубило своето значение. Изпаднали в религиозен екстаз, молещите се жени бяха прекъснали връзката си със света. Изправяйки се, те се оглеждаха унесено и неизразимата меланхолия на умиращия град се завръщаше в очите им. Забулваха лицата си и забили поглед в земята, излизаха от черквата.

В сравнение с хлада навън в черквата беше топло. По стар римски обичай под мраморния плочник минаваха тръби с топла вода. Дори мразът в душата ми започна да се разтапя. Пламъкът на очакването ме подтикна към молитва — нужда, каквато от дълго време не бях изпитвал. Коленичих до преградката на олтара и се помолих дълбоко в сърцето си: „Всемогъщи боже, ти който в образа на Сина си прие плът по начин, непонятен за нас, за да ни спасиш от грях, смили се над мен. Прости съмнението и неверието ми, що ни твоето слово, ни писанията на калугерите, ни коя да е земна философия не успяха да излекуват. С волята си ти ме води и ми даде да опитам от всички твои дарове: мъдрост и невежество, богатство и нищета, власт и робия, страст и примирение, копнеж и забвение, перо и меч, но нищо, нищо не ме изцери. Ти ме преведе от отчаяние към безутешност както безпощаден ловец преследва изнемощял звяр, докато във вината си открих един единствен път — да предоставя живота си в името твое. Но дори тази ми саможертва не си склонен да приемеш. Какво тогава желаеш от мен, свети непонятни боже?“

Но докато се молех, усетих, че само непреклонно честолюбие владее мислите ми, засрамих се и се замолих отново в сърцето си: „Ти, който си всемогъщ, имай милост над мен! Прости греховете ми не заради моите дела, а от милосърдие. Избави ме от ужасния ми грях преди той да ме е премазал!“

Но след като се молих така, почувствах отново хлад — студен и пронизващ като бучка лед. Крайниците ми се наляха със сила и за първи път от много години бях щастлив, че живея. Бях влюбен и в очакване, а миналото се превръщаше в пепел зад гърба ми, все едно че никога преди не бях любил и очаквал. Само като бледа сянка помнех момичето от Ферара с вплетени в косите перли, що бродеше във философската си градина и носеше високо над главата си златен кафез като фенер, с който осветяваше пътя.

А по-късно бях погребал непозната покойница, чието лице лисиците в гората бяха изгризали. Беше се появила неочаквано, търсейки катарамата на своя колан. Под един накатранен навес аз се грижех за болни от чума, понеже нескончаемите спорове около буквите на вярата ме бяха довели до отчаяние. Безутешна беше и тя — красива и недостижима. Съблякох заразените й от чумата дрехи и ги изгорих в иззиданата печка в кухнята на търговеца на сол. След което легнахме прегърнати да се топлим един друг, макар да смятах, че такова нещо не може вече да ми се случи. Тя беше дъщеря на граф, а аз само преводач в секретариата на папа Евгений. Оттогава са минали петнадесет години и в мен нищо не потрепва при спомена за нея. Трябваше да разровя паметта си преди да се сетя за името й. Беатрис. Графът, нейният баща, обожаваше Данте и четеше френски рицарски романи. Беше позволил да екзекутират собствените му жена и син за прелюбодеяние и беше спал тайно с дъщеря си. Някога във Ферара? Така и открих момичето от градината в навеса с прокажените.

До мен спря жена, лицето й покриваше воал, обсипан с диаманти. Бяхме почти еднакви на височина. Заради студа бе наметната с кожен плащ. Достигна ме ухание на хиацинти. Тя беше дошла, моята любима.

— Лицето си — помолих, — открий ми лицето си, за да повярвам, че всичко това е истина!

— Извършвам грях — рече тя. Лицето й беше бледно, а очите й се плашеха от мен.

— Какво е грешно и какво не е? — попитах. — Изживяваме последните си часове. Какво значение има всичко това сега?

— Ти си латинец — упрекна ме тя. — Човек, що яде безквасен хляб. Само латинец може да говори така. В сърцето си човек познава кога греши и кога не. Още Сократ е знаел това. Но ти се подиграваш също като Пилат и питаш що е истина.

