Мика Валтари
Черният ангел (10) (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

8 януари 1453

Дочух мълвата, която ме накара още веднъж да отида до Пантократорската обител и да се опитам да поговоря с Генадий. Трябваше да чакам дълго. Той се моли и се бичува по цял ден, мъчейки се да измоли опрощение за греховете на града. Прие ме чак когато разбра, че съм принадлежал към султанския двор. Те наистина обичат турците повече от латинците.

Щом като съзря бръснатото ми лице и латинските ми дрехи, той се отдръпна и закрещя: „Анатема, апостата!“ Не е чудно, че не ме позна веднага. И за мен беше трудно да го разпозная от пръв поглед — брадясал, със сплъстена коса и искрящи от пости и бдение очи. Но отслабнал и остарял, той все пак беше Георгий Сколарий — бивш протовестиар^[1] и пазител на печата при покойния император Йоан, същият, що заедно с всички други положи подписа си във Флоренция. Младият, образован, амбициозен и буен Георгий.

— Аз съм Жан Анж — рекох. — Джовани Ангелос, французинът, към когото във Флоренция, преди много години, ти се отнасяше приятелски.

Той се облещи, все едно че бе видял дявола.

— Георгий може и да те е познавал — извика той. — Но аз не съм вече Георгий. Заради греховете си съм се отказал от земните, длъжности и от славата на учен и политик. Пред теб е само монахът Генадий, който не те познава. Какво искаш от мен?

Неговата треска и душевна агония не са преструвка. Той наистина се мъчи и се облива с мъртвешката пот на града и народа. Набързо му разказах житието си, надявайки се по този начин да спечеля доверието му. След което му рекох:

— Ако е било грях, че някога си подписал, а сега желаеш опрощение, защо не го сториш само пред божиите очи. Защо повличаш целия народ в собственото си страдание и проповядваш разкол сега, когато всички сили трябва да се обединят?

Той ми отвърна:

— Чрез моя език и моето перо Господ ще ги накаже за ужасното им вероотстъпничество. Ако не бяха отхвърлили вярата си и се бяха отказали от помощта на Запада, Бог сам щеше да се бие заради тях. Сега Константинопол е обречен. Безсмислено е да се укрепват стените и да се събират оръжия. Господ се е отказал от нас и ни е предал в ръцете на турците.

— Дори Бог да говори чрез твойта уста — настоях аз — битка ни очаква. Мислиш ли, че император Константин доброволно ще предаде града?

Той ме погледна въпросително и в налудничавия блясък на очите му за миг просветна лукавата искра на обиграния политик.

— Кой говори чрез твоята уста? — настоя той. — Султанът е обещал да дари живота, собствеността и свободата на онези, що доброволно се предадат, но преди всичко ще им позволи да запазят вярата си. Църквата ни ще живее и процъфтява в турската империя под покровителството на султана. Той не води война против вярата ни, а срещу нашия император.

След като не отвърнах, той натърти:

— С безбожието си Константин доказа, че не е истински василевс. Та той не е даже законно коронясан. На вярата ни е враг, по-лош от султан Мехмед!

— Умопомрачен, побъркан монахо! — гневно извиках аз. — Осъзнаваш ли сам, що говориш!

Някак си поуспокоено той рече:

— Не съм скривал своята позиция. Същите слова съм изричал право в лицето на Константин. Аз нямам нищо за губене, но не съм сам. Целият народ е зад гърба ми и много от нобилите^[2], които се страхуват от гнева господен. Кажи това на онзи, който те е проводил.

— Заблуждаваш се — възразих аз. — Не съм на служба при султана, но ти несъмнено ще намериш други пътища, по които думите ти да достигнат до неговите уши.