Мика Валтари
Черният ангел (54) (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

15 април 1453

Отново е неделя. Черковните камбани празнично огласят ясната утрин, но пролетната зеленина е покрита с мръсотия и прах. Иззад временно построени барикади изнурени мъже като мравки поправят пукнатините в стената. През нощта колове са забити пред зеещите дупки, които сега се запълват с пръст, ракитак, храсти и сено. Жителите на града са принудени да се простят със своите дюшеци, които, провесени от външната страна на крепостната стена, смекчават разрушителните удари на гюллетата. Те са покрити с волски кожи, които постоянно се поливат с вода, за да не могат турците да ги подпалят със запалителни стрели.

Край църквата на Светите Апостоли, на хълма в центъра на града, е разположен отряд от резерви, готови всеки момент да се притекат на помощ, ако някъде защитата се огъне. Те не са много — само около двеста конника. През тези дни на тях им е възложено да изпълняват неприятните задължения на военна полиция. За щастие всички са гърци. Ако бяха латинци, със своята дейност щяха да предизвикат много омраза. Хората дори сега плачат и проклинат само като ги видят да препускат из града, да се вмъкват и в най-отдалечените къщи, да тършуват по мазета и сайванти за изпокрили се мъже и да ги откарват обратно на крепостната стена. Те конфискуват в полза на императора скритите от архонтите продоволствени складове, товарят дюшеци и възглавници на каруци, за да ги откарат на стените. Тъжни, сърцераздирателни сцени се разиграват из целия град. „Защо ни трябва да мрем за латинците и за папата? — питат се един друг бедните хора. — Султанът е обещал да запази живота и имуществото ни. Василевсът е предател.

Катедралата «Света София» е прокълната.“

Но по крепостните стени много от гръцките младежи вече са успели да пронижат с лъковете си по някой приближил се до оградния ров турчин. Те се перчат помежду си и се кълнат, че след като се справят с агаряните, ще видят сметката и на латинците.

Дълбоко в себе си чувствам и знам как безнадеждната война достига до най-непознатите дълбини на душата и променя човека.

Умората, страхът и безсънието възпламеняват духа, човек е като упоен и вече не е отговорен за своите мисли и действия. Започва да вярва и в най-невероятните слухове. Мълчаливите стават разговорливи, а чувствителните души се радват при вида на агарянин, прободен в гърлото със стрела. Войната е опасно опиянение — промените в настроението са внезапни, непрестанна смяна на надежда с отчаяние. Само опитният войник може да запази самообладание, но повечето от защитниците на Константинопол са необучени във военното дело миряни. Заради това Джустиниани счита за необходимо разпространяването на подхранващи надеждата слухове из града, макар че в по-голямата си част те са чиста измислица.

Във войската на султана има два пъти повече християни, отколкото са въоръжените защитници на града: васални войски от Сърбия, Македония и България, както и малоазиатски гърци. Край Карисиосовата порта бе намерена турска стрела с прикрепена бележка, написана от сръбски кавалерист: „Ако това зависи от нас, Константинопол никога не ще попадне в ръцете на султана!“

Великият везир Халил също така подмолно действа срещу Мехмед. Понастоящем той едва ли би могъл нещо да стори, но и неговият час ще дойде, щом султанът претърпи сериозни загуби.

Нощите са студени. Агарянската войска е толкова голяма, че само незначителен брой от бойците имат палатки. Повечето спят под открито небе и за разлика от еничарите не са привикнали към такива условия, та в миговете на затишие от турския лагер се носи постоянно подсмърчане и покашляне.

Но и нашите хора кашлят и кихат в тъмната нощ, напрегнато поправяйки повредите в крепостните стени. Кулите и бойниците са студени и влажни и всичкият дървен материал отива за поправките. Дърва за горене могат да се използват само за готвене и за разтопяване на смола и олово. Дори много от латинците са се простудили, въпреки че носят дебели дрехи под студените железни доспехи.