— В раните на Христа! — заклех я аз. — Дойде да ме учиш на философия ли, жено? Ти наистина си гъркиня, ако ли и без друго не знаех това.

Тя избухна в ридание от възбуда и страх. Оставих я да поплаче, за да се успокои, тъй като от уплаха трепереше през цялото време, въпреки отоплената черква и разкошната си кожена наметка. Тя бе дошла и ридаеше заради мен и заради себе си. Имах ли нужда от по-голямо доказателство за това, че бях развълнувал душата й така, както тя бе разтресла и отворила всички гробове в моето сърце.

Положих ръка на рамото й и рекох:

— Нищо не е от значение. Животът, познанието, философията, дори вярата. Всичко пламва, разгаря се бурно за момент и след това загасва. Нека се държим като двама пълнолетни, що по чудо са се открили, и да си говорим откровено. Аз не съм дошъл, за да се карам с теб.

— Защо тогава си дошъл? — попита тя.

— Защото те обичам — отвърнах аз.

— Въпреки че не знаеш коя съм и след като си ме видял само веднъж? — възпротиви се тя.

Разперих ръце. Какво ли можех да й кажа? Тя сведе очи, затрепера отново и прошепна:

— Аз изобщо не бях сигурна, че ще дойдеш.

— О, любима моя — успях да изрека, тъй като едва ли бях чувал по-красиво признание в любов от устата на жена. И още веднъж се уверих колко малко може с думи да се изрази. Но въпреки това хората, дори умните и образованите, вярват, че с думи биха могли да обяснят естеството на всевишния.

Протегнах и двете си ръце. Без колебание тя ми даде студените си длани. Пръстите й бяха тънки и здрави, но тези ръце никога не бяха работили. Така стояхме дълго — един срещу друг, ръка в ръка. От думи нямахме нужда. Нейните тъжни кафяви очи изучаваха косата ми, челото ми, страните ми, брадата и шията ми, като че ли във властта на ненаситно любопитство се опитваха да запаметят всяка моя черта. Лицето ми бе обрулено от вятъра, пости бяха вдлъбнали страните ми, разочарование бе издълбало дълбоки следи около устата ми, а челото ми бе набръчкано от много размисъл. Но аз не се срамувах от лицето си. То е като восъчна картина, върху която животът беше дълбал своя рисунък. С удоволствие я оставих да чете написаното по него.

— Искам да науча всичко за теб — призна тя и стисна коравите ми пръсти. — Бръснеш се. Това те прави особен й страшен, също като латински свещеник. Учен ли си или си воин?

— Бродил съм от страна в страна и от класа в класа като искра, носена от вятъра — занареждах аз. — Дори в сърцето си съм бродил надълбоко и нашироко. Чел съм философия, номинализъм и реализъм, а също и древните ръкописи. Дори думите така ми бяха омръзнали, та започнах да отбелязвам всичко с букви и цифри — също като Раймондус. Но до яснота не достигнах. Затуй избрах меча и кръста.

След кратка пауза продължих:

— Дори за известно време бях търговец. Научих и двойното счетоводство, с помощта на което богатството се превръща в илюзия. Богатството в наше време се е превърнало само в писане върху хартия, както философията и светите мистерии.

След известно колебание понижих глас и добавих:

— Баща ми беше грък, макар че израснах в папския Авиньон.

Тя пусна ръцете ми уплашено.

— Така си и мислех. Ако оставиш брадата си да порасте, лицето ти ще е лице на грък. Само затова ли в мига, в който те видях, ми се стори така близък отпреди, та затърсих у чертите ти лицето, що нявга съм познавала?

— Не! — възпротивих се аз. — Не затова!

Оглеждайки се предпазливо наоколо, тя закри лице и устни с воала си и помоли:

— Разкажи ми всичко за себе си. Но нека в същото време да вървим и нещо да разглеждаме, за да не привличаме вниманието. Някой може да ме познае.

Тя ме хвана доверчиво под ръка и така заедно заразглеждахме царските гробове, иконите и сребърните саркофази със свещените мощи. Стъпките ни се сляха в една. Все едно пламък обжари тялото ми щом ръката й се докосна до мен. Но болката бе сладка. Приглушено започнах да разказвам:

— Детството си съм забравил. То е като сън и аз вече не съм сигурен що е истина и що не е. Но докато играех с другите деца покрай стените на Авиньон и по речния бряг, рецитирах дълги проповеди на гръцки и на латински. Знаех наизуст много, защото след като баща ми ослепя, трябваше от неговите книги да му чета на глас по цял ден.

— Ослепя? — удиви се тя.

— Когато бях на осем или на девет, той потегли на дълго пътешествие — затърсих из паметта си аз. Бях изтрил всичко от главата си, все едно че не се беше случило, но сега ужасите на моето детство се завръщаха като лош сън. — Цяла година го нямаше. На връщане попаднал на разбойници. Ослепили го, за да не може да ги разпознае и да свидетелства срещу тях.

— Ослепили го? — рече тя учудено. — В Константинопол ослепяват само сваления от власт монарх и синовете, разбунтували се срещу бащите си. Турците са взели този обичаи от нас.

— Баща ми беше грък — повторих аз. — В Авиньон бе познат под името Андроник Гъркът, а в края на живота си само като Слепия Грък.

— Как е попаднал баща ти в страната на франките? — недоумяваше тя.

— Не знам — отвърнах, въпреки че знаех. Но това беше моята тайна. — Той живя цял живот в Авиньон. Когато бях на тринадесет години, падна в пропастта зад папския дворец и си счупи врата. Питаш за детството ми. Ангели често ми се явяваха и аз ги мислех за истински. Та нали името ми е Йоханес Ангелос. Затуй даже сам не си спомнях, но на съдебния процес всичко бе използвано срещу мен.

— За какъв процес говориш? — сбръчи чело тя.

— На тринадесет години бях осъден като убиец на баща си — натъртих аз. — Неопровержимо бе доказано, че съм завел слепия си баща до ръба на пропастта и че съм го бутнал в нея, за да наследя богатството му. Свидетели обаче нямаше. За да направя самопризнание, ме биха с камшици. Накрая ме осъдиха да бъда разкъсан на четири на колелото, а трупът ми да бъде изгорен. Бях тринадесетгодишен. Такова беше моето детство.

Тя ме погледна в очите и сграбчвайки ме за ръка, извика:

— Това не са очи на убиец! Разкажи ми всичко и ще ти олекне.

— От години не съм мислил за това — обясних аз. — Не съм изпитвал нужда да го разказвам на никого. Изтрил съм всичко от паметта си. Но на теб лесно се разказва. Много време е изтекло оттогава. Аз съм четиридесетгодишен. Много живота съм изживял след това. Но не убих баща си. Той може би беше строг, с тежък характер и често ме налагаше, но в добрите си моменти беше ласкав с мен. Обичах го. Та нали ми беше баща. За майка си нищо не знам. Починала, когато ме родила, стискайки магически лечебен камък в ръка.

— Предполагам, че баща ми се умори от живота, защото беше сляп — продължих аз. — С годините стигнах до този извод. Утринта на него ден той ме помоли да не се безпокоя, каквото и да се случи. Уж имал много пари на съхранение при златаря Героламо — цели три хиляди златни дуката. Завещание бил направил в моя полза и за настойник, докато навърша шестнадесет, оставял златаря. Беше пролет. Помоли ме да го заведа до пропастта зад двореца. Искаше да послуша вятъра и шумоленето на птиците, що на ята се завръщаха от юг. Каза ми, че отивал да се срещне с ангелите. Пожела да го оставя сам на ръба на пропастта и да се върне навреме за вечерната служба.

— Беше ли се отказал от православната църква? — попита тя косо, та нали беше от Константинопол.

— Посещаваше службите, изповядваше се, ядеше по латински замесен хляб и купуваше индулгенции, за да скъси престоя си в чистилището. Не можех и да си помисля, че съществува религия, различна от тази като на всички други. Той ми каза, че отива на среща с ангелите и когато се върнах, го намерих в основата на скалите, умрял. Беше уморен от живота, сляп и безутешен.

— Но как са могли да обвинят теб за това?

— За всичко обвиняваха само мен — отвърнах. — За всичко. Искал съм бил да сложа ръка на парите му. А когато им казах, че баща ми е отишъл на среща с ангелите, бил съм си измислял лъжи за срещата му с някой непознат, с когото той е трябвало да се види близо до пропастта. Но него ден никой не бе видял непознати хора да се мяркат из града. Златарят Героламо свидетелства най-усърдно срещу мен. Той уж със собствените си очи видял как, когато баща ми ме бил, съм го ухапал по ръката. А колкото до парите, що били оставени при него на съхранение — такива вече не съществували. Това било само илюзии на един сляп старец. Някаква малка сума наистина била оставена при него, когато баща ми ослепял, но тя отдавна била похарчена. Само от състрадание към слепия човек той продължавал да ни изпраща провизии от собственото си стопанство. Слепият Грък се задоволявал с много малко и постел често. Тази помощ обаче не можела да бъде разглеждана като лихва върху някакъв предполагаем депозит, както незрящият си въобразявал. Тя била чисто и просто от милосърдие. Още повече депозирането на пари срещу лихва щяло да бъде тежък грях за двете страни. Но като знак на добра воля златарят Героламо обеща да дари на църквата сребърен свещник, въпреки че тефтерите му недвусмислено показваха колко много бе задлъжнял баща ми през годините. Този добър самарянин предложи дълговете му да бъдели погасени с неговите книги, макар че никой не можеше да ги прочете. Но аз, изглежда, те отегчавам?

— Ни най-малко — възпротиви се тя. — Разкажи ми как се спаси?

— Бях син на Слепия Грък, сиреч чужденец — продължих. — Никой не стана да ме защити. Но щом чу за трите хиляди дуката, епископът настоя да бъда изправен пред църковен съд. Като обвинение щяха да послужат виденията, що ми се бяха явили в резултат на бичуването — от болка бях започнал да бълнувам за ангели, също както когато бях малко дете. В светското съдилище набързо бяха отстранили теологичната страна на процеса и отбелязали в протокола, че съм умопобъркан. Оковаха ме във вериги за стената на кулата и ме бичуваха всеки ден. Съдиите вярваха, че по този начин лесно ще прочистят душата ми от бесовете преди екзекуцията. Но заради парите всичко се обърка и проточи, а процесът срещу мен за отцеубийство се превърна в борба между светското и църковното съдилище за това, кой има правото да ме съди и по този начин да конфискува парите на баща ми.

— Но как се спаси? — запита тя настойчиво.

— Не знам — признах откровено и това си беше самата истина. — Не ще твърдя, че ангелите са ме спасили, но един ден без никаква причина ме освободиха от веригите, а на другата утрин забелязах вратата на кулата отворена. Така излязох навън. Бях почти ослепял от тъмницата, в която ме държаха. Край западната порта на града срещнах един амбулантен търговец, който ме попита дали не бих желал да го последвам. Имах чувството, че ме е чакал, защото ме познаваше и веднага започна да ме разпитва за моите видения. Вече в гората той измъкна изпод стоките си книга, а в нея, преведени на френски, четирите евангелия. Накара ме да му ги прочета на глас. По този начин бях приет в Братството на свободния дух. Може би те ме бяха освободили, тъй като към тях принадлежат люде, които никой не би заподозрял.

— Братството на свободния дух? — недоумяваше тя. — Кои са те?

— Не бих желал да те отегчавам — оправдах се аз. — Ще ти разкажа за тях някой друг път.

— Какво те кара да мислиш, че ще има друг път? — настоя тя. — Беше ми много трудно да те срещна дори сега, много по-трудно, отколкото предполагаш, тъй като на запад си свикнал с по-свободни отношения. Дори на туркиня й е по-лесно тайно да се среща с някого, отколкото на гъркиня, ако може да се вярва на приказките.

— Там женската хитрост винаги побеждава мъдростта на пазачите — вметнах аз. — Чети тези приказки внимателно — все нещо можеш да научиш от тях.

— Ти — разгневи се тя, — ти! Ти естествено знаеш всичко за тези неща!

— Ревността ти е безпричинна — уверих я аз. — С други неща се занимавах в султантския сарай.

— Ревност? Какво си въобразяваш! — тросна се тя, поруменявайки от възмущение. — Откъде да знам, може би си съвсем обикновен прелъстител като всички франки? Вероятно и ти ще се възползваш от запознанството си с мен, за да се хвалиш открито със завоеванията си по кораби и пристанищни кръчми.

— Такава ли била работата — стиснах аз китката й. — Такива ли запознанства си имала с франките? Такава ли жена си ти? Не се бой! Аз умея да държа устата си затворена. Просто те мислех за съвсем друга. Затуй ще е по-добре да не се срещаме повече. Но ти сигурно лесно ще си намериш някой корабен капитан или офицер от латинците да ме замести.

Тя изтръгна ръката си и започна да я разтрива.

— Да, наистина. По-добре ще е повече да не се срещаме. — Дишаше учестено, погледна ме с помътнели очи и високомерно навири глава. — Върни се на пристанището. Там ще откриеш по-лесни жени, достойни за теб. Напий се и като всеки франк предизвикай побой. Веднага ще се намери някоя да те утеши. Остани с бога!

— Бог да е с теб — отвърнах й също толкова ядосано.

Тя бързо се отдалечи по огледалния мраморен под. Походката й беше грациозна. Преглъщайки, усетих вкус на кръв. Така жестоко бях прехапал устните си, за да не извикам подире й. След това стъпките й се забавиха, а щом достигна черковната врата, тя не се сдържа и се извърна. Виждайки ме да стоя на същото място без намерение да я последвам, тя се затича към мен, вдигна ръка и ме перна разгневено по бузата. Страната ми запламтя и ухото ми запищя, но сърцето ми се възрадва, защото не ме зашлеви импулсивно, а се огледа преди това — да не би някой да я види.

Стоях без да се съпротивлявам и без да продумам. След кратка пауза тя се врътна и си тръгна, а аз останах на мястото си, като я проследих само с поглед. С неимоверно усилие на волята си я накарах да се разколебае, да спре, да се обърне и да се върне при мен. На устните й играеше усмивка, а кафявите й очи искряха от изумление.

— Простете ми, драги господине! — рече тя. — Вероятно лошо съм възпитана, но сега съм съвсем покорна. За съжаление не притежавам книга с турски приказки. Вие може би ще ми заемете такава книга, за да се науча как женската хитрост може да надвие мъдростта на мъжете. — Тя взе ръката ми, целуна я и я допря до бузата си. — Усещаш ли как горят страните ми?

— Не прави така! — предупредих я аз. — Освен това една от бузите ми е много по-сгорещена. Ти едва ли имаш нужда от уроци по хитрост. А и турците не биха могли на нищо повече да те научат.

— Как можа да ме оставиш да си тръгна, без да се втурнеш подире ми! — удиви се тя. — Дълбоко нараняваш в мен жената.

— Това все още е игра — отвърнах с разпален поглед. — Все още имаш възможност да се откажеш. Аз не ще ти досаждам. Няма да те преследвам. Ти сама трябва да избереш.

— За мен няма вече път назад — защити се тя. — Аз избрах, когато написах онези три думи. Избрах, когато не те отблъснах още в „Света София“. Избрах, когато ме погледна в очите. Не бих могла да се оттегля, дори да желаех. Но моля те, не прави нещата по-трудни, отколкото са!

Излязохме от черквата, хванати за ръка. Тя се ужаси, забелязвайки спускащия се вече сумрак.

— Трябва да се разделим — отсече тя. — И то веднага!

— Не мога ли поне малко да те поизпратя — помолих, неспособен да се сдържа.

И тя не можа да ми откаже, макар че беше непредпазливо. Вървяхме един до друг докато мракът се спускаше върху зелените куполи на черквите, фенери проблясваха пред разкошните къщи по главните улици, а подире ни вървеше на пръсти кльощаво жълтеникаво куче, което по неизвестни причини се беше привързало към мен, беше ме следвало от къщата ми до черквата на „Светите Апостоли“, и зъзнейки, бе чакало да изляза оттам.

Тя не пое към двореца, както бях очаквал, ами в противоположна посока.

Вървяхме покрай развалините на Хиподрума. Всеки ден на това място млади гръцки момчета се упражняват в стрелба с лък или играят на топка, яздейки кон с дълга пръчка в ръка. В полумрака порутените постройки изглеждаха огромни. Кубетата на „Света София“ се въздигаха великански в небесата, а черната каменна грамада на стария императорски дворец се тъмнееше насреща ни. Нито една светлинка не проблясваше оттам. Запустелите му зали се използват само за някои по-специални церемонии. Мракът милостиво криеше от очите ни умиращия град. Мраморните колонади са пожълтели, стените са пропукани, във фонтаните не бълбука вече вода, а обраслите с трева басейни в парковете са пълни с опадали чинарени листа. Без да си проговорим, забавихме крачка. Вечерницата вече беше изгряла, когато поспряхме в сянката на пречупените колони край стария дворец.

— Оттук продължавам сама — отсече тя. — По-нататък не бива да ме изпращаш.

— Наметката ти може да привлече крадци и просяци — възпротивих се аз. Тя изправи още по-гордо глава.

В Константинопол няма разбойници, нито просяци. На пристанището или откъм Пера — може би, но не и тук, в града. Това е самата истина. В Константинопол дори просяците са кльощави, но горди. Те стоят тук-там пред черквите и гледат втренчено пред себе си с премрежен поглед, все едно че се взират хиляди години назад в миналото. Щом получат милостиня от латинец, промърморват благословия, но след като им се обърне гръб, плюят с погнуса и дълго трият монетата в дрехите си, за да я очистят от скверното докосване. Разорените мъже и жени предпочитат манастира пред просията.

Аз трябва да се прибирам — настоя тя, но изведнъж ме прегърна и притисна глава до гърдите ми, та усетих аромата на хиацинти в студената нощ. Не потърсих нито страните, нито устните й. Не желаех да я обидя с това, което е подвластно само на тялото. Попитах:

— Кога ще се видим отново? — устата ми беше пресъхнала, а гласът ми — дрезгав. Тя продума безнадеждно:

— Не знам. Наистина не знам. Такова нещо още не ми се е случвало.

— Ела в моята къща — помолих. — Тайно, без никой да те види. Аз имам само един слуга, който ме шпионира, но бих могъл да се отърва от него. Свикнал съм и без прислуга. Тя замълча толкова дълго, та чак се уплаших.

— Да не те обидих? — запитах аз. — Надявам се, че можеш да ми се довериш. Не желая с нищо да те нараня.

— Не гони слугата — посъветва ме тя. — Това ще предизвика още повече съмнения. Всеки чужденец е следен. Ще започнат да те шпионират по друг, по-опасен начин. Изобщо не ми идва на ум какво бихме могли да направим.

— В западните страни — започнах неуверено аз — всяка жена обикновено си има приятелка, която може безпрепятствено да навестява. При нужда приятелката е готова да се закълне, че са били заедно, та да може, когато се наложи, сама да се възползва от същата услуга. Освен това в обществените къпални и при лековитите бани мъже и жени могат свободно да се срещат и да разговарят помежду си.

— Аз си нямам никого, на който бих могла да се доверя — призна си тя.

— Искаш да кажеш, че не желаеш да дойдеш — заключих рязко.

— Ще дойда в твоята къща след една седмица — обеща тя с гордо вирната глава. — Ще дойда сутринта, ако ми е възможно. Ще се освободя от придружителите си на пазара или из венецианските дюкяни. Лошо ми се пише, знам, но ще дойда. А ти направи със слугата си така, както намериш за добре.

— Знаеш ли къде живея? — нетърпеливо запитах аз. — Това е една малка дървена къща над пристанището, зад венецианския квартал. Ще я познаеш по каменния лъв пред портата.

— Знам, знам — рече тя с усмивка в гласа си. — Ще я позная по грозния каменен лъв пред входната врата. Вчера, когато ходих на пазар, помолих да ме пренесат покрай твоята къща с надеждата да те зърна, но така и не те видях. Бог да благослови дома ти. Тя бързо закрачи и се загуби в мрака. Не наредих на кучето да я последва